ЗА МЕЧТИТЕ...

  Цял ден се натъквам на статии за българи, изнесли се в странство. И на статии, че тук нищо не може да се направи. И на статии, които плюват по поколението след нас. И хем ми е смешно, хем ми е тъжно. Смешно и тъжно ми е за тези, които смятат това поколение за загубено. Точно обратното е. За разлика от нас пред тях е отворен целия свят. Стига да искат да го видят и живеят в него. Там са синовете ми. Там гонят мечтите си. Стига да искат, могат да останат тук. Защото вече сме част от този свят. Огромен. В който разстоянията и границите просто се губят. Имам едно приятелче. На годините на децата ми. То е избрало да остане тук. За него ще ви разкажа. А вие ми кажете, дали не е загубено това поколение, което идва след нашето. Поколение, расло зад телени граници и лъжи. Нашето. Не тяхното.
 Та на думата. Малко градче. Кричим. В полите на Родопите. И там живеят същите хора както във всички малки градчета. Едни се оплакват, че няма работа. Други вече са го напуснали... А трети са останали. Той е останал. Стойко. И гони мечтите си. И ги сбъдва. Кипи от енергия. Невероятно добър. И най-важното знае какво иска. Ако не знае как да го направи, чете, пита и го прави. Сега ще ви кажа за последната му мечта и как сбъдва мечтата. Мечтае да пътува. И да научи хората да пътуват. Аз лично смятам, че иска да ги научи как да мечтаят и да сбъдват мечтите си. Та същият този юнак преди години решава да направи електромобил. За 999 евра. И започва. Първо чете. Чете. Чете... После обикаля пазарите и купува скапани батерии за лаптоп. По лев, два. После от тях прави батерия за колата, която мисли да направи. После купува купе. Да кажем от Фолксваген. После чете, работи, чете, работи, греши, чете, работи, работи, греши... И колата почти е готова. Кола за 999 евра. Направена от едно момче от това поколение, което уж е загубено. Стойко не мечтае за пари. Мечтае да ви покаже, че и без пари нещата се случват. За да обиколиш света ти трябват 999 евра. И малко евра джобни.
 Това е. Та Стойко това лято смята да обиколи България. Като начало. За 3 лева на сто километра. С кола за 999 евра. А след година, две и с 0 лева, 00 стотинки. С ремарке зад колата. В него инсталация за ток. Ток от боклуците, които трупат по канавките тези, които плюват по новото поколение, което никога няма да разберат... Заради границите... Границите в главите.
 Та общо взето, това е. Кто понял, понял.

рАнтов

ЛОДОЗОВ, КОСТА И ЧЕРЕШИТЕ НА ДЕДО МИЛ

  Та понеже ядох ягоди, се сетих тая история с черешите. Чух я преди половин век от дядо, а героите познавам лично. Те са двама. Коста и Лодозов. Коста го помня как накуцваше и толкова. Но Лодозов ни бе комшия. Черен като кюмур. Едноок. С каруца и бял кон. През зимата ходех и ми даваше косми от опашката на коня. От тях правех примки, ловях врабчета и жълтурки, които баба печеше на въглените  в печката. А аз слушах истории. Като тая.
  Коста и Лодозов са приятели. Деца. Черешите са узрели. А няма нищо по-кусно от узрели череши  чуждо лозе. От опит го знам. И се надигат един ден, та в лозето на дедо Мил. А там огромна череша. Клоните ще се счупят от плод. И се разбират. Коста ще се качи на черешата, а Лодозов ще пази. Докато пази, Коста ще му пуска някой клон. И се почва. Лодозов пази, Коста яде. Лодозо пази, Коста яде. Лодозов се моли за някое клонче, Коста яде. И Лодозов е бесен. Слиза  урвата до лозето, намира стара дреха, била преди време плашило и я мята на един храст. После взима един кол и почва да бие по нея. И да реве:
 - Олеле, дедо Миле, мани ме! Олеле! Боли! Ох! Ох! -и млати с кола.
 И пак:
 - Мани ме, дедо Миле! Ау! Ау! Мани ме! Е го Коста на черешата!
А Коста изтръпнл от строх слиза бързо. Но един от клоните под него се чупи и той полита. После Лодозов е пребит. Даже мисля, че няма око от тоя бой. А Коста куцаше, защото се бе повредил при падането. Поне така мисля. Може и да не е било така. Ама останалото е било както го чухте. И както го чух аз. Преди половин век го чух. Сега е трудно да го питам дали така е било. Ама някой ден ще се засечем някъде по вечните ловни полета... И ще го питам.

рАнтов

ПОЛКЪТ НА БЕЗСМЪРТНИТЕ.

  Чета новините и разбирам, че утре по България ще се разходи безсмъртният полк. Не Полкът на безсмъртните от древна Персия. Безсмъртният български полк. И подкрепям това начинание. Представям си този полк.
  Отпред вървят Левски и Ботев. Живи. Усмихнати. СВОБОДНИ. Зад тях ротата на загиналите за свободата на България. След тях вървя цар Самуил и Симеон. И водят ротата на Българските царе. След тях върви Стефан Стамболов. И води ротата на българските министри, направили България държава, която е била равна на най-развитите държави в света. До тях Яворов и Чудомир водят ротата на поетите и писателите. До тях Дико Илиев и Николай Гяуров водят ротата на музикантите. Парцалев и Касабов водят ротата на артистите. Генералите Вазов и Колев водят ротата на загиналите за България във войните. Петър Богдан и Петър Берон вървят с първата българска история и  с рибния буквар, и водят  ротата на учителите просветители. Най-най-най-отпред. Представям си този полк. Огромен! БЪЛГАРСКИ ПОЛК! НА БЕЗСМЪРТНИТЕ БЪЛГАРИ!
  И се питам:
  Абе, ваща мама проста, нямаме ли ден на съединението, на независимостта, на просвещението или освобождението! И няма ли кой да оглави парада на БЕЗСМЪРТНИТЕ БЪЛГАРИ, та утре ще се закичите с георгиевски ленти, ще веете чужди знамена и ще носите снимки на умрели чужденци?
  Мамка ви смотана!

Роси Антав