Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

четвъртък, 24 август 2017 г.

ОТ КВАРТАЛНОТО

От махалата.
Взимам си водка. С колА. И две парчета луканка. Едното за Тодор. Снощи го подядох. Подавам му го и казвам да го нареже. Култура. На неговата маса възрастни жена и мъж.
А моето парче го зъръфах. На съседната. И чувам. Мъжът:
- Ако бях турлак, щеше да кажа, че е твръдо и че си потрошим зуби.
Поглеждам го. Не го знам. И той мен. А Тодор. Към него:
- Ти знаеш ли той от къде е.
Оня. Учуден:
- Па от где да знам?
Аз:
- Па нема откъде. Ми там оратимо. И си трошимо зуби кат се биемо, а не с луканку.
Оня:
- От къде си?
Аз:
- От столицата на турлаците. За Горни Лом чувал ли си?
Оня:
- Ти познаваш ли Гошо?
Аз:
- Там половината село е Георги, другата Анто. Аз съм Роси Георгиев Антов. Първият не Георги или Анто у това село.
Оня:
- Ти познаваш ли Георги. Загина преди 30 години. Месеци преди да излезе от затвора. Заедно лежахме.
Аз се сещам за един невероятно читав човек. Съсед. Загина докато правеха сградата на милицията в Михайловград. Затворник. И за жена му. И детето му. Георги. Роди се след като той загина.
И оня пак:
- А познаваш ли Георги? Дребен. Правеше всякакви машини. Жив ли е? И слушаше Пърпъл.
А аз се сещам за Джими. Инженер. Невероятен интелект. Слушаше Пърпъл. Свиреше на китара. Джими. От Джими Хендрикс. Никога не е спазвал правилата. Обичаше живота, ама и пиенето. Почина преди две години. Пиенето надви живота.
И го питам. Оня:
- Ти за какво лежа?
А той:
- Бих един милиционер. Слушай! Работя в акумулаторния. Правя десет акумулатора за държавата, един крада и продавам. Парата ме бие. И една вечер едни шофьорчета ме канят да ме почерпят. У механата. Дали им по 20 лева премия. Годишна. Аз ги крада за половин ден. Пее Николай Гърдев, ние слушаме. По едно време оня спира, ама аз тихо продължавам да пея. И некой ме дърпа за рамото. Падам. Причернява ми. Ставам и виждам фуражка и пагони. Кара се, що пея. Разбираш ли!? Що пея!? Не се бия. Не повръщам. Не досаждам. .. И го нокаутирах. Фуражката фръкна, оня се свести, налита, хвърчат пагони, копчета и сополи... Та ме прибраха. Предложих му 600 лева да се не жали. Заяви ми, че ще лежа 12 години и ще му платя 20 000 лева. Фана ме за оная работа. Осъдиха ме на шест месеца. Шестотинте лева ги взе съдията, где ме осъди. На петия месец у затвора видях как Гошо полетя от хаспела. Опита се да задържи количката. Здрав мъж беше. Не успя. Виждал ли си как пада пълна с цигари кутия? И те се пръскат. Така се пръсна и той.
На другия ден си намазах краката с карбид. Излизат мехури, все едно си се изгорил с кипяща вода. Влязох в болница. За месец. После ме освободиха. Излежах си боя. Сега виждам оня милиционер. В една махала сме. Псувам го наум. Той мен на глас. Трудно е да прежалиш 20 000 лева..
После жена му му помага да стане от стола. Едва ходи. Куца. Дребна, красиво побеляла женичка. И го държи за ръка. И тихо му се кара...
пп.УТРЕ ЩЕ ВИ РАЗКАЖА ЗА ГОШОВЦИТЕ.

Р.А

СЛОВОТО

Та понеже комшийката ме събуди у 3:37 и не ме лови сън, си мисля. Мисля си разни работи, ама не за тия, где си мислите вие, че мисля за тях. Първо си мисля, че де те събуди някой посред нощ има причина. Или на човек му се пие, или някой е болен. Недай си боже, някой е умрял. Калпаво е устроен светът. В частност ние. Сещаме се за другите рядко.
Обикновено се сещаме за тях, когато имаме нужда от тях. Или когато сме на три ракии. Представяте ли си, какъв щеше да е света, ако се сещахме за хората ей тъй. Без никаква причина. Когато сме щастливи. Когато може да помогнем, а не да ни помагат. Ей тъй. Седиш и се сещаш за някого. И решаваш да го направиш щастлив. С една дума... С един SMS от два лева за болно дете, а не за биг брадър... С една усмивка... С целувка...
Мисля си това, докато седя на терасата и пуша. После си правя кафе. И изнасям лаптопа. Тая нощ няма да се спи. Луна за върколаци. Загаснали прозорци и запалени улични лампи. Окъсняла или ранобудна кола. Чаткане на токчета. До кофите за боклук три котарака. На поляната куче. Отнякъде сова брои годините живот, останали на някого. В гнездата спят лястовици.
Спят треви и дървета. Спят хора. Щастливи и нещастни. Обичащи и мразещи. Звездите не спят. Те заспиват, когато слънцето се събуди. Лек полъх на вятъра придърпва завивките на дърветата. А мен ме събужда. И се сещам, че когато някой прочете това, где пиша, ще ми сведе до знанието, че слънцето е звезда. От те такива ми е писнало. Где смятат, че щом за тях слънцето е звезда, то трябва и за мен да е звезда. А аз знам, че не е.
Слънцето свети. Като светне, заспиват звездите. Събуждат се разни други неща. Като хората. А звездите са друго. Те са много. И стоят на небето. Стоят уж ей тъй, ама и не стоят баш ей тъй. Те стоят там за да падат. Когато някой мисли за някой друг, ей тъй, винаги пада звезда. И я виждат и двамата.
Та даже да са на хиляди километри един от друг. И ако в този момент си пожелаят едно и също нещо, то винаги се случва. Например някой да звънне на вратата посред нощ и да ти каже, че те обича. Дошъл от майната си. Това мислих. После се зарових у фейса, а вятърът полъхна пак. И пак се замислих.
Обичам думите. Всички думи. Без изключения. Думите са измислени, за да градят света. Нали помните? "В началото бе словото.". Обаче не обичам всички словореди. Нали се сещате, че едни и същи думи, подредени по различен начин, градят различни светове. Например между: " Аз искам да виждам усмихнати хора, а не намръщени!" и " Аз искам да виждам намръщени хора, а не усмихнати" , има разлика колкото от небето до земята.
Пак полъхна вятър. Та ме подсети. Думите трябва да са полъхващ вятър. Да галят, а не от тях да боли. И да са летен дъжд... И есенна мъгла... И зимна буря... И пролетна река... Тогава ще видите в какъв свят може да живеем. Това си мислех. Сега от изток небето светлее. Преди малко падна звезда. Това е.

Роси Антов





СЛЕДИЗБОРНА ПРОГРАМА

СЛЕДИЗБОРНА ПРОГРАМА НА НАЙ-НОВАТА ПАРТИЯ В БЪЛГАРИЯ. САМО В ОСЕМ ТОЧКИ. ПОДКРЕПЕТЕ МЕ, ЗА ДА НАПРАВИМ ОТ БЪЛГАРИЯ ГРАДИНА!!!!
Гледам цялата дивотия наоколо и си мисля, защо да не участвам на изборите. Програма имам. Ето я. Кратка, ясна и подплатена с числа. Не е предизборна, ЩО МИ ПИСНА ОТ ПРЕДИЗБИРНИ.
СЛЕДИЗБОРНА ПРОГРАМА  на партия "Да направим от България градина":
Ще национализирам всичко /без невестите/. И без мъжете на невестите. Аз да не съм комунист.
Ще назнача за управители на национализираното 99% от бившите и настоящи политици /1% оставам, за мои хора/.
След 4 години ще им прибера всичко откраднато/ без това от моите хора/. Надявам се де е доста, защото имат богат опит.
С тези пари ще направя минималната пенсия 6745$ на месец /според разчетите ми/, а всеки български гражданин ще се пенсионира на 18 години.
Детските добавки ще са 6744$ на месец и ще се плащат до навършване на 18 годишна възраст.
С останалите пари ще купя 23 567 булдозера и 23 569 трактора с плуговете. И 23 569 сеялки.
Ще ги наредя на сръбската и македонска граница, ще съборя всичко до Черно море и ще го изора.
После ще засея райграс. Райграсът ще го купя с пари от фонд земеделие. Те и без това дават за нищо и никакво.
Така най-после ще почнем на чисто. Тракторите и булдозерите ще ги карат шведи. Българин нема да иска да работи за такива пари.
П.П. Приемам всякакви съвети. И партийни членове и членки също приемам. Всички членки и членове ще са председатели.
 И ще ядете свинско на корем. Домашно. Без ГМО, кемтрейлс и хапчета за нерви. Под петолъчката... Опа, под паметника на петолъчката.

Р.А.

ГРАДЪТ 1

Събота е. Както винаги, когато не трябва да ставам рано, ставам още по - рано. Даже не ми се лежи. Навън е тъмно и мъгливо. Есен. Обичам есента. Кафе, мляко и цигара. Тоя път електронна. Трети ден. Не вярвах, че ще я пуша толкова дълго. Гледам през прозореца. Мъглата. Мъгливи фарове. Мъгливи стопове. Мъгливи улични лампи. Мъгливи светофари. Мъгливи неонови надписи. После се обличам. И излизам. В есента. Входната врата е заключена. Подранил съм. И тръгвам. Ей тъй. И изчезвам. В мъглата. На оградата на училището се е покатерило сънено коте. Не бяга. Посягам и го галя. То се протяга. После тръгва след мен. Сигурно е гладно, а няма отворен магазин. После вървим. То се сплита в краката ми. Зад нас вървят токчета. Чак, чак, чак... После ме задминават. Под един чадър. Не знаех, че има чадър, който да те пази от мъгла. После изчезват. Та вървя. И си мисля. За какво ли не. Котето е тръгнало след токчетата. Да го погалят. После от мъглата излиза едно куче. Води след себе си жена на верижка:
-Добрутро!
-Дал бог добро!
И си представям, как се усмихва. В мъглата. После стигам баничарницата у махалата. Вътре работят. Котето го няма, ама ще му взема баничка. Може да се появи отнякъде. Тук там в мъглата проблясват прозорци. После гаснат. Полицейска кола намалява и ме оглеждат. Ще има да вземат. Пеш съм. Затова карам без колан и фарове. В мъглата. После изчезва. После остава мъглата. Само мъглата. В нея е изчезнало всичко. Изчезнал съм даже и аз.
После се появявам пак. Виждам се в една витрина. После пак изчезвам. И си мисля, как хора се появяват в живота ни. После изчезват. Не че искат да изчезнат. Просто е есен...
И има мъгла.
Сега пиша това и си мисля, че не винаги изчезват в мъглата. Просто трябва малко светлинка. И топлинка. За да ги има, може да си запалите сърцето. Кибрит продава малката кибритопродавачка.
Ай приятен ви ден!
пп. Не палете черния дроб. Взривоопасно е!


Р.А.

ГРАДЪТ 2

Буден съм. Тая заран. Часът е четири сутринта. През прозореца се е облещила една луна, где може да я видиш само през ноември. Топлостудена. Есенна. Върколашка. На работа съм, а не ми се спи. Повредил съм се. Ставам. Душ, кафе, мляко и електронна цигара. Не ми се пуска лаптопа. Обличам се и тръгвам навън. На вратата се сещам за онова коте и се връщам. Взимам две кюфтета, останали от снощи. И пак излизам. 
Градът спи. Спи някъде и котето. Небето е ясно. Без звезди. Само луна. Тръгвам по тихите улици. Пусти. Няма никой. Няма и мъгла. Има почти голи дървета...
После решавам да отида до язовира. Тоя на Чернила. И излизам от града. Вървя по черния път и не мисля за нищо. Просто вървя. И ми е хубаво. Хладно е. Прекрасна късна нощ. Или ранно утро. С луна. Огромна. Вече има и звезди. В града ги няма. Избягали са. На небето. От хората. И е тихо. Няма даже и вятър. Има луна и звезди, поразбягали се от нея, ама ги има.
После се връщам. Така и не стигнах до язовира.
А градът се е събудил. Още сънен, ама отваря очи. По улиците вече има хора. Звездите ги няма. И чувам:
- Ей, къде си тръгнал?
Позната. Отива на работа.
- Не съм тръгнал. Прибирам се.
- Откъде.
- От гората.
- Време ти беше. Дали си решил да ставаш човек.
- Не. Идвам да ви взема и заведа там. Та вие да станете. Човек се става като гледаш звездите, а не да друсаш кючек и гледаш фенерите у "Клеопатра".
- Леле?! Дали имаш температура?
- Не. Имам две кюфтета у джоба. За едно коте!
- Хаха. Женско ли?
- Не знам. Диво коте. Дано ме чака!
- Хаха. Винаги те е зовало дивото. Докато го опитомиш или изядеш.
После всеки тръгва накъдето е тръгнал.
А на училищната оградата котето. Галя го. Яде късчета кюфтета. После минават токчета. Коли. Кучета. После се прибирам. Душ, кафе и наглеждам лаптопа. И тръгвам на работа. После колата не пали. Има рейсове. Това е град. Не е гора. Гора над язовир. И луна и звезди над гората.
Та кой знае откога не се бях возил с рейс. Беше страхотно. Докато пътувах, се смеех. Сам. Що се чудех нещо. Та и вас да попитам. Ако знаете, ми кажете:
Щом в града има рейсове, защо в гората няма параходи?


Р.А.

СЕРВИЗА

Бах ти черния петък. Даже забравих да обядвам. Никакво настроение. Умора. И преди малко монтьорите привършват работа. И Петър ме пита, дали има с какво да си измие лицето. Привършвам работата с компютъра, казвам, че няма и го поглеждам. А той черен на коминочистач. После Виктор иска да се видим утре. Нема какво да прави. Казвам, че ще се видим, ако почерпи. Или, че аз ще почерпя, ама ако Петър ми каже, че днес се е държал примерно. Работят тандем, разбират се, ама и номера си погаждат. А той:
- Изгорех. Слушай кво стана одеве. Петър е в канала. Гледа ауспуха. Рейсът работи. Качвам се и го форсирам на макс. И стана Черен Петър. Само зъбите му белееха като на негър. Мислиш ли, че ще каже, че съм бил примерен!?
А Петър се смее и споменава женската му рода. Същият Петър, где в една работна карта написа. Цитирам: " Смяна на стартер. У локва. При космически студ."
Та петъкът ми стана бял. След малко сметам да ръфам луканка и да смуча водка. Петък е.
Ако вече сте заседнали, наздраве! Ако не сте, пак наздраве!


Р.А.

ДЖИМИ

Та оная вечер ви разказах, какво ми каза един пандизчия. Сега разбрах, че никога не е бил пандизчия. Сляп е цял живот. По документи. И тича без бастун и куче. И му повярвах. И за Гошо Овена и за Джими му повярвах. Че ги познава. Сега ще ви разкажа за Джими. 
Познавах го. Даже мога да кажа, че ми бе приятел. От моето село.
Беше по стар от мен с десетина години. От село. Айнщайн от село. Завърши и стана Енженер. Това не му попречи, да го бие акъла отвсякъде. Започна работа. Рационализации. При него трохите, при шефовете парите. Правеше го за кеф. И слушаше Пърпъл. И свиреше на китара. Като Джими Хендрикс. Знаеше, че е класа над другите, ама знаеше, че тази класа няма да се прояви никога. Иначе щеше да стане класов враг и да го духа. А времената бяха такива. Пърпъл нямаше нищо общо с кариерата му. Крадяха ме рационализациите. И правеха пари. Крадците. А за него оставаха трохи. Колкото за напиванията. И за да може да псува. И да казва:
- Не съм роден за тук. Американец съм....
Джими...
После нещата се промениха. И направи първото кафене в село. Парата почна да го бие. Вече имаше жена и деца. Ама системата го бе утрепала. Тая система, която ако не си от нея по наследство, те убива. Ако имаш мечти. Ако си голям... И не се вписваш в нея. Ако си от стадото, пасеш салам от три лева килото и лаеш доволно. Не, че сега е много по - различно. Той мечтаеше. А стадото се смееше. Или глутницата. Все тая... И това го утрепа. Мечти за добър живот в онова време убиваха. Трябваше да сме еднакви. Ако не си от системата. Слушал съм го. Даже съм слушал, как свири на китара. После нямаше пари даже за струни.
Джими...
Това е реквием за него. И за всички, где искаха да не са овце. От онова време. Когато саламът бе три лева... Килото.
Та да кажа нещо, използвам горното. Антоне, голем пич си. Не само, че си ми братовчед. Това, где си правил за Джими е нещо, което ако го кажа, никой няма да го разбере. Затова няма да го кажа. Радвам се, че те познавам. И, че сме рода.
пп. Абе Антоне, знаеш ли откога не сме се напивали? И ти да паднеш под улука, а аз да се прибера, яхнал магаре. И да излееш вино в нечии бели ботуши. Обичам те! И Жанетка и Яна! И Роско!... Нищо, че са още бозайници
ппп. Джими, смоК над водата. Издрънкай я! Където и да си. После ще ти дам от моите цигари. И ще се извие смоК над тъпи глави. Или над водата.... Все тая. Татата татататата....


Р.А.

НА ДВЕ РЪЦЕ

ЗА (НА) ДВЕ РЪЦЕ
Со-продукция
Аз:
От мене ще остане шепа пепел.
Ще я отвее вятър в пустошта.
Под нея диамантче ще просветне -
да си го сложи някой на зъба.
И тя:
Назад ще се завърне светлината.
На някой ъгъл тих,усамотен
ще те целуна. Ще те хвана за ръката,
а ти завинаги ще се разтвориш в мен.
И аз:
Ще се разтворя. Като топла пепел.
По сладките ти устни. Мълчалив.
Ще ти горча. Във тебе съм се врекъл.
Животът съм. Понякога ревнив.
И тя:
Ще бъда грешница. Ако поискаш.
Светилище от неугаснал звезден прах.
В очите ти наивно ще се плисна,
вградена във олтар от грях.
Е.Д и Я

СТИХЧЕ

Гледам със пръсти.
Рисувам с език.
От дъгата взимам боята.
За хиляда лунички.
Две устни.
И око.
Щастливо.
Под сънен кичур коса.
Рисувам.
Икона.
На грешница.
И я целувам.
не иконата бре? я да не съм идолопоклонник.

ЖАБЕШКИ БУТЧЕТА

Преди години. Събота. Пазарен ден. Седя пред магазина и чакам пазарът да се разотиде. И те ти един приятел води двама юнака. Некакъв ги подлъгал, да наловят жаби и да му продадат жабешки бутчета. Колкото успеят. Те наловили 3.7 кг., ама оня го нема. Немат пукнат грош. Продоват ми ги за валута. По виденово време беше. Когато обраха банките, а доларът гонеше 3000 лева. Приятелят знае, че умирам за миди, скариди, рапани, охлюви, гълъби и всякакъв дивеч. И ги купувам. Всичките. За 20 дойчландмарки. Набързо затварям, минавам да купя тефлонова тава и след час съм на село. Баба ми пристава на акъла. Пали печката на двора, аз слагам тавата и почвам да панирам бутчета. А тя ме пита, защо тавата е като нова, ама съм я загорил. Обяснявам И какво е тефлон, смея се и продължавам пърженето. И тя помага. Знае какво пържа и не пробва.
По едно време минава една съседка. И я пита:
- Какво мирише толкова хубаво?
А баба. Срам я е да каже, че жаби готвя:
- Абе Роси е натрепал гълъби. Сега пържим бутчетата.
Съседката:
- Много обичам гълъби! Мъжът ми преди да умре редовно ловеше по тавана.
Положението е извън контрол. Не може да си напълнил една тепсия с бутчета и да не поканиш жената. Баба го прави. Оная взима, притваря очи и мляска доволно. И повтаря. И сяда на приказки пред тавата. След половин час става. Тавата е наполовина, ама има още 3 плика бутчета. И казва:
- Никога не съм яла по вкусни гълъбови кълки. И не са жилави.
Аз се смея с гръб към нея, баба я изпраща и се връща. И мърмори:
- Не е яла!? Сигурно е така. Затова яде като невидела. Добре , че виде козите да се прибират. Иначе щеше да оплюска целата тава. А мъжът И ловил гълъби, ама друг път. Не умееше да убоде куче у дупе.
После се мръква. Бутчетата са на масата. Всичките. Един чувал бутчета. И всички сме около масата. Баба, мама, бащика, синовете... И се почна големото ядене на жабешки бутчета. А половината останаха. Сам не успях да ги изям. Не помня другите какво ядоха, ама не куснаха кълките. Може въобще да не са яли. Как ще ядеш на една маса с човек, где яде жаби.
На другия ден си пия кафето на терасата. И баба излиза по пътеката от реката да нас. Носи тава. Отвън е като новата ми тава, ама отвътре белее като сребро. И казва:
- Абе, Роси, що не миеш съдовете веднага като пържиш. Беше загоряла цялата. Едва я изчистих с песък у реката...
Обещах никога повече да не загарям тави. И да ги мия. Хем ми беше смешно, хем тъжно за нея. Представях си, как се е мъчила. Вие знаете ли как се чисти тефлон с пясък, докато стените и дъното светнат като огледало. Помислила горката, че се шегувам, че черното се не мие. Обичаше навсякъде да е светло и чисто. И го правеше. Успешно. И да ми угажда обичаше. Един път бях наловил рачета за стръв. Щеше да ходя на нощен риболов. А тя ги намерила в мазето, изчистила и изпържила. Да се наям добре преди риболова. От где да знае жената. Обичаше ме. И аз нея. Щета голема беше. И бе пълна с изненади.


Р.А.

СЕВЕРОЗАПАДНИ

ГЕРО
Пия кафе пред кварталното магазинче. Като селянин, що съм такъв. По анцуг и джапанки. До мен сяда Геро. С панталони и риза, пъхната в тях. Закопчана до горе. У един институт сме учили. Той повече. Взима си биричка и ми разказва как се е осветкал снощи. И зяпа ококорен нещо зад мен. Обръщам се. А там една жена от махалата. По анцуг. Паркира колело. Чернокоса. Угледна. Носи И се славата, че има най - убавото дупе у квартала, ама го не дава. И го чувам:
- Комшийке, айде бре! Кога?
А тя се усмихва, поздравява и влиза в магазина. После излиза с няколко бири, краставици и домати. Геро дълго гледа отдалечаващото се дупе. Допива бирата, взима втора и казва:
- Бързаш ли?
- Аз не. А ти?
- Не. Днес е неделя. Бързам да изтрезнея, че ще имаме гости. Ще се пие пак.
Взимам още едно кафе и сядам пак. По улицата от време на време минават хора. Понякога мине и някоя жена. А той ги изпраща с поглед и всеки път казва:
- Не става. За нищо не става.
- Кое не става бе, Геро? Почти набори сме.
- Нищо не става, брат. Вече нищо не става. Слушай какво стана едно време!
После си взема третата биричка и започва.
- Бех у втори курс. Теб още те нямаше. Пазил си родината. Една вечер ме заведоха у дискотеката до общежитията. От " Македония" ме измъкна. Тогавашната ми любов. И тя имаше убаво дупе. Нали знаеш, че аз у дупета се влюбвам. Та седя на една маса и зяпам, как народа танцува. И вижда най - убавото дупе, где съм виждал у живата си. Електриково зелено. Такива панталони бяха на мода тогава. И се влюбвам. После го каня и танцувам с него. По скоро го газя като луда крава телето, ама у тъмното се не вижда. И зарезвам пиенето. Цела нощ танцувах. После не помня. на сутринта панталонът електриковият бе на бюрото в стаята. А дупето спеше до мен. Та се влюбих. Цял месец. Четвъртокурсничка. Отличничка. Спортистка... Навсякъде я мъкнех с мен. Не пиеше, ама висеше с мен при Яо и Митра. И навсякъде ходеше с моята група. Явно имаше афинитет към бъдещи банкери. Та одеве като видях дупето на съседката, бирите и краставиците, се сетих за нея.
Рожденият И ден бе на първи април. Кани цялата група на "Паметниците". И сме там. Аз си взимам две бутилки ""Столичная". Там продават само бира и български боклуци. Събираме масите и тя изчезва да поръчва на бара. След малко, помня като днес, на масата сервират салата от домати и краставици. Април месец бяха лукс. Скъпи и безвкусни. А после халби бира. Колегите и колежките ме поглеждат и се подсмихват под мустак. На мен ми идва, да се скрия под масата от срам. Не се е научила, че салата и бира е отровна комбинация. Ама се сещам. Взимам чаши, наливам от моята водка и казвам, че у кръчмата пиенето не струва. Изпиха ми водката. Не бях кусвал бира през живата си, ама се наложи да пия. Повече не я оставих да поръчва нищо. Купих няколко риби от рибарите под кръчмата. Готвачът ги опече срещу пет лева. Та спасихме рождения ден.
Ама брат, любовта не спасих. Винаги, когато усетех дупето да се притиска до мен, си представях как се пие бира със салата. Не става брат. Нищо не става. Вече не ставаше. И сега не става, ама не е същото. Та се разлюбихме. А кво дупе имашееееееееее... Латинка. Сега се сетих как се казваше. Оня где е понесъл тия жълти рози? Бах ти идиота. По анцуг и носи жълти рози. Селянин.
Това исках да ти кажа. Кое не става, не става.
После си допива бирата и влиза за четвърта. Вече е почти изтрезнял. А аз го разбирам човека. Бирата не става. За нищо не става, камо ли за пиене. Бира за пиене и педерас за жена не стават.
После си взимам водка. Да се чукнем за убавите дупетата... Женските, ей. И за женските глави. Пълните.
Приятен ви ден! И яжте череши! През март ще са 100 лева килото.

Р.А.

ГОРДОСТ

Гордея се с нашето момче, което стана второ на Евровизия. Няма по - горд човек от мен. Прослави България. Плача от гордост. Гордея се и с Азис. И със Слави Трифонов се гордея. Аз съм горд българин. Гордея се, че при Тодор Живков имаше салам и хляб. Имаше телевизори " Пирин". Имаше ред. За коли. За апартаменти. За жителство. Гордея се с премиера и президента ни. Гордея се с прокурора. Със съдите се гордея. С Ценки Чоков се гордея. И с другите кметове се гордея. Гордея се с КТБ. С Нефтохим се гордея. Гордея се с американската централа, где май ще се окаже руска. С Белене се гордея. С цената на газта се гордея. С Пеевски, Лафка и Доган се гордея... Гордея се с всичко, с което и вие се гордеете. И с Кубрат Пулев се гордея. Как само преби оня дебел негър, а?
Не се гордея с едни три момчета, где преди три години продадоха фирмата, която създадоха от нищото. С акъл. И я продадоха за 200 000 000 долара. Нулите са верни. Нямаше ги по новините. Не се гордея с децата, где носят медали от олимпиади по физика, математика и химия. И тях ги няма в новините. Или пробягват през новините като Бен Джонсън. Не се гордея с десетките хиляди успели българи. Тук и навън. И тях ги няма в новините. Не се гордея с тия, где спряха застрояването на Пирин и оцелелите плажове. Тях ги има, ама ги нема. Не се гордея, че сме част от цивилизования свят, където май не ни е мястото.
И накрая:
Не се гордея вече с Ботев и Левски, защото ги сложихте на мръсните си тениски и ги направихте на парцали.
Българин съм. Истински горд българин. Мамка ви проста!
приятна вечер! и споделена!


Р.А.

СТРАХЪТ

. Чудовищата изчезват когато не ни е страх от тях.
После растем. Плашат ви наказанията за двойките. Пакостите. Плаши ни първата целувка. После получаваме двойки, правим пакости и целуваме. И страхът го няма. Избягал е, защото се е уплашил от нас.
После растем още. Страх ни е да ни останем без работа. Без дом. Без пари. Защото сме се вкопчили в това, което имаме и ни е страх да потърсим това, което нямаме...
А после се сещаме за детството. Когото бяхме смели. И поглеждаме под леглото. А там нищо. Прах. Ставаме и правим това, което искаме. Не е никак страшно. И разбираме, че по - страшно от неизвестното, е само страхът от неизвестното.
Разбираме и най - пазената тайна на света. Тази, която ни прави свободни.
НАЙ - СТРАШНОТО НЕЩО НА СВЕТА Е СТРАХЪТ.
айде чао!

Р.А.

ТЪРСЕНЕ

Когато съм се наспал се събуждам помъдрял. Сега съм буден. Облял съм се с полузамръзнала вода, пуснал съм си кафе и си търся електронната цигара. И намирам една кутия с десетина цигари. Истински. На кантара са десет дни мъки и десет цигари. Мамка му!? Като Христос в пустинята. И спирам да търся цигарата. И я виждам. Сега пия кафе, пуша електронна цигара и мисля.
А мисля, колко тъп е въпросът " Какво търсите?". Никой не знае, какво търси. Само мисли, че знае. Ама винаги намира това, где е писано да намери. И разбира, че е търсил точно това, где е търсил, а не това, где е търсил. Примери бол. Това са знаци. Свише.
Един път търсих в подмолите риба. Улових костенурка. И се сетих, че бях обещал да подаря на едно дете костенурка. Подарих му на другия ден. Малка. В аквариум.
Един път отидох за гъби. В един дол намерих раци. И разбрах, че трябва да се обадя на един приятел, где умираше от рак, а ме беше страх да му се обадя.
Търсиш си нокторезачката, а намираш загубено преди години ножче. С ножичка. Викторинокс.
Един път търсих четирилистна детелина, а настъпих едно кучешко лайно.
Понякога търсиш любов, а като я намериш, разбираш, че и любовта ти търси любов. А тебе те нема у нейната схема.
Примери мога да давам до края на света. Ха ха. Сетих се. За един приятел. Няма да казвам кой, що жена му ми е приятел у фейса.
Прибира се от път. Спира на една чешма. Лято. Полумрак. А там проститутка. Уточняват цената, мърдат в горичката, свирка недовършена, обръща я с гръб към него и бърка под поличката. А там вместо женски детероден орган, надървен мъжки детесъздателен. С две топки.
Та да ви кажа:
Каквото и да търсите, винаги намирате това, което заслужавате.
Приятен ви ден!
Р. Антов

В РЕЙСА

Синът ми разказва:
Прибирам се с автобус. Във Виена се качва една майка с 6-7 годишно дете. Сяда на седалката срещу мен, вади книга и я прелиства. И казва, уж на малкия:
- Тая книга я чета цяла година. Кака ти не може да се начуди, как още не съм я прочела.
Хлапето:
- Мамо, не се притеснявай! Трудно се чете. Сега разбра ли колко ме мъчиш, като ме караш да чета!
После тръгва да се разхожда из автобуса. Полупразен. Пипа разни ръчки, копчета и всичко, где му е интересно. А тя. Силно:
-Веднага идвай и сядай! Не бъди такъв селянин.
А хлапето:
- Че ние какви сме? Нали на село си отиваме!
Паднах от седалката. А оная чете до София. Три страници.


Р.А.

ПРОМЕТЕЙ

Вали. Сняг. Обичам когато вали. Обичам когато вали сняг. Обичам водата. Нечовешки я обичам. Във всичките И агрегатни състояния. Като вода. Течаща. Като замръзнало вода, падаща от небето. Като вода, излизаща от чайника на печката. С аромат на липа...
А сега си мисля, защо толкова я обичам!?!
Та аз съм вода. Една шепа пръст и вода. И се сещам. Бог ни е направил от глина. Пръст. Малко пръст. И вода. Много вода. Ако не вярвате, отворете Библията! И в нея има доста истини. Ама не той ни е вдъхнал живот. Живота го е дала водата. Той само се усетил да смеси пръст и вода. Неживото и пътя към живота. А пътят е истината. Истината е информация. Сега си представете колко информация има, в едно кубче лед, в чаша с уиски! Сега си представете, колко информация има в един айсберг! После в Антарктида! После в Космоса! Мъртва информация. Запаметила раждането на безброй вселени. И гибелта им. Ненужна. Никому. И ето сега ще ви кажа, къде е моят бог. Не вашия. Моят. И не точно бог. Дано е и вашия!
Моят погледал, помислил и си казал:
-Че какво толкова? Що да му не дам и малко огън? Бог няма да стане. А титан още по - малко. Ама поне да види. И да усети. С огъня. Без огън информацията е нищо. Както и глината. Както и водата. Както и всеки човек без огън, е нищо. Вода и глина...
После го разпънали. Моят бог. Не точно бог. На една скала. Не що е е дал огън за отопление на хората. Разпънали го, защото е дал на някого огън. За да разбере. .. Или поне да се опита да разбере. И да стане от маймуна човек.
Та богът от библията не е моят бог. Моят бог е човекът. Всеки човек е бог и може да твори вселени. Или титан. Като Юпитер. И Гея. И Рея. Стига един Прометей да му е дал малко огън. А после са го разпънали на скалата. Прометей. Тоя, где ни е дал огъня. За да ни направи хора. Да му кълват синигери черния дроб.
Хаха, защо точно черния дроб!? Имам некви съмнения.
После са са появили боговете. Създадени от титаните. И затворили титаните. Някъде. А те заживели на Олимп. Боговете. Ама не се усетили да затворят и хората, где им е даден огън. Хората богове. Или титани. Или хора. Или и трите. Защото ЗНАЯТ. Просто защото знаят. И защото са си останали хора. Въпреки, че знаят...
А после останал един бог. Вашият. Не моят. Един бог. Яхве Аллахов се казва. Вашият бог. Не моят.
Ако не вервате, питайте Авраам Мохамедов!
Р. Антов

АРМИЯ

Снимка на Роси Антов.Никулден е. Честит на имениците! 
Та се сещам разни неща. Според 79.876% от приятелите ми в предния профил съм малоумен. С тоя имам наредък. Умен съм според 20.124% от приятелите в него. А аз не знам колко съм умен, ама знам какво ядох на 06.12.1981 година. 
Карлово. 11-та танкава бригада. Зенитната батарея даваме дежурство в стола. За обяд има кюфтета със сос. Риба има за офицерите. Шаран. Голям. Нарязан. Старшината, Петко Черния е скатал десетина кила филе за лично ползване. А в печката е скатал две тави с кюфтета. Без сос. Около 540 броя. За приятели и подмазване. Но и ние имаме приятели. И раздаваме. Аз даже крада половината му риба и я давам на Тошев да я пържи в класното. Тайно. И тайно да се напоркаме. С ром.
И Петко Черния идва в 17:00. Отваря фурната. А там две тави. С четири кюфтета. И половина. Строява ни пред казаните. И тръгва. Пенясал. И почва:
- Ти колко кюфтета изяде?
Първият:
- Нито едно.
Петко. Пред втория:
- Ти колко?
- Нито едно.
Пред третия:
- Колко изяде?
- Нито едно.
Аз съм към края. Нема ни едно изядено кюфте. Никулден е. И ми е писнало. От гаври и малоумници. Яде ми си риба. И ми се пие. Зверски. Да удавя дивотията. И застава пред мен. Пенясал. И лигите му мокрят лицето ми:
- Ти колко?
Аз:
-Колко какво, другарю старшина?
- Кюфтета бе, идиот!
. Е па около три хилади, другарю старшина.
- Кво три хиляди бе, идиот?
- Е па толкова опекохме, другарю старшина.
- Идиот! Колко изяде.
Те тук съм целия омазан с лиги. И съм в предоргазмено състояние. И го удължавам.
- На Никулден ям риба другарю старшина. Бракониер съм.
- Идиот! Не те питам кво ядеш! Колко кюфтета изяде?
- Едно другарю старшина. Второто го нахапах. Изяде го Тасев.
Оня почерня. Аз получих оргазъм от кеф. Когато изрева:
- Твойта мамка новобранска. Що го изяде???
И побегнах към желязната врата. Той към черпака. Бърз бях. Питайте Юри! По бърз от черпак. Пет шест кила. Дървен. Метър и петдесет.
Та после ядох пържен шаран. С ром. На 06.12.1981 година. В Карлово. А натовци се насираха от страх. Нема нечин да не са. Армия, где яде кюфтета, е непобедима.


Р.А.

ПЕРЛИ

Северозападни истории.
Непознатият.
Брат, ти някога обичал ли си!? Ако не си, няма да ме разбереш. И аз не бях обичал. Немаше кво. Докато заобичам, оная обича друг. Като ме заобича, разбирам че обичам друга.Мъка и мъка. Ни обичам, ни ме обичат. Чета Джек от Лондон и си представям как поря южни морета, копая злато у Клондайк, и се боксирам гладен. Та един ден се запознавам с една девойка. Убава. Като за мен. Говорим много и се влюбвам. А тя иска перли. Не иска злато и диаманти, а перли.
А сега де!? Перли у 21 ви век. Нема и нема. Ама я обичам вече. Много. И тръгвам за перли. Пътем я взимам.После сме до морето.
А е есен. Студ. Морето е топло, ама навън има вятър. И тя е топла. Като море под есенен вятър. Като море под есенен вятър. Като море под есенен вятър. Не го написах случайно три пъти. Ако не знаете какво е море под есенен вятър нищо не знаете. Трябва да я докоснете. И няма да ви кажа коя е. Тя си е моя.
Та после ловя перли. Няма нищо по лесно. Газиш в морето и търсиш камък. После събираш мидите от него. Колкото е на по - плитко, толкова повече перли. Хрупат у зъбите. Мислиш, че са пясък, а са перли. Пясък перла. Тъпо е. Пясъкът не става перла ей така.
За да стане перла, трябва песъчинка. После мида. Малко слънце. Много море. Три риби, два рака, едно морско конче и една игла. Морска. И почти е перла. И малко обич за да е истинска.
Ама не е. Перла става, когото ти счупи два зъба и момичето, где обичаш я прибере. У фолиото от цигарите ти. И ти каже:
- Това се най - хубавите перли на света! Прочем, ти колко зъба счупи докато ми ги подариш!?
Е как да не обичаш такова момиче.


Р.А.

КАНЬОНЪТ

Вали. Винаги когато вали ме обзема някаква меланхолия и ме налягат някакви спомени. Та си спомнях за едно мое тайно място. Най - тайното на света. Пред очите на всички, ама невидимо. От детството. Един пролом сред скалите. Недостъпен отникъде. Над него мост. По моста може да минат милион човека, и да го не видят. А аз го видях. Преди милион години. Често ходех там. Спусках се по отвесните скали и ловях риба. По точно не ловях риба. Там забравях всичко. Мечтаех и се гмурках в подмолите. Влизах в една подводна пещера, от която извираше ледена вода. Не много навътре, що винаги бях сам. И ме беше страх. После се покатервах на някоя скала и се излежавах. Понякога виждах по моста да минават хора. Те никога не ме виждаха. Бързаха. Не виждаха и каньона. Бързаха. И не им оставаше време за красота. Бързаха. Та си мисля.
Никога, на никого не показах тайното си място за мечти. Много пъти съм ходил там с приятели. До него. Гледали са го и не са го виждали. До днес. Защото мислех, че най - красивото нещо, което имам, ще си отиде завинаги, ако го споделя с някой друг. Е лъгал съм се. Споделих го. През есента. С някой, где мисля, че го обичам. И май го обичам. И тя го видя. И видя едно сърце от скали. С облаци... Във водата.
И стана още по красиво... Най - тайното място на света.
Това е. Навън вали. Или не вали. Няма значение.


Р.А.

БАБА ПЕНКА

Оня ден прочетох нещо красиво и тъжно. За една баба, няколко пиана и за най - грозното нещо на света. И ми припомни за детството.
До нас на село живееше една възрастна жена. Струвало ми си е, че е възрастна, защото съм бил прекалено малък. Била е доста под моите години сега. Всички страняха от нея. Не и наще. Къщата в която живееше, бе плетена. Голяма. Изкривена. С турски керемиди и комин над тях. Огромен. Бях дете. А тази къща ми харесваше. Харесваше ми и жената, която живееше в нея. Висока. Стройна. С побеляла глава и тиха усмивка. Работеше в горското. Сутрин тръгвах на училище, и я виждах на площада. Да чака часове, преди да дойдат другите. С чаша. Неизменната чаша. Седнала на пейката. С чаша кафе. От леблебия. Баба Пенка. Синеока. Побеляла. Самотна...
Когато се връщаше от работа, винаги ми носеше нещо. Било ягоди. Било малини. Било кора от дърво като мечка, змей или друго нещо. Красиво.
После малко пораснах. И от децата и даскалите разбрах, че е от Варна. Изселена, защото била проститутка. Не знаех какво е проститутка, ама си представях, че е нещо красиво. Като нея. Цариците си ги представях така. И една вечер седим на масата. И гледам през прозореца. Баба Пенка чете на двора. И казвам:
- Защо само баба Пенка е проститутка?
На масата настъпи гробна тишина. Бе нарушена от шамара, който ми забърса мама. Баба ме гушна. Тати излезе. А дядо каза:
- Ела в моята стая! Ще ти разкажа какво стана с една лисица.
Не ми разказа за лисица. Каза да не слушам никого. Ако някой ми харесва, да го уважавам. Ама не ми каза, какво е проститутка.
На другия ден едва я изчаках да се прибере от работа. И първият ми въпрос бе:
- Бабо Пенке, защо си проститутка?
Никога няма да забравя реакцията И. Понечи да ме зашлеви и спря. И ме гушна. И ревна. Не знаех за какво плаче, ама заплаках и аз. А после ме заведе в нейната къща. Тогава не знаех, че не е нейна. А къщата беше пълна с красива неща. От приказките. Чинии. Чаши. Свещници. Книги. А най - красива бе една книга. Езопови басни. С картинки. Прекрасни картинки. Голяма колкото мен. Книгата. И баба Пенка бе огромна. Когато ми разказваше за къщата си във Варна стигаше до небето. И за мъжа си, офицер. И за баща си, офицер. И за майка си и пианото на което е свирила. И за морето... Огромна, като снежната кралица. Това го разбрах по късно. Много по - късно. И разбрах защо изядох шамар.
И се чудя, защо сега си спомням за нея. И за книжките на лавиците. И за Езоповите басни. И за дивите ягоди на китка. И за малините във фуния от вестник... И за корите и корените като змейове...
Вече знам, какво е проститутка. Проститутки. Има ги под път и над път. Тя май не беше. Ще попитам мама. Та ако ще да изям още пет шамара.
Почина тихо. Както живя. Бях пораснал. Изпратиха я десетина човека. Преброяваха ги кметът и партийният секретар. Другите стояха на прозорците. Зад пердетата. Проститутките така се погребват. Тихо. Без да звучи "интернационала". Като кучета. Далеч от дома.
Мамка ви проста! На некои само. И лека нощ! На всички.


Р.А.

ЛАЙНА

Прибирам се. Преди малко. С един колега ходихме до село. И сядам да нагледам новините. И фейса. А там:
Некво лайно смРЪдело, где пикае по гробове, осъжда едно друго лайно смърдело, где козирува на един есесовец. А куп лайна ги защитават. Лайна.
Некакво лайно рита възрастна жена, а десет лайна го гледат и даже не И помагат да стане.
Некви лайна приемат закони, где защитават лайната. 
Некви лайна са министри.
Некви лайна са кметове.
Некви лайна са съдии, прокурори, милионери по право...
И таман да кажа, че е лайняна държава, се сещам. Говняна е. Ама само държавата. Лайна са медиите, где ни показват само говната и лайната. Другото няма нищо общо с тях.
Аз цел ден не видях едно лайно наживо. И говно не видях.
Видях следното.
Бях на работа. До 18:00. Ни едно лайно. Неколко педала само.
Един колега се прибра при децата си по - късно, за да ми услужи.
Видях мама и бащика. Той даже ме чу от раз. Благодари за апарата, где му дава възможност да чува. И аз благодаря! Кой обича меко сирене?
Влязох в магазина на село да взема цигари за колегата, броя стотинките, що Елена никога няма дребни и един рекордьор на Гинес, който също брои стотинките, ме пита колко не ми стигат. Верно го има в книгата. Ако не верваш, провери!
После нещо ме потупва по гърба. Вуйчо. Да вземе ли бира, та да пием по една. За 80 години не разбра, че не пия бира. Та го почерпих една бира. Мой човек е.
Излизам, а отвън едно цигане. Кога ще му дам куки за риба. А баща му направо ме пита, какво ще пия. Лани му изрязах овошките.
Та се прибрах. И по пътя ни едно лайно. Само изпражнения на кози, овце и крави. И няколко педерасина, каращи коли.
Та това исках да ви кажа. Лайната ги има. Ама не ги търсете бре! Не ги и дирете!
Приятна ви и споделена вечер!
ПП. Сетих се нещо. Некой обича ли кожа от печено яре? Аз обичам.


Р.А.

ПЪТЕКИ

Брат, цел живот съм работил. Преди това малко учих. Пътищата, где юркаш колата, аз съм ги правил. Копане, чакъл, асфалт… И валяк съм карал. И камион. После съм чертал осеви линии. Да ви водят. Кръстовищата, где ги минаваш със сто, пак аз съм правил. И пешеходни пътеки що съм чертал!!! С боя. Бела. 
Та за пешеходната пътека ми думата. Чертая и сядам да почина. Не толкова да почина, а да видя кой ще мине по нея. Знаех, че рано или късно по нея ще мине човекът, где цел живот го чакам. Ама боя калпава. Докато седна и се трие. На отсрещният тротоар гледам хора. Там сигурно е и моят човек. Ама нема как да стигне до мен. И бега на друго кръстовище. А там па мене ме нема.
Цел живот чаках. Боя много, ама калпава. Не прави трайна пътека. Та на думата.
Един ден ми дойде до гуша от калпава боя. А на кръстовището намерих един чувал жито. И направих пътеката вместо с боя, с жито. После колите тръгнаха. И го попиляха навсякъде. И отнякъде се появи нещо крилато. Чайка ли, гларус ли, еден бог знае. И кацна пред колите. А те спряха. После някой пресече пътя. Пред колите. Да ми се скара. Пътеки се били правили с боя, не с жито. Защото гларусите обичат жито и ако е на пътя, кацат да кълват, а колите ги газят. Аз съм орнитолог по професия, нищо че цел живот съм правил пътища. Знам, че гларусите не ядат жито. Ама майната им на гларусите. Где са мъжки чайки. Гледам я и си мисля, че ако каже, че слонове кацат да кълват жито, ще е все тая. Гледам и мълча. Гледам…
Важното бе, че някой пресече пътя. Пеш. После се върна за метлата, где я беше забравила на отсрещният тротоар. Това са вече подробности.
А после. После нищо. Долетя обратно, яхнала метлата…
Та ще се прибирам. Метлата я нема. Останала е само дръжката. Ползва я само ако закъснея.


Р.А.

СЕВЕРОЗАПАДНИ

СЕВЕРОЗАПАДНИ ИСТОРИИ.
Пешо.
Абе, кво да ви разправям!? Като ангела ти пазител е слаб, нема как да те опази. Та и я. Цел живот патя. От даскалици. От детската досега. Пет пъти се развеждам, пет пъти у даскалици се влюбвам и женя. Та на думата.
Оня ден се запознах с една невеста. Снага като фиданка, очи като бадемки, а около тях лунички. Като на Пипи. Те такава даскалица не може да има. Убава, па и с лунички. И съм влюбен. Ама ме е страх да я питам, дали е даскалица. Та почвам тестове.
Ловя я за ръка е я водя на кръчма. Поръчвам миди. 2/3 от даскалиците мразят миди. Тя яде, а аз зяпам в едни лунички, в едно деколте срещу мен. Мидите свършват, а аз съм сигурен, че вероятността да е даскалица е 1/3. Мидите са изядени. Или поне ги нема у чинията. Ставаме от масата и тръгваме. Влюбен съм повече. А под масата една котка яде нещо. Сигурно не са миди.
После отиваме в магазина. За фреш. Ама е стар. От сутринта. Тя го не взима. Ако беше даскалица, щеше да го вземе. Кеф.
После сме на плажа. Влизам в морето, а тя:
- Чакай! Ще ме учиш да плувам.
Нали се сещате, че нема даскал, где да иска да го учи некой друг. Те знаят всичко. Даже знаят, какво да правиш. Та я уча. Таман да легне на ръката ми и се научава. Умна и схватлива. След минути плува като риба. Нема стигане.
После пием кафе. Аз паля, тя дърпа цигарата ми:
-Много пушиш!
После ми я връща. Ако беше даскалица, щеше да я скъса.
После си лягаме. И ми казва, че обича "грапаво". Аз не зная какво е, ама се старая. И тя казва:
- Правиш страхотно "грапаво".
Вече съм на седмото небе. Не е даскалица. Нема даскал, где ще те похвали.
После правим разни неща, где не ги правят даскалици. И после лежа и пуша. И казвам:
- Обичам те! Много!
А тя:
- Не ме обичаш. Това са допамин и ендорфини. След малко ще ти мине.
И не изтрайвам. И питам:
- Знаеш всичко. Какво работиш?
А тя:
-Даскалица съм. По химия и биология.
Та това е. Сега вече ми е ясно. Неква химия ми е сипала у ракията. Любовна химия. Или некоя билка е турила у "Пилето по влашки". А моят ангелът пазител и това проспал.


Р.А.

СОЦА

Та често се сещам за времето при бай Тодор и го сравнявам с времето след бай Тодор. Несравними са. Едно време се живееше много по - добре. 
Имаше сигурна работа. Работеха даже и ромите. Откъснаха ги от техния бит и ги направиха работническа класа. Нямаше кой да плете кошници и да калайдисва. И станаха соцтруженици. Истински. Научиха са да не работят и да не учат. После социализмът си отиде, а те останаха на улицата. Групирани. Без работа, без образование и забравили бит и култура. И никой не плете кошници, не калайдисва тигани и не опъва палатките до града.
Токът бе евтин. Десет пъти по евтин. Едно семейство имаше една кола. Едно жилище. Телевизорът един. В хола. Секциите еднакви. Лекуваха ни без пари. Зъби ни вадеха без пари. И заплата 130 лева стигаше. За 50 кила кучешка радост.
А сега кво!? Кучешката радост не е радост. С 440 лева си купуваш 100 кила кучешка химия. Токът скъп. Колите евтини, затова по кола на пълнолетен у къщата. Да се трепят. Телевизори у всяка стая. Да ви промиват мозъците. Платено здравеопазване, и за капак живеем с десет години средно повече от онова време. Да се мъчим.
Та се чудя, що едно време бе по добре. И се сещам. Едно време на 5 домакинства имаше един телефон. И режим на тока. И коли немаше, та да ги зареждаме. Те там е заровено кучето. Сега коли не моАт се разминат. Нема режим на ток. Ама телефони има. Ако се огледате около вас, ще видите поне пет телефона. По 400 лева. На изплащане. Затова немаме пари за луканка. И ядем по 100 кила кучешка радост на месец.
Ама най - много се чудя на едно. Що като толкова хубаво се живееше тук, стреляха и понякога убиваха ако искаш да отидеш там. И знам защо.
Тук щеше да останат Тодор Живков и Качо циганина. Останалите щеше да са там. Где все някога ще стигнем. Въпреки всичко. А ще стигнем, защото натам няма вече граници.


Р.А.

ДЖОНИ

Хаха. Сетих се оня ден за Джони.
Преди много години. Тъщата иска куче. Зло. Взимам едно. Малко. На два месеца. И И го карам. А то яде и расте. И получава име. Джони. Единственото куче, где не получи от мен име Куче.Тъщата зла, невестата зла, ама я, Гопето и Ивелин добри. И Джони се чуди дали да е добър или лош. Поотрасна и получи раздвоение на характера. Към кокошките на тъщата добър. Лош към яйцата на кокошките на тъщата. Мразеше ги в червата си, затова ги ядеше още топли. Кокошките на съседите ги ядеше студени, що ги трепеше и заравяше. Ядяха му се и котки, ама бяха по пъргави. Обичаше децата. Невероятен глезльо. Строен и красив. С невинен поглед. Мразеше каруци, колездачи и Васко. Съседа. Надя я обичаше. Съседката. Та един ден тъщата го дала на един от едно село на 50 километра. Що И се дояли яйца. Домашни. Вече никой не ни посрещаше в петък вечер. С три обиколки около колата и лягане по гръб. Да го погалим. После още три и пак по гръб. За деликатеси. После се наяждаше, поглеждаше ни надменно и отиваше да гони кучките. Беше ни мъчно, ама след месец го забравихме.
И една неделя излизам, а пред портата куче. Кожа и кости. Ама Джони. Гледа тъжно. Разревах се с него и изяде половин пита кашкавал. Ама не тръгна по кучки. Влезе в двора. Изморен. Добър. И легна до колибката. И там остана. Завинаги. Поне така мислехме. После изял яйцата на кокошките на тъщата. Що ги мразеше.
Следващият петък бе там. Напълнял. След два петъка пак бе там. Дебел. И тъщата:
- Това да ми го махате от главата! Нема синджир, где да го удържи. Изяде три кокошки на Кольо, на Гошко отворил качето със сирене и изял половината, а на Велика влязъл в мазето и изял всички буркани с месо. Отворил капачките.
А Джони я гледа невинно. И маха с опашка. Добър.
В неделя се прибираме. Джони ще става гражданин. И стигаме. Де ла Видин. Отварям вратата и таман да го хвана и вържа до блока, той изчезва. Блок Кольо Фичето. Зад зъболечението. Отсреща е музеят, а срещу него е счетоводната ми къща.
След два дни една от счетоводителките, Веселка, гледа през прозореца и казва:
- Гледайте онова куче какво прави! Ще умра от смях
И гледаме. Джони. Две зъболекарки са си взели банички. А той пред тях. Не ги пуска. Те тръгват да го заобикалят, той пред тях И кляка. И ги гледа в очите. После му дадоха от баничките. Погледна ги високомерно и ги пусна. После изяде подареното. После го повиках. Не дойде. Изгледа ме като депутат електорат. И тръгна нанякъде.
После често го виждах пред скари и магазини. За последен път го видях пред магазин Видин. Лежеше. Един излезе с една торба от месарницата на Неко. Джони стана и тръгна след торбата. Повиках го. Позна ме. Бях купил пици. Хвърлих му половината. Помириса я, погледна ме надменно, обърна се и тръгна след торбата. Пицата остана за помиярите. Джони бе куче.
Още го обичам. Легнал по гръб до колата, махащ с крака и чакащ до го погалим. Ако го видите му дайте кокал. Или кюспе. Умираше да яде кюспе. Останало след риболов. Черно, стройно куче, с кафяви крака и бели гърди. И едно клепнало ухо. Лявото. За оправдание.
Че не е чул нещо.
Това е.
Р. Антов

ВЪРВИ НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ

Та вчера прочетох пародия на " Върви народа възродени". У последно време сме били унижавани, неграмотни, нямаме победи, врагове бол... 
И по тоя повод реших да ви поотворя очите. За да върви един народ напред, първо му трябват водачи.
Второ му трябват цел и пътна карта.
Трето трябва да има народ.
А най - важното е четвъртото. Трябва да има хора. Индивиди. Индивидуални индивиди. Индивидуално индивидуални индивиди. Народ в униформи не е народ. Такъв маже да отиде само до лудницата. Или от нормална държава да направи лудница.
Кога сме вървели напред, може да направите справка с историята. Напред понякога беше напред, напред беше и назад. Напред е у лево, и у десно. Що хората са различни. Различни мозъци, различно мислене, различна сексуална и политориентация. Явно написалият новия химн мисли, че за да вървим напред ни трябват врагове, где да мачкаме. С пушки и униформи, литнали заедно по бойните полета, да побеждаваме сърби, гърци, турци, англичани и руснаци. С "НА НОЖ" и "УРА". Еднакви. Заедно. Като стадо. И с гордо вдигнати глави, да режем глави. Ако направим справка у историята, где я нема на български, винаги след победите сме навеждали глави победени. В много от случаите от срам. Ама това, както рекнах, го нема у историята. Там са победите.
Та ето за какво иде реч. Един народ няма как да бъде възроден целия. То не е и нужно. На мен възроден народ ми звучи и прилича на стадо овце, запладнило на сянка. После овчарят го вдига и гони към водата. А овцете тичат възторжено. После се изморяват и пак лягат. И ако направите справка с историята, ще видите, че често сме го правили.
А старият химн е ясен. Нали помните какво ни учи да правим!? Не да ни водят, а да вървим!? Не да вървим на 24 май и да веем Аз, Буки, Дуки и Муки. Просто трябва да отворим букварите и ги покажем на децата. "А" - ягне. "Б" - Бойко, БСП, "Г" - ГЕРБ, гост. " Д" - другар, дупе... "Я" - ягне. Та натам е посоката. Да вървим само трябва. От просто, по - просто е. Към просвета. А просветата не е да ни пише некой на кирилица, да не пишем на латиница. И да сравняват къра и кура. Просвета е и да пишеш и четеш на кирилица, ама и да четеш Шекспир на американски. И си представям как целокупният български народ чете " Старецът и морето". В оригинал. На руски. И ке се напикам от смей.
Та искам да ви кажа, че възраждането на един народ е проста работа. Най - простата на света. И е строго ИНДИВИДУАЛЕН акт. Просто трябва да се спазват няколко прости правила. Точно десет:
1. Учи! Учи! Учи! Учи!
2. Работи! Работи! Работи!
3. Не реви! Не реви! Не реви!
И ако и вие се огледате, ще видите, че доста хора го правят. Най - вече младите. И хич не са унизени. Ама хич. Що човек може да бъде унизен, само ако иска да бъде унизен. Може да ги видите и по София, и по Париж, и по Ню Йорк. И у Москва ги има. Грамотни български деца.
Те това исках да ви кажа. И друго.
Най - обичам да ставам рано, когато не трябва да ставам рано.


Р.А.

СЕВЕРОЗАПАДНИ

СЕВЕРОЗАПАДНИ ИСТОРИИ.
ЖИВКО.
Седим около масата. Пешо, Иван, Живко. На моите години :
- Слушайте какво ще ви кажа! Стига сте гледали кво прави оня или оная! Не ги мислете! Ако искате да сте като тях, правете като тях!
Иван:
- Е не става! И аз работя и те работят. Те имат, аз нямам.
Живко:
- Тогава не правете като тях!
Пешо:
- Аз не работя. Не съм като тях. И пак нямам.
Живко се смее, пали цигара и казва:
- Слушайте какво ще ви кажа. Или разкажа. Едно време бях началник в една областна служба. Разправяхме се с имоти и имущество на БКП, БЗНС и профсъюзите. Наскоро бяха одържавени и ги прибирахме. После търгове, продажби, наеми. Или подаръци. Например залата на Видинската филхармония я взехме от БКП и подарихме на филхармонията. Рейс подарихме на училище. Абе такива неща. Скъсвахме си задниците от работа. С най – малко имоти станахме втори по приходи. И заплати добри взимахме. След и преди работа продавах сирене, салами, прахове и каквото се сетите. Често се прибирах от път по нощите, взимах душ и тичах на работа. Доспивах си на фотьойла в кабинета. Секретарката на началника ме събуждаше в седем и половина и пак се почваше. 
Та един ден трябва да се ходи в София. В министерството. Ще правим нова методика. Аз трябва да чета доклад, как работим. Та да е неква основа. Предната вечер съм свалял тенекета със сирене до полунощ. Пет тона. Аз и един склададжия. Костюмът ми стана на нищо. Тенекетата текат и пълнят врата. Та се прибирам каталясал. Децата са заспали като кукли. Погалвам ги по русите глави и лягам. И часовникът ме буди. Душ и сядам в колата. Да не закъснея за заседанието. Една Тойота, где един, на когато водех счетоводството в свободното си време ми бе дал да карам. И газ. В главата ми доклад. В главата ми пласиране на сирене. В главата ми развалящ се салам. В главата ми дебити и кредити. Слънцето грее в очите ми. Спускам баира преди Новачане, а срещу мен лети некакъв луд. Сигурно като мен. Набивам спирачки и спасявам два живота. Моя и неговия. И спирам. И слизам. И тръгвам по един черен път през ливадата. И чувам кукувица. За пръв път тая година. И първото, което ми идва в главата е, че портфейлът е в сакото на задната седеалка. Закуква ме без нищо в джоба. Обръщам се да се върна и спирам. Защото второто, което се сещам е, че е пролет. Ливадата е зелена. Зелени са дърветата. Прескачам поточе и сядам на един камък. Кукувицата кука. Отнякъде се обажда чичопей. Кълвач чука на дърво. Седя на камъка, паля цигара и гледам. До мен мравуняк. Мравките тичат. На едно цвете каца пчела и отлита. До водата каца пеперуда. Пие. Отлита. Каца на едно цвете. Лети и пак каца. После чувам шум. Костенурка. И ми светна. За нещата, които пропускам. И седя. И седя. И седя. И разбира се закъснявам за оперативката.
А в кабинета колегите от другите области. Министърът става:
- Гума ли спукахте?
Колегите се хилят подмазвачески. А аз:
- Не. Спрях да почина. И гледах едни мравки, пеперуда и костенурка.
Гробна тишина. Само усмивки злоради. Току що съм скъсал трудовия си договор. После министърът казва:
- Давайте доклада. После ще останете. Имам сериозен разговор с вас.
Олеква ми. Чета. После говорим набързо. Колегите излизат. Аз се местя на един огромен фотьойл. Там ще ме уволнят по лесно. И чувам:
- Гладен ли си?
- Гладен съм. 
- Чакай малко! 
И вика секретарката. После мълчи и пише нещо. После идва обядът. Мести се при мен и ядем. Кебапчета и пържола. Мисля, че бяха от кръчмата на Наско бандарака. Нема значение. Нямаше значение дали ще ме уволни. Хапваме и мълчим. И после чувам.
- Какво мислиш, че ще направя сега?
Аз:
- Е па какво? Ще ми подпишете молбата, която подадох когато влязох. Устно. Разбрахте я? Нали?
- ТИ как мислиш?
Това ТИ ме убива. И казвам:
- Не мисля нищо. Искам да си почина и да видя пролетта. И как растат децата ми.
Той. Намръщен:
- Искаш ли да я гледаш от тези прозорци? 
Не разбирам нищо. Той продължава:
- Какво ще кажеш, ако дойдеш да работиш тук. Трябват ми хора, где не пукат гуми, а гледат и виждат.
Изумен съм. Идва ми като гръм от ясно небе. После пием кафе и мисля. После отказвам. 
Та това исках да ви кажа. И сега си пием пиенето тук. А вие избирайте! Дали да сте като другите и да не сте като другите.
Наздраве! Хаха. Видяхте ли оня гълъб как се премята? Стига сте зяпали у тоя мерцедес!

Р.А.

АЗБУКА

Днес попаднах на една реч на Путин. От днес. 24.05.2017 година. Откъде са дошли руските букви. Както винаги е прав. Дали са ги македонците. По точно Климент Охридски. Та ето и аргументите ми. 
Първо Охрид е в Македония, а не у Добруджа. 
Второ, не познавам ни един българин с име Климент. 
Трето, Кирил и Методи със сигурност са българи, но със сигурност не са дали нищо. Познавам ги и двамата. Кирил е пазач у фирмата. Методи е от моето село.
Четвърто. Най - важното:
Каквото каже Русия, това е. Днешната ни история е писана от нея. Там нема руски княз, клал българи. Има Шипка. Вечна дружба. Нема казаци у Добруджа. Нема бити руснаци по македонско. Нема обявена война 1944 година. Нема руски окупационен корпус в България. Има братска любов. Сега нещата малко се промениха и руснаците са в пълното си право дадопишат историята ни. И го правят. И са прави. А идиотите сме ние.
ПП. Прочем, сметам, че Климент е истински руснак, поканен от Александър Македонски да напише азбука. Македоноруска. Писал я е по земите на скитите, докато той се е скитал там. От онова време датира и рускомакедонската дружба.


Р.А.

ВЪРВИ НАРОДА

Днес се събудих някак възроден. И докато се чудех защо, пуснах телевизора. А то било 24 май. Върви народе възродени! Правя си кафе, сядам и гледам за възроден народ. Навън вали. Народ нема. Две мокри кучета душат под опашките си. У кварталните кофи за боклук рови чернокож българин. Явно ровенето в кофите го възражда. Една баба куцука в дъжда с торба покупки. Ич не ми се вижда възродена, що я виждам така всеки ден. По улицата минават коли. В тях сигурно седи възроден народ, ама го не виждам през ламарината. После минава една каруца с кон. Конят може да е възроден, ама нема нищо общо с народа. После дъждът спира. И слизам до магазина. Честитя празника на седящите, а те ме гледат и се чудят. И ич не виждат, че съм възроден. Обяснявам им, какъв празник е, и ги питам, не са ли възродени. А те ми викат:
- Ако викнеш по бира, ще се възродим.
Не викам по бира. Насила убост не става. После ям шкембе и ми звънят от работата. Ич им не дреме, че съм възроден. Един му не свети крушката на фара. Да отида и да му дам. Това възроди в мен чувства към женската му рода, нищо, че не я знам.
- Бре идиотино, ква крушка те гони на тоя светъл празник? Не видиш ли че отвсякъде струи светлина. И КАТ днес нема да глобява.
А оня иска крушка. Та да му обясня образно:
- Спри с тая крушка, че така ще го насветкам на родата ти, че ще ти се стъмни пред очите!
После затварям и тръгвам към центъра. Може там да е светло и да има възроден народ. Ама не стигам. Обажда се един приятел, та да ми помогне да преместим колата. Довъзродих се. Дърпаме я на скорост, стигаме на място и оня слиза. И заструява светлина. Насветка го на родата ми, че съм неграмотен и съм щял да прецакам съединителя му.
Довъзродих се. После ме оставя пред нас. И звъня на един, где щеше да ходим да сбираме злато по доловете. И той възроден от снощи. На събор бил. И се осветкал. Каза, че му тъмнее пред очите.
После ми звъни един, да пита дали работим. Стана му светло от това, где чу. Ако не на него, поне на жена му е станало светло.
После звъннах на един приятел. Обеща да свършим една работа. Да, ама не. Пътува. Стана още по светло. Не стана светло на жена му, що са ми приятели.
После се прибрах и влязох у новинарските сайтове. Светлина и възроден народ. У фейса същото. Народът ще Омре от кеф. Дечица. Учители. Зрелостници. Бре мама му стара, що ги не видях днес. После поглеждам през прозореца. В училищния двор играят деца. А в една кола се качва момиче. С бална рокля. Като принцеса. Сяда отзад. Отваря и затваря вратата сама. Еманципация. От другата страна се качва зрелостник. Кретен. А от съседния блок буа чалгата велика. Слави Трифонов и Азис пеят: ВЪРВИ НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ.
А по улиците книжнина. В такъв ден да не искате луканка по улиците. Вятърът разнася вестници на Пеевски и рекламни материали на “Била”. А дъждът вали и трие А, Б, В … Или те искат да ги изтрие. От срам, че точно на нас са ги дали, та да ги дадем на света. Буквите…
Аа – агне
Бб – буквар
Вв – водка

Яя - язък


Р.А.

ПОЛИТИКА

Не мога да се нарадвам на изказването на Путин за азбуката. Мислех, че и на най – дебелоглавия патриот ще стане ясно, за какво иде реч. А те вкупом гракнаха и започнаха да се оправдават като ученички. И да го оправдават. И най – вече да оправдават действията на една имперска сила, която винаги е имала интереси тук. И винаги ще има. И не И пука за България и българите. Не И пука и за тъпите български патриоти, веещи руски знамена. Та ще се опитам да ги светна. Дупедавците. Ще започна от по – далеч, ама не от чак толкова далеч. За Украйна иде реч. Взе си Крим. Подпали я. В Европа в 21 ви век загиват хора. На него не му пука за загиналите. И на мен не ми пука. Ама ми пука за България. И трябва да сте слепи, ако не го виждате. Случва се бавно но сигурно.
По черноморието живеят няколко стотин хиляди братушки. От Дуранкулак до Резовска река. Те нямат териториални претенции към България. Засега. Имат земя. Купена. Същата, где не се продава на чужденци. Българската. Где патриотите реваха да не се продава на чужденци.
След реката почва Турция. Отскоро пръв приятел на Русия. Интересното тук е, че те имат териториални претенции към България. И ако щете вярвайте, в Родопите, Лудогорието и Черноморието има турско население. И един добър ден, Турция може да последва примера на Русия в Украйна. Да си вземе Родопите, що са били нейни и да подпали Лудогорието. Може, казвам може, а не казвам че ще. Защото единствените две нещо, които може да ги спрат, ама и може да не ги спрат, е членството ни в ЕС и НАТО. Няма как да се бием с четвъртата по сила армия в света. А идеалният вариант е просто да подпалят Родопите. Нищо, че сме в ЕС и НАТО.
На запад е Македония. От доста време приятел на Русия. От вчера са и братя по азбука. Те също имат териториални претенции към България. Ама немат армия. Което съвсем не е пречка да подпалят фитилите в Пиринска Македония. И там има доста патриоти, веещи руски байраци. И чувстващи се силни, защото зад тях стои Русия.
За Сърбия е ясно от време оно. До Искър е Сърбия. Колкото и смешно да ви звучи...
Та това исках да ви кажа. И да ви попитам:
Задавали ли сте си въпроса, защо най – големите приятели на Русия винаги са искали и искат нещо наше? И не забравяйте, че сега тук има между 300 000 и 500 000 руснаци.
Боже, пази България!!!...Най - вече от български патриоти с руски знамена!
Приятен ден!

Р.А.