Роси Антов:
Живейте така, че като се озъбите, околните да смятат, че се усмихвате!
Живейте така, че като се озъбите, околните да смятат, че се усмихвате!
сряда, 25 януари 2017 г.
вторник, 10 януари 2017 г.
КОЯ СИ
Не знам коя си.
И знам.
Видях те във съня си.
И мислех, че ще си поредната.
И че след тебе пак ще има многоточия.
А май ще се окажеш точката.
Последната.
Която съм я търсил...
В многоточията.
Точка.
И знам.
Видях те във съня си.
И мислех, че ще си поредната.
И че след тебе пак ще има многоточия.
А май ще се окажеш точката.
Последната.
Която съм я търсил...
В многоточията.
Точка.
понеделник, 9 януари 2017 г.
КОГАТО ЗАВАЛИ
Та заваля. Винаги когото вали, съм щастлив. Или когато съм щастлив, вали. Та заваля. Сред гръм и светкавици. И излитам. Под дъжда. Тъмно и прекрасно. Порой. Вятър. Светкавици и гръмотевици. И аз там. Никой друг. Тук там хора по терасите гледат един, где бавно върви в дъжда. Без да бърза. А не бърза, защото СЪМ щастлив. Ей тъй. Без причина. А дъждът вали, защото ме прави щастлив. Или вали и той ей тъй. Без причина. Защото е щастлив, че ме прави щастлив. А може би вали, защото съм щастлив.
Та шляпам по локвите и си мисля:
В началото не бе словото. В началото бе дъждът. И капките дъжд създадоха словото. Нали сте го чували? Дъждът? Първото слово бе кап. Кап. Кап.
После кап. Кап. Кап. Кап. После кап, кап, кап кап кап капкапкап...
После пет капка стигнаха до четири семки. В земята. И една се превърна на тревичка. Друга на роза. Друга на буково дърво. Друга на дете. А слънцето се ядосваше. Защото си мислеше, че само то създава живот. И опитваше да го направи само. На Венера и Марс. Знаете резултата. Затова слънцето мрази дъжда. А дъждът не мрази никого.
Той просто вали.И друго си мисля:
Ад няма. Там където вали няма как да горят огньове под казаните с грешници. А щом няма и ад, няма и грешници. Та споко, хора! Ако сте щастливи когато правите нещо, где не трябва да го правите според разните заповеди, го правете! Само не убивайте! Защото няма да отидете в рая. Защото рай няма. За какъв дявол да има рай, като няма ад? И като има дъжд?!
Просто поповете са се объркали. Ако не се сещате, ще ви кажа защо.
Дъждът отмива от въздуха всички лоши мисли. И ги отнася под земята. Та затова те смятат, че там е адът. Где се събира всичко лошо. Ама те не знаели за петата капка. Тая, где се чудехте защо съм я споменал. Та тя събирала всички лоши мисли. После ги понасяла към слънцето. Да ги изгори. Що то това умеело перфектно. И то ги изгаряло. Та при горенето на лоши мисли, се получава дъга. На небето. Нали сте я виждали. Същата дъга, где ви прави щастливи, когато я видите. Или я виждате, защото сте щастливи. Все същото.
Сега вече знаете.
Автор: Роси Антов
Та шляпам по локвите и си мисля:
В началото не бе словото. В началото бе дъждът. И капките дъжд създадоха словото. Нали сте го чували? Дъждът? Първото слово бе кап. Кап. Кап.
После кап. Кап. Кап. Кап. После кап, кап, кап кап кап капкапкап...
После пет капка стигнаха до четири семки. В земята. И една се превърна на тревичка. Друга на роза. Друга на буково дърво. Друга на дете. А слънцето се ядосваше. Защото си мислеше, че само то създава живот. И опитваше да го направи само. На Венера и Марс. Знаете резултата. Затова слънцето мрази дъжда. А дъждът не мрази никого.
Той просто вали.И друго си мисля:
Ад няма. Там където вали няма как да горят огньове под казаните с грешници. А щом няма и ад, няма и грешници. Та споко, хора! Ако сте щастливи когато правите нещо, где не трябва да го правите според разните заповеди, го правете! Само не убивайте! Защото няма да отидете в рая. Защото рай няма. За какъв дявол да има рай, като няма ад? И като има дъжд?!
Просто поповете са се объркали. Ако не се сещате, ще ви кажа защо.
Дъждът отмива от въздуха всички лоши мисли. И ги отнася под земята. Та затова те смятат, че там е адът. Где се събира всичко лошо. Ама те не знаели за петата капка. Тая, где се чудехте защо съм я споменал. Та тя събирала всички лоши мисли. После ги понасяла към слънцето. Да ги изгори. Що то това умеело перфектно. И то ги изгаряло. Та при горенето на лоши мисли, се получава дъга. На небето. Нали сте я виждали. Същата дъга, где ви прави щастливи, когато я видите. Или я виждате, защото сте щастливи. Все същото.
Сега вече знаете.
Автор: Роси Антов
КОТЕ
Приказка от нов фб профил. Първата.
Имало едно време едно коте. То не се казвало Коте, а имало специално име. Ама било коте. Да знаете, че няма значение дали едно коте се казва Том, Пухчо, Страхил, Мацуран или Котаракът с чизми. Както и да се казва едно коте, то си е коте. Смело, с девет живота и глезено.
Та това коте било коте. И като всяко коте, не спяло когото хората спели. А мразело да стои само. И винаги будело спящите. Или спящия. Или спящата. Що било най - глезеното коте на света. Кой го видел го галел и хвалел. А то се опъвало доволно. Най - обичало да го галят зад ушите, а после да го погалят и по гърба. Тогава даже и мъркало:
-Мррррррррррррръ... Мръъъъъъъъъъ...
И не слушало никого. Само един глас слушало. Що само него помнело. Било на месец, когато гласът го намерил и казал:
- Мац, мац, мац!
И то отишло. После усетило две ръце, две устни и го притиснали до едни гърди. Тук малко отклонение от приказката. И тоя, где разказва приказката, иска да усети същото като котето.
Ама да се върнем на приказката.
Та котето пораснало. Не много голямо, ама пораснало. Станало едно много голямо малко коте. А после гласът и ръцете му подарили една играчка. Малките котета най - много обичат играчки. Специални. За котета. Где ги хващаш със скок, пускаш, криеш се и пак ги хващаш. И така щяло да живее цели девет котешки живота. Но един ден....
Но един ден отишло да събуди двете ръце и двете устни. И гласа. Събудило първо ръцете и устните. И за пръв път не чуло гласа да му казва:
- Пъс! Остави ме да спя!
И се натъжило. Много. После взело играчката и скочило на прозореца. И погледнало навън. За кой ли път. Там не било ходило никога. И без да иска, изпуснало играчката. И понечило а скочи, ама не скочило. Не що го било страх, а що искало да чуе гласа. И се ослушало. А гласът, где всяка сутрин пеел от банята, пак пеел. Ама не бил същият. И котето се уплашило. А вратата била отворена. И избягало. Първо на паркинга. После сред розите. После се скрила недалеч от играчката и зачакало. Що било умно коте. Знаело, че ръцете, устните и гласът ще дойдат за него. И като видят играчката ще го гушнат. Така стояло цял ден. Усещало познат мирис на ръце, устни и гърди, ама гласът не бил същия. Пак казвал:
- Мац! Мац! Мац!
Ама бил друг. После огладняло. И когато чуло непознатия глас, се затичало и скочило в познати ръце, усетило познати устни и го притиснали до познати гърди. То малко ги поизцапало, що не било къпано, ама те не му се разсърдили. Ръцете, устните, гърдите и даже гласът. Гласът, който не било чувало. А не било чувало, що било тъпо коте. Знаело само, че котките не боледуват от грип. Не знаело, че тия где имат ръце, устни и гърди, боледуват. И прегракват. И пеят като Слави Трифонов. Ама у банята. Що ги е срам да пеят на стадион. Само помнело, че един ден чуло по телевизията, че когото Слави пее на националния стадион, у София не остава ни една котка. И куче не остава. Бегат като дявол от тамян. И си помагат да избегат по - далеч.
Та сега котето спи, сгушено под завивките. И мърка. Спят и ръцете, устните и гърдите. И гласът спи.
И понеже вече е умно коте, след малко ще се протегне доволно. И ще кихне, що в носа му е влязъл кичур коса. И после ще забие нокти напред. Та да подсети някого, че трябва да се обади на някого. По телефона. Нема значение, дали ще познае гласа му. Ще му познае телефонния номер.
Даже да е аналогов.
Имало едно време едно коте. То не се казвало Коте, а имало специално име. Ама било коте. Да знаете, че няма значение дали едно коте се казва Том, Пухчо, Страхил, Мацуран или Котаракът с чизми. Както и да се казва едно коте, то си е коте. Смело, с девет живота и глезено.
Та това коте било коте. И като всяко коте, не спяло когото хората спели. А мразело да стои само. И винаги будело спящите. Или спящия. Или спящата. Що било най - глезеното коте на света. Кой го видел го галел и хвалел. А то се опъвало доволно. Най - обичало да го галят зад ушите, а после да го погалят и по гърба. Тогава даже и мъркало:
-Мррррррррррррръ... Мръъъъъъъъъъ...
И не слушало никого. Само един глас слушало. Що само него помнело. Било на месец, когато гласът го намерил и казал:
- Мац, мац, мац!
И то отишло. После усетило две ръце, две устни и го притиснали до едни гърди. Тук малко отклонение от приказката. И тоя, где разказва приказката, иска да усети същото като котето.
Ама да се върнем на приказката.
Та котето пораснало. Не много голямо, ама пораснало. Станало едно много голямо малко коте. А после гласът и ръцете му подарили една играчка. Малките котета най - много обичат играчки. Специални. За котета. Где ги хващаш със скок, пускаш, криеш се и пак ги хващаш. И така щяло да живее цели девет котешки живота. Но един ден....
Но един ден отишло да събуди двете ръце и двете устни. И гласа. Събудило първо ръцете и устните. И за пръв път не чуло гласа да му казва:
- Пъс! Остави ме да спя!
И се натъжило. Много. После взело играчката и скочило на прозореца. И погледнало навън. За кой ли път. Там не било ходило никога. И без да иска, изпуснало играчката. И понечило а скочи, ама не скочило. Не що го било страх, а що искало да чуе гласа. И се ослушало. А гласът, где всяка сутрин пеел от банята, пак пеел. Ама не бил същият. И котето се уплашило. А вратата била отворена. И избягало. Първо на паркинга. После сред розите. После се скрила недалеч от играчката и зачакало. Що било умно коте. Знаело, че ръцете, устните и гласът ще дойдат за него. И като видят играчката ще го гушнат. Така стояло цял ден. Усещало познат мирис на ръце, устни и гърди, ама гласът не бил същия. Пак казвал:
- Мац! Мац! Мац!
Ама бил друг. После огладняло. И когато чуло непознатия глас, се затичало и скочило в познати ръце, усетило познати устни и го притиснали до познати гърди. То малко ги поизцапало, що не било къпано, ама те не му се разсърдили. Ръцете, устните, гърдите и даже гласът. Гласът, който не било чувало. А не било чувало, що било тъпо коте. Знаело само, че котките не боледуват от грип. Не знаело, че тия где имат ръце, устни и гърди, боледуват. И прегракват. И пеят като Слави Трифонов. Ама у банята. Що ги е срам да пеят на стадион. Само помнело, че един ден чуло по телевизията, че когото Слави пее на националния стадион, у София не остава ни една котка. И куче не остава. Бегат като дявол от тамян. И си помагат да избегат по - далеч.
Та сега котето спи, сгушено под завивките. И мърка. Спят и ръцете, устните и гърдите. И гласът спи.
И понеже вече е умно коте, след малко ще се протегне доволно. И ще кихне, що в носа му е влязъл кичур коса. И после ще забие нокти напред. Та да подсети някого, че трябва да се обади на някого. По телефона. Нема значение, дали ще познае гласа му. Ще му познае телефонния номер.
Даже да е аналогов.
Р. Антов
СОЦЖИВОТ
Бе то с новият профил у фейсо, станах и нов човек. Връщам се назад у времето. У социализма. Прекрасни времена бяха.Бех дете. Бех млад. Като дете не ми се налагаше да работя през лятото. Наще работеха и изкарваха пари. Всички работеха. И заплата взимаха. Ако мама спестяваше заплатата, а не я харчеше, щеше да си купим кола само с осемдесет спестени заплати. Ама я харчеше. Що у четвъртък на село докарваха кучешка радост и тя купуваше. Една заплата И стигаше за 25 кила салам. На баща ми заплатата стигаше за 30 кила. На баба стигаше за 10 кила салам. На дядо за 20 кила. Бях ти щастието. В къщата ни можеше да влизат по 85 кила салам.
После пораснах. Наще забогатяха. И със заплатите вече можеше да купят 86 кила салам. На мен не ми се налагаше да работя за пари. Затова ходех на бригада. Работех без пари. Ей тъй, за кеф. На родината и бригадирките. Славно време.
И на училище ходех. Безплатно. И ме лекуваха безплатно. Справедлив строй беше. Аз им работя безплатно, те се грижат за мен безплатно. И квато работата, такава и грижата.
Па и граници имаше. И нямаше как да избега народа от грижите. Та останах с наще. Иначе или те, или аз. Както днес.
А на училище ни учеха да обичаме. СССР, Партията и Тодор Живков. И от обич към тях, като пораснахме, немахме време да обичаме комшийките. И здрави семейства имаше. А сега разврат и разврат. И трипер. Спин. Ебола...
Та малко се отплеснах от темата за новия човек. Ако щете, ми не вярвайте, ама по - добре е да ми вервате. Вече и Путин обичам. И даже бих правил любов с него. Ако е с гръб към мен. С гръб, що е малко грозноватичък. Мразя мъже със свински очички. Бих го гушнал и ... Опа. Спирам, че моралистите дебнат. И пак изгорех. А Хилъри не я обичам. Че то и Бил я не обича. По ми харесва една италианска министърка. И хърватската президентка. Ама не ги обичам. Само ми харесват.
Р. Антов
ЖИВОТ
Та понеже обичам предизвикателствата, те ми отговора на тия где ме предизвикват. На тая снимка съм аз. Годината е 1978. Доказателството, че годината е тая и че на снимката съм аз, е снимката, на която съм аз. И не отговарям на предизвизвикателството със снимките, а на предизвикателствата на Емо, где смята, че през 1978 година е могло да се живее.
Та Емо, живееше се. И то как се живееше. Погледни снимката. Живееше се страхотно. Животът бе прост. Чернобял. Като снимката. Черни сака, черни престилки и бели ризи. Та не е ли страхотно, всички да сме еднакви. Чернобели. Ако искаш да си различен, махаш престилката и обличаш пола. Като тая девойка до мен. Що ядове бра с тая къса пола, не ми се говори. То и аз ядове брах с тая пола, ама това е друга тема. Или ако искаш да си различен, махаш сакото. И оставаш по бяла риза. Пак чернобял, но различен. Стига да искаш. Най - много да ти намалят поведението или да те пратят в ново училище.
Та се сетих.
Тая година навърших 16 години. И почнах да играя волейбол с мъжете. Стефан, Цуки, Иван, Бизона, Милчо, Стефан, Ваньо... И я. И понеже всички бяха с поне 6 години по - големи, ме обичаха. Обичаха ме и девойките, що познавах мъже, па и бех убав. Не колкото сега, ама биваше. На ден получавах купон за храна. 2.40 лева. За тогавашните стандарти за ученик, бях милионер. Често Стефан ми даваше по 3-4 купона, що много се мъчех. За храна. 2.40 на битовия стигаха за три по сто слънчев с алтай. Или за четворка кебапи с бутилка Гъмза. Ама скука. Чернобяла. Таман се научих да продавам купоните на келнерите по два лева и да ги изпивам веднъж седмично в нощния, класният научи, че тренирам с мъжете от два до четири. А тава по онова време бе престъпление. Тогава трябваше да учим за ВОСР, КПСС и БКП. И ми забрани.
Та си направих живота цветен. Тренирам, ама се крия. И един ден ще тренираме в двора на гимназията. Само при мисълта какво ще стане, получих мозъчни сърбежи от кеф. От време оно обичам да вбесявам.
И точно в два сме в двора. Студ. Играем футбол. И виждам класния на стълбите. Пешев. Вика ме с показалец. Виждам го, ама се правя, че не го виждам. Що знам, че ще побеснее. Така десетина минути. И Цуки:
- Роси, Пешев те вика.
Поглеждам изненадан към класния и отивам към него. И го гледам в очите. Газя през снега за по - пряко. По гащета. И заставам пред него. И го гледам в очите. А той гледа встрани. И над мен:
- Какво правиш тук?
Аз:
-Тренирам, другарю Пешев.
Той:
-За теб режим няма ли?
Аз:
- Е па няма. Имам тренировки. Партийният секретар на града е разрешил.
Следват два жестоки шамара и команда:
-Марш във вас!
А аз:
- Веднага след тренировката се прибирам да уча. До шест. После ще тренирам с училищния отбор.
Следва бърза поредица от шамари, при което от фланелката ми излиза медальон. С богородица на него. Подарък от едни зелени очи, где помня до днес. Той го къса и хвърля в снега. В белия сняг остава една черна дупка. Космическа. Медальонът изчезва в нея завинаги. После Стефан хваща класния за гушата. Защото лично той е говорил с Петко Михайлов. Да свие перките на стария ремсист Богдан Пешев, та да не бърка спорта с режима. Що аз го бях помолил. Пешев само партията слушаше.
Та друже, Емо, страхотен живот беше. Чернобял. А сега кво! Всички различни. Нема кой един медальон да хвърли в снега. И хиляда партии. Коя първо да слушаш!?
Р. Антов
Та Емо, живееше се. И то как се живееше. Погледни снимката. Живееше се страхотно. Животът бе прост. Чернобял. Като снимката. Черни сака, черни престилки и бели ризи. Та не е ли страхотно, всички да сме еднакви. Чернобели. Ако искаш да си различен, махаш престилката и обличаш пола. Като тая девойка до мен. Що ядове бра с тая къса пола, не ми се говори. То и аз ядове брах с тая пола, ама това е друга тема. Или ако искаш да си различен, махаш сакото. И оставаш по бяла риза. Пак чернобял, но различен. Стига да искаш. Най - много да ти намалят поведението или да те пратят в ново училище.
Та се сетих.
Тая година навърших 16 години. И почнах да играя волейбол с мъжете. Стефан, Цуки, Иван, Бизона, Милчо, Стефан, Ваньо... И я. И понеже всички бяха с поне 6 години по - големи, ме обичаха. Обичаха ме и девойките, що познавах мъже, па и бех убав. Не колкото сега, ама биваше. На ден получавах купон за храна. 2.40 лева. За тогавашните стандарти за ученик, бях милионер. Често Стефан ми даваше по 3-4 купона, що много се мъчех. За храна. 2.40 на битовия стигаха за три по сто слънчев с алтай. Или за четворка кебапи с бутилка Гъмза. Ама скука. Чернобяла. Таман се научих да продавам купоните на келнерите по два лева и да ги изпивам веднъж седмично в нощния, класният научи, че тренирам с мъжете от два до четири. А тава по онова време бе престъпление. Тогава трябваше да учим за ВОСР, КПСС и БКП. И ми забрани.
Та си направих живота цветен. Тренирам, ама се крия. И един ден ще тренираме в двора на гимназията. Само при мисълта какво ще стане, получих мозъчни сърбежи от кеф. От време оно обичам да вбесявам.
И точно в два сме в двора. Студ. Играем футбол. И виждам класния на стълбите. Пешев. Вика ме с показалец. Виждам го, ама се правя, че не го виждам. Що знам, че ще побеснее. Така десетина минути. И Цуки:
- Роси, Пешев те вика.
Поглеждам изненадан към класния и отивам към него. И го гледам в очите. Газя през снега за по - пряко. По гащета. И заставам пред него. И го гледам в очите. А той гледа встрани. И над мен:
- Какво правиш тук?
Аз:
-Тренирам, другарю Пешев.
Той:
-За теб режим няма ли?
Аз:
- Е па няма. Имам тренировки. Партийният секретар на града е разрешил.
Следват два жестоки шамара и команда:
-Марш във вас!
А аз:
- Веднага след тренировката се прибирам да уча. До шест. После ще тренирам с училищния отбор.
Следва бърза поредица от шамари, при което от фланелката ми излиза медальон. С богородица на него. Подарък от едни зелени очи, где помня до днес. Той го къса и хвърля в снега. В белия сняг остава една черна дупка. Космическа. Медальонът изчезва в нея завинаги. После Стефан хваща класния за гушата. Защото лично той е говорил с Петко Михайлов. Да свие перките на стария ремсист Богдан Пешев, та да не бърка спорта с режима. Що аз го бях помолил. Пешев само партията слушаше.
Та друже, Емо, страхотен живот беше. Чернобял. А сега кво! Всички различни. Нема кой един медальон да хвърли в снега. И хиляда партии. Коя първо да слушаш!?
Р. Антов
ГОПЕТО И ИВЕЛИН
Добрутро!
Току що изпратих малкия син. Сега седя, пия кафенце и мисля. За кво ли не. Най - много мисля за това, как децата порастват. И как стават мъже. И се сещам за малоумни истории, че едно момче трябва да мине през казармата, та да стане мъж. Та си и мисля, как най идиотската институция на света може да създава мъже!? Е нема как да стане.
Седим с Гопето и Ивелин. И Ивелин:
- След седмица те напускаме. Ще търсим работа в Чехия.
А Гопето:
- Трябваше да кажеш преди да тръгнем. Сега ще ни разкандърдиса.
Това бе първата крачка. После тръгнаха. Немили недраги. После се върна единият. За седмица. Що имаше работа. После другият. Да изкара книжка шофьорска. После двамата. Виждах ги по - често, отколкото когато бяха тук. И виждах, как стават мъже. Мъж се става не като стреляш с пушка, легнал у тинята. Мъж се става, когато вземеш в ръце живота си.
Та ще ги видя пак чак на Коледа. Що са на 2000 километра от мен. Майка и татко ще ги видя пак тогава. Що са на 44 километра от мен.
Хаха. Сетих се определението за мъж.
Мъж е този, който тръгва да работи на 2000 километра и понесе три кила ракия за брат си. И три кила бонбони за девойката му. И сувенири за колежки. А мрази да носи багаж.
Р. Антов
Току що изпратих малкия син. Сега седя, пия кафенце и мисля. За кво ли не. Най - много мисля за това, как децата порастват. И как стават мъже. И се сещам за малоумни истории, че едно момче трябва да мине през казармата, та да стане мъж. Та си и мисля, как най идиотската институция на света може да създава мъже!? Е нема как да стане.
Седим с Гопето и Ивелин. И Ивелин:
- След седмица те напускаме. Ще търсим работа в Чехия.
А Гопето:
- Трябваше да кажеш преди да тръгнем. Сега ще ни разкандърдиса.
Това бе първата крачка. После тръгнаха. Немили недраги. После се върна единият. За седмица. Що имаше работа. После другият. Да изкара книжка шофьорска. После двамата. Виждах ги по - често, отколкото когато бяха тук. И виждах, как стават мъже. Мъж се става не като стреляш с пушка, легнал у тинята. Мъж се става, когато вземеш в ръце живота си.
Та ще ги видя пак чак на Коледа. Що са на 2000 километра от мен. Майка и татко ще ги видя пак тогава. Що са на 44 километра от мен.
Хаха. Сетих се определението за мъж.
Мъж е този, който тръгва да работи на 2000 километра и понесе три кила ракия за брат си. И три кила бонбони за девойката му. И сувенири за колежки. А мрази да носи багаж.
Р. Антов
ХЪРВАТСКО И СЛОВЕНИЯ
ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД. ХЪРВАТСКА И СЛОВЕНИЯ.
Хървато - словенската граница. Хърватия. Караме към магистралата на юг. От изток се зазорява. Нема за какво да псуваме нито Лили Павлова, нито винетките. Път прав като конец и гладък като женско дупе. И равно като тепсия. И не ти трябва винетка. Няма Лукойл и нафтата е 1,20 евра. Къщите като в Унгария. После .се появяват хълмове. Селцата са скрити в ниското. Пак сме на Балканите. Така са в България и в Сърбия. Да не ги види някой, що може да поиска да ги строши. И черкви. Големи. После стигаме Вуковар. Огромна водонапорна кула, с огромен хърватски байрак върху нея, развяван от сутрешния вятър. Кулата с огромни дупки. От сръбски снаряди. И тя е оставена като паметник. На границите и малоумието. Тук сме Балканите. Горди хора, где се избиваме, та да живеем по - добре. И где тачим миналото и границите. И сме готови да умрем за миналото, та да останем без бъдеще. После сме на магистралата. Хърватска се прекосява за 25 евра. 400 километра за три часа. Отляво поле, и диви животни. Вдясно хълмове. В подножието на хълмовете къщи. 70-80 километра къщи. И се виждат отдалеч. Вижда се краят на Балканите, нищо, че още сме на Балканите. Загреб остава вдясно. Кафето на бензиностанцията е страхотно. Спира босненски рейс и слизат усмихнати деца и викащи учители. Спира и рейс с белградска регистрация. Пътниците слизат да пушат. Говорят и се смеят. Говорят и шофьорите на рейсовете. Приятелски. А може би преди двадесетина години са искали да се утрепят взаимно. Всички говорят един език. Балканци винаги сме говорили разбрано, ама никога не сме се разбирали. После пак газ.130. И сме на границата. След нея е Словения. Хърватският митнически пункт е затворен завинаги. На сградите на Словенския стоят хърватин и словенец. Подаваш личната карта и получаваш въпрос: - Брат, що возиш? - Саи за ципеле. - Добро. Сречан пут! Даже не поглеждат кво возиш. Европейци сме. На първата бензиностанция до границата зареждаме. Нафтата е едно евро. Винетката за седмица е 30 евро. И вече си в друг свят. Там преди време остана сърцето ми. Магистралата е меко казано, перфектна. Перфектни мостове, скатове укрепени с камъни, и широки и светли тунели. 130 км/час ти се струват 60. По хълмовете зелени ливади, окосени като английски паркове. Китни къщички, сред които няма две еднакви. Дим от комините. И селца с черкви. По върховете на хълмовете. Най - горе. На показ. Горди. Селце с пет къщи, ама с черква и огромна камбанария. И тук сме балканите, ама не баш. А, че сме, ме подсеща една танкета. До една къща над пътя. Със словенското знаме на нея. Балкански синдром. После бързо я забравям. Зад всеки завой красота. Нечовешка. И много човешка. Любляна остава вдясно. Отпред е краят на Алпите. Или началото. Постойна. Гара сред облаците. После виждаш табела. Село. То и там селото се казва село. Ама това село се казва Село. Село Село. И го не е срам, що е село. Стои си на хълма и ни гледа. Село Село. После табела, Нова Гориция. Не знам колко е нова, ама знам, че е в Италия. И у Италия новото е ново. Тук вече нема граница. Шенген. После ни спират карабинери. Спират бусове. Отварям, а Боби им обяснява кво караме. Ама не разбират. Единият се качва, а аз поемем инициативата. Свалям патъка си и му го показвам. Оня се смее и кима с глава. И си запушва носа. И казвам: - Монта Белуна. А той още се смее, и ми подава личната карта и книжката. И казва: - Роси. Пауло Роси... Та разбрах, че и италиански знам. Иначе немаше как да се разберем.. После палим и политаме. Алпите се белеят вдясно. Гоним Венеция... Р. Антов. |
ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД
ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД. НАЗАД.
Италия. Магистрала до магистрала, магистрала върху магистрала и магистрала под магистрала. Вдясно Алпите до небето. Вляво поле. И лозя. Хиляди лозя, със старинни къщи сред тях. А в мазетата на къщите бурета със съкровища. Бистри реки, по големи от Марица, със зеленобели води. Странен цвят.
После предприятия с хиляди коли в дворовете. Редят се едно след друго. Хиляди предприятия, с хиляди коли. Работещи. Италия работи. После слизаме от магистралата. И тръгваме към планината. Двуетажни къщи с дървени кепенци. Стари. С дворчета и палми. Розови, сини, червени, жълти, зелени... Живи огради и зеленина. Много зеленина, и все различна. Глинено гърне 2 000 литра. Манастири със зидове. Катедрали. 500 годишни имения, неподвластни на времето. По хълмовете замъци и крепостни стени. Кафенета с празни маси. Не знаем как да стигнем, но знаем къде отиваме. Път 248. Друго ни не трябва. Ако го пропусна, завъртам два пъти у кръговото и напред. Отстрани къщи, предприятия и пак къщи. Села и градчета без начало и край. А зад нас стотина коли. Нови. Карам с 40. Нещо ми липсва. И се сещам. Италианските коли сигурно нямат клаксони. Я карай кола с 40 у София. С монтански номер. Та да видиш и чуеш концерт.
После намираме това, за което сме тръгнали. Предприятие за обувки. Чифт 300 евра. До него дървопреработващо предприятие. До него за електроника. Сваляме и после сме в града.Боби се изляга в буса. Преди малко ми е звъннал оня телефон, где не звъни никога. Утре трябва да съм в Монтана. Ще се спи и ще се кара. Снимам и пълня паметта на картата. После сядам в едно кафе и я сменям. Пия кафе и отивам към буса. Ама съм забравил фотоапарата. Връщам се, а барманът се смее и ми го подава. И ми показва един възрастен човек на съседната маса. Отивам до него и казвам:
- Мерси! Бира!?
Той маха с ръка и се мръщи:
- Ноу! Не! Нет!
Абе разбирам се с всички. И италиански назнайвам.
После тръгваме. После разбирам, че картата със снимките е останала завинаги в Италия. Малко ме е яд. Само малко. После снимам от буса. Снимам и гледам, че излизат страхотни снимки. Одеве гледах, кво съм снимал. Жалка картинка. Ама карай! Лев мигач и газ. Път 248. После магистралите. 200 километра, 17 евра. Дизелът евро и шестнадесет цента. Три платна.
После Нова Гориция, село Село и Словенско -Хърватската граница. И митничарят ме пита:
- Ща возиш?
- Нищо.
Оня скача като ужилен:
- Я отвори!
Отварям, а там нищо. Само два сака. Оня ме поглежда и казва:
- Фото имаш ли.
Аз си мисля, че изгорях с апарата и питам:
- Що!?
А той.:
- Да се снимам с теб бре, брато. И че пазим фотото. Ти си пръвият бугарин, где се прибира празан от Италия.
После газ... 130. Отляво баир и 70-80 километра къщи под него. Вдясно поле, блата, канали, сърни и рибари...
После сме на сърбохърватската граница. Хърватинът бегло поглежда личните карти. Същото прави и сръбския митничар. Сръбския граничен полицай ги поглежда и ми казва да отбия след гишето и да се върна. Връщам се и казвам.:
- Кажи!
Оня потропва с картите:
- Ти кажи!
Не му казвам нищо. А той:
- Паркире на паркинг и се връни ту!
Паркирам, а Боби ми подава два евра:
- Дай му ги, че ако ни върне ще стоим до утре!
- Дай му ги ти!
Той тръгва и се връща:
- Каза ти да му ги дадеш.
Бесен съм. Що бързам. Заради оня телефон. Иначе нито щях да му ги дам, нито да мълча. И тях ги уволняват. Ама отивам. Двете евра се търкулват на пода у кабинката. Той ги вдига и се хили с криви зъби, зад пъпчиво лице:
- Мало.
Вадя пет евра и му ги давам. Той ги взима и ми връща картите. Аз съм бесен. Чувствам се унизен и изнасилен. Смазан и стъпкан в калта.Тъпа история. И казвам:
- Дано се задавиш?
Той, неразбрал:
- Ща рече?
Аз:
- Дано ти преседнат! - и му посочвам с ръка гушата си.
Оня пеняса. На Балканите се разбираме добре.
После карам. Нямам спомени как съм карал. И псувам. А в устата ми е горчиво. И ми се пие вода. И решавам, че няма да оставя у Сърбия една стотинка, та ако ще да умра от жажда. И гледам за крайпътна чешма. И знаете ли какво установих. Крайпътни чешми има само в България. Без майтап. Пътища може да нямаме, ама чешми имаме.
На Връшка чука изчакахме сръбският полицай да си доспи половин час. На наща почти се влюбих у една русокоса граничарка, ама ми се пиеше вода. От чешма. Пих в Димово. Чешмяна. С етикет Бачково. В 7:30 си бях в нас. 36 часа. До Италия и назад. 2300 километра, 3 истински граници, 10 гранични пункта и една граница без гранични пунктове.
А снощи пих водка. И ми мина. Даже не мразя онова кривозъбо нагло пъпчиво гранично полицайче. Дано се задави!
Р. Антов.
Италия. Магистрала до магистрала, магистрала върху магистрала и магистрала под магистрала. Вдясно Алпите до небето. Вляво поле. И лозя. Хиляди лозя, със старинни къщи сред тях. А в мазетата на къщите бурета със съкровища. Бистри реки, по големи от Марица, със зеленобели води. Странен цвят.
После предприятия с хиляди коли в дворовете. Редят се едно след друго. Хиляди предприятия, с хиляди коли. Работещи. Италия работи. После слизаме от магистралата. И тръгваме към планината. Двуетажни къщи с дървени кепенци. Стари. С дворчета и палми. Розови, сини, червени, жълти, зелени... Живи огради и зеленина. Много зеленина, и все различна. Глинено гърне 2 000 литра. Манастири със зидове. Катедрали. 500 годишни имения, неподвластни на времето. По хълмовете замъци и крепостни стени. Кафенета с празни маси. Не знаем как да стигнем, но знаем къде отиваме. Път 248. Друго ни не трябва. Ако го пропусна, завъртам два пъти у кръговото и напред. Отстрани къщи, предприятия и пак къщи. Села и градчета без начало и край. А зад нас стотина коли. Нови. Карам с 40. Нещо ми липсва. И се сещам. Италианските коли сигурно нямат клаксони. Я карай кола с 40 у София. С монтански номер. Та да видиш и чуеш концерт.
После намираме това, за което сме тръгнали. Предприятие за обувки. Чифт 300 евра. До него дървопреработващо предприятие. До него за електроника. Сваляме и после сме в града.Боби се изляга в буса. Преди малко ми е звъннал оня телефон, где не звъни никога. Утре трябва да съм в Монтана. Ще се спи и ще се кара. Снимам и пълня паметта на картата. После сядам в едно кафе и я сменям. Пия кафе и отивам към буса. Ама съм забравил фотоапарата. Връщам се, а барманът се смее и ми го подава. И ми показва един възрастен човек на съседната маса. Отивам до него и казвам:
- Мерси! Бира!?
Той маха с ръка и се мръщи:
- Ноу! Не! Нет!
Абе разбирам се с всички. И италиански назнайвам.
После тръгваме. После разбирам, че картата със снимките е останала завинаги в Италия. Малко ме е яд. Само малко. После снимам от буса. Снимам и гледам, че излизат страхотни снимки. Одеве гледах, кво съм снимал. Жалка картинка. Ама карай! Лев мигач и газ. Път 248. После магистралите. 200 километра, 17 евра. Дизелът евро и шестнадесет цента. Три платна.
После Нова Гориция, село Село и Словенско -Хърватската граница. И митничарят ме пита:
- Ща возиш?
- Нищо.
Оня скача като ужилен:
- Я отвори!
Отварям, а там нищо. Само два сака. Оня ме поглежда и казва:
- Фото имаш ли.
Аз си мисля, че изгорях с апарата и питам:
- Що!?
А той.:
- Да се снимам с теб бре, брато. И че пазим фотото. Ти си пръвият бугарин, где се прибира празан от Италия.
После газ... 130. Отляво баир и 70-80 километра къщи под него. Вдясно поле, блата, канали, сърни и рибари...
После сме на сърбохърватската граница. Хърватинът бегло поглежда личните карти. Същото прави и сръбския митничар. Сръбския граничен полицай ги поглежда и ми казва да отбия след гишето и да се върна. Връщам се и казвам.:
- Кажи!
Оня потропва с картите:
- Ти кажи!
Не му казвам нищо. А той:
- Паркире на паркинг и се връни ту!
Паркирам, а Боби ми подава два евра:
- Дай му ги, че ако ни върне ще стоим до утре!
- Дай му ги ти!
Той тръгва и се връща:
- Каза ти да му ги дадеш.
Бесен съм. Що бързам. Заради оня телефон. Иначе нито щях да му ги дам, нито да мълча. И тях ги уволняват. Ама отивам. Двете евра се търкулват на пода у кабинката. Той ги вдига и се хили с криви зъби, зад пъпчиво лице:
- Мало.
Вадя пет евра и му ги давам. Той ги взима и ми връща картите. Аз съм бесен. Чувствам се унизен и изнасилен. Смазан и стъпкан в калта.Тъпа история. И казвам:
- Дано се задавиш?
Той, неразбрал:
- Ща рече?
Аз:
- Дано ти преседнат! - и му посочвам с ръка гушата си.
Оня пеняса. На Балканите се разбираме добре.
После карам. Нямам спомени как съм карал. И псувам. А в устата ми е горчиво. И ми се пие вода. И решавам, че няма да оставя у Сърбия една стотинка, та ако ще да умра от жажда. И гледам за крайпътна чешма. И знаете ли какво установих. Крайпътни чешми има само в България. Без майтап. Пътища може да нямаме, ама чешми имаме.
На Връшка чука изчакахме сръбският полицай да си доспи половин час. На наща почти се влюбих у една русокоса граничарка, ама ми се пиеше вода. От чешма. Пих в Димово. Чешмяна. С етикет Бачково. В 7:30 си бях в нас. 36 часа. До Италия и назад. 2300 километра, 3 истински граници, 10 гранични пункта и една граница без гранични пунктове.
А снощи пих водка. И ми мина. Даже не мразя онова кривозъбо нагло пъпчиво гранично полицайче. Дано се задави!
Р. Антов.
ДЕН
ДЕН КАТО ДЕН
Събужда ме тракането на щорите. Тъмно е. Телевизорът изгоря вчера. Нема сутрешен блок. Опъвам се като дърт котарак на припек и ставам. За пръв път от години ставам, без да изпуша цигара в леглото. Отварям вратата на терасата и автоматично се отваря вратата на спалнята, що снощи съм забравил да затворя прозореца и вратата на кухнята, които пък автоматично се затварят. Неколко пъти. С гръм и трясък.
После пея под душа. От зор. След вчерашния съм забравил до пусна бойлера. Първо тече леко хладка вода, ама като вижда, че не бегам, почва да тече студена. После изтривам пяната от мен. Небръснат. Винаги се бръсна под душа, ама тоя път нещо не се разбираме.
После излизам на терасата. С кафето от вчера. Винаги сутрин първото ми кафе е вчерашно. После паля първата цигара и гледам.
Вятърът гони сиви облаци, по сиво небе и търси слънцето. Упорити сиви облаци. Като магаре на брод. Гони и стотина гълъба, ама и тях ги не стига. Играе си с жиците и се крие сред клоните на зимните дървета. После поглеждам надолу. Една червенокоса индийка, с черно яке, черен панталон, бели ботуши и дебел задник се е завряла в една кофа за боклук. Дали ще се измъкне!? Измъква се, ама с празни ръце. А боклукът не е у кофата. До нея е, до оградите и до храстите. И до колите. Вятърът е почнал работа по програма за временна заетост. Мете. И не само мете, а и кичи дърветата. С найлонови пликове. Зелени, сини, черни , бели и тук там някой шарен. И хем е грозно, хем е красиво. Даже ги е накичил с два три чорапа, една тениска и една кърпа. Красиво е.
После се сетих какво беше, когато минах за пръв път през Словения. Невероятна чистота. Невероятен ред. Невероятна красота. След петдесетина километра ми омръзна. След сто вече бех ядосан. Бах ти идиотската работа!? Ни празни пликове у храстите, ни празни бутилки, ни дюшеци, ни гуми. Поне ей така. За разнообразие. И окосили идиотите. А за капак не дават и да спреш у аварийната лента, та поне една вода да пуснеш. И деретата си облицовали с камъни. Абе мани! Префърцунената красота не е красота. Друго си е да се изпикаеш у храстите, и заобикаляйки празни битилки, да сгазиш некое говно.
После от един вход излиза една баба. Отнякъде излизат десетина котки и я наобикалят. Явно ги храни.
- Мац! Мац! Мац!
На терасата на втория етаж излиза един ненаспал се.
- Мама ти пенсионерска, събрА всичките мачки на малата.
Бабата все едно не го е чула. После се провиква:
- Господ да те убие! Същият малоумник си като баща ти и дедо ти.
Отгоре полита пластмасова бутилка с вода и се пръска до бабата, ама тя не спира.
- И като оная курва, майка ти.
А мачетата са награбили кво са могли и лапат на някое тайно място. Бабата се прибира преди втората бутилка да е излетяла. А тя излита и пада до 2 -3 закъснели мачета, които се разбягват като американци, пред руски танк " Армата".
После се чудя какво да правя и се сещам, че имам заръки. И съм у склада за смески. По заръка от мама.
- Смески за агнета има ли?
- Има. За малки или големи? Ти откога стана овчар?
Поглеждам продавача. Познавам го от някъде, ама не се сещам. И му казвам.
- Цял живот съм овчар. И да ти кажа, нема малки и големи агнета. Има големи и малки овце. Големите ще ги видиш по целия град. Малките са по ливадите.
И взимам смески за малки агнета. До 2 месеца. Да знаете, че агнето става големо когато подкара третия месец!
После съм на една бензиностанция. По поръчката на баща ми.
- Дайте ми масло за Щил.
- За бензин ли?
Само що не падам.
- Че те и дизелови ли правят?
Тук само що не пада и продавача.
- Не. Но има и масло за верига.
Тук не падам. Само що се подпирам на бюрото му...
После минах да си купя цигари. И изпих едно кафе. И се сетих, че съм 100 кила, що ме подсети магазинерката. Взех си кисело млекце, от онова за ядене, и банани. Преди да седна да пише това, прибрах у камерата една кокошчица. И малко месце от врата на прасенцето. И каймичката за принцески. И топеното сиренце. И кашкавалченцето. И саламченцето. Докато отслабна. Или докато огладнея.
И ще ям маслинчици с хляб. Майка така ги яде. Сам.
Р. Антов.
Събужда ме тракането на щорите. Тъмно е. Телевизорът изгоря вчера. Нема сутрешен блок. Опъвам се като дърт котарак на припек и ставам. За пръв път от години ставам, без да изпуша цигара в леглото. Отварям вратата на терасата и автоматично се отваря вратата на спалнята, що снощи съм забравил да затворя прозореца и вратата на кухнята, които пък автоматично се затварят. Неколко пъти. С гръм и трясък.
После пея под душа. От зор. След вчерашния съм забравил до пусна бойлера. Първо тече леко хладка вода, ама като вижда, че не бегам, почва да тече студена. После изтривам пяната от мен. Небръснат. Винаги се бръсна под душа, ама тоя път нещо не се разбираме.
После излизам на терасата. С кафето от вчера. Винаги сутрин първото ми кафе е вчерашно. После паля първата цигара и гледам.
Вятърът гони сиви облаци, по сиво небе и търси слънцето. Упорити сиви облаци. Като магаре на брод. Гони и стотина гълъба, ама и тях ги не стига. Играе си с жиците и се крие сред клоните на зимните дървета. После поглеждам надолу. Една червенокоса индийка, с черно яке, черен панталон, бели ботуши и дебел задник се е завряла в една кофа за боклук. Дали ще се измъкне!? Измъква се, ама с празни ръце. А боклукът не е у кофата. До нея е, до оградите и до храстите. И до колите. Вятърът е почнал работа по програма за временна заетост. Мете. И не само мете, а и кичи дърветата. С найлонови пликове. Зелени, сини, черни , бели и тук там някой шарен. И хем е грозно, хем е красиво. Даже ги е накичил с два три чорапа, една тениска и една кърпа. Красиво е.
После се сетих какво беше, когато минах за пръв път през Словения. Невероятна чистота. Невероятен ред. Невероятна красота. След петдесетина километра ми омръзна. След сто вече бех ядосан. Бах ти идиотската работа!? Ни празни пликове у храстите, ни празни бутилки, ни дюшеци, ни гуми. Поне ей така. За разнообразие. И окосили идиотите. А за капак не дават и да спреш у аварийната лента, та поне една вода да пуснеш. И деретата си облицовали с камъни. Абе мани! Префърцунената красота не е красота. Друго си е да се изпикаеш у храстите, и заобикаляйки празни битилки, да сгазиш некое говно.
После от един вход излиза една баба. Отнякъде излизат десетина котки и я наобикалят. Явно ги храни.
- Мац! Мац! Мац!
На терасата на втория етаж излиза един ненаспал се.
- Мама ти пенсионерска, събрА всичките мачки на малата.
Бабата все едно не го е чула. После се провиква:
- Господ да те убие! Същият малоумник си като баща ти и дедо ти.
Отгоре полита пластмасова бутилка с вода и се пръска до бабата, ама тя не спира.
- И като оная курва, майка ти.
А мачетата са награбили кво са могли и лапат на някое тайно място. Бабата се прибира преди втората бутилка да е излетяла. А тя излита и пада до 2 -3 закъснели мачета, които се разбягват като американци, пред руски танк " Армата".
После се чудя какво да правя и се сещам, че имам заръки. И съм у склада за смески. По заръка от мама.
- Смески за агнета има ли?
- Има. За малки или големи? Ти откога стана овчар?
Поглеждам продавача. Познавам го от някъде, ама не се сещам. И му казвам.
- Цял живот съм овчар. И да ти кажа, нема малки и големи агнета. Има големи и малки овце. Големите ще ги видиш по целия град. Малките са по ливадите.
И взимам смески за малки агнета. До 2 месеца. Да знаете, че агнето става големо когато подкара третия месец!
После съм на една бензиностанция. По поръчката на баща ми.
- Дайте ми масло за Щил.
- За бензин ли?
Само що не падам.
- Че те и дизелови ли правят?
Тук само що не пада и продавача.
- Не. Но има и масло за верига.
Тук не падам. Само що се подпирам на бюрото му...
После минах да си купя цигари. И изпих едно кафе. И се сетих, че съм 100 кила, що ме подсети магазинерката. Взех си кисело млекце, от онова за ядене, и банани. Преди да седна да пише това, прибрах у камерата една кокошчица. И малко месце от врата на прасенцето. И каймичката за принцески. И топеното сиренце. И кашкавалченцето. И саламченцето. Докато отслабна. Или докато огладнея.
И ще ям маслинчици с хляб. Майка така ги яде. Сам.
Р. Антов.
ДИНКО
ЗА ИСТИНСКИТЕ МЪЖЕ, ГЕРОЙСТВОТО И ДИНКО ОТ ЯМБОЛ.
От няколко дни по разни ТВ канали тече масова реклама на наборната служба. Явно неко се кани да ни тури капата и опипва почвата. А патриотарските сайтове им пригласят. На тая държава трябват мъже, а не меки китки.
А аз отварям списъците с наборните войници и ги чета. И ужас. Там нема ни Ботев, ни Левски. Нема Стамболов. Нема капитан Петко войвода. Нема Кочо, нема батачани, нема Бенковски,нема Волов, нема Панайот. Нема ни един опълченец. Нема Яне Сандански. Брех, мама му стара!? Кво става!? Как така без казарм са станали мъже!? И най - великите БЪЛГАРИ. Нема ги и баба Тонка и Райна Княгиня. То нема и как да ги има, което не е попречило да са БЪЛГАРКИ.
После си мисля за по - тривиални неща. Що виждам статия, величаеща Динко от Ямбол. Сам заловил десет диверсанта. Едно време десет по десет наборни войника едва улавяха един диверсант. Динко героят.
И се сещам. На море сме. Седим под тентата на плажа. Десетина човека. Аз съм с гръб към морето. Малкият ми син е в шести клас. Плува като риба. В един момент скача, вика нещо и се затичва към морето. Приказваме си и мислим, че вика нещо на детето, где е с майка си до нас. Познават се от два дни. По едно време някой казва:
- Какво правят тези деца?
Обръщам се. Ивелин ту потъне, ту се покаже. До него главата на онова дете. Скачам, ама докато стигна до тях, Ивелин е стъпил на дъното и държи здрава детето в прегръдката си. Видял е, че се дави. Извикал е, но никой не го е разбрал. Казва.
- Що вода изпих. Ама го не пуснах. Щеше да се удави, и да и удави и мен. А не можех да викна, що устата ми бе пълна с вода. Ама не го пуснах. Приятел в нужда се познава.
Та се чудя за геройството разни работи. И за наградите. Тогава майката на момчето подари на Ивелин далекоглед. В калъф. Истински. Страхотен. А не беше ходил в казармата. Мъжете се раждат, не се правят у казарми.
После попадам на масова споделяне на някакво писание от малоумен новинарски сайт. Ще съдят Динко. И народа се притеснява. Ще го защитава. Искам да успокоя и Динко, и написалите статията, и тия, где верват на написаното у статията:
- Споко! Ни Динко ще осъдят, ни вас некога ще осъдят. Психичноболните не подлежат на съдебно преследване. Най - много от време на време да ви преследват бели мишки, некой змей или зъл санитар с усмирителна риза.
От няколко дни по разни ТВ канали тече масова реклама на наборната служба. Явно неко се кани да ни тури капата и опипва почвата. А патриотарските сайтове им пригласят. На тая държава трябват мъже, а не меки китки.
А аз отварям списъците с наборните войници и ги чета. И ужас. Там нема ни Ботев, ни Левски. Нема Стамболов. Нема капитан Петко войвода. Нема Кочо, нема батачани, нема Бенковски,нема Волов, нема Панайот. Нема ни един опълченец. Нема Яне Сандански. Брех, мама му стара!? Кво става!? Как така без казарм са станали мъже!? И най - великите БЪЛГАРИ. Нема ги и баба Тонка и Райна Княгиня. То нема и как да ги има, което не е попречило да са БЪЛГАРКИ.
После си мисля за по - тривиални неща. Що виждам статия, величаеща Динко от Ямбол. Сам заловил десет диверсанта. Едно време десет по десет наборни войника едва улавяха един диверсант. Динко героят.
И се сещам. На море сме. Седим под тентата на плажа. Десетина човека. Аз съм с гръб към морето. Малкият ми син е в шести клас. Плува като риба. В един момент скача, вика нещо и се затичва към морето. Приказваме си и мислим, че вика нещо на детето, где е с майка си до нас. Познават се от два дни. По едно време някой казва:
- Какво правят тези деца?
Обръщам се. Ивелин ту потъне, ту се покаже. До него главата на онова дете. Скачам, ама докато стигна до тях, Ивелин е стъпил на дъното и държи здрава детето в прегръдката си. Видял е, че се дави. Извикал е, но никой не го е разбрал. Казва.
- Що вода изпих. Ама го не пуснах. Щеше да се удави, и да и удави и мен. А не можех да викна, що устата ми бе пълна с вода. Ама не го пуснах. Приятел в нужда се познава.
Та се чудя за геройството разни работи. И за наградите. Тогава майката на момчето подари на Ивелин далекоглед. В калъф. Истински. Страхотен. А не беше ходил в казармата. Мъжете се раждат, не се правят у казарми.
После попадам на масова споделяне на някакво писание от малоумен новинарски сайт. Ще съдят Динко. И народа се притеснява. Ще го защитава. Искам да успокоя и Динко, и написалите статията, и тия, где верват на написаното у статията:
- Споко! Ни Динко ще осъдят, ни вас некога ще осъдят. Психичноболните не подлежат на съдебно преследване. Най - много от време на време да ви преследват бели мишки, некой змей или зъл санитар с усмирителна риза.
Р. Антов
ФОБИИ
Току що се наложи, да прескачам от терасата на съседа на моята. Що бравата ми се счупи. Вие дали друго си помислихте!? Седми етаж. И седя и се сещам за фобиите, които имам. Четири. Фобия от висико, фобия от тясно и затворено, фобия от зъболекар и фобия от малоумници, где се правят на умни. С първите три съм решил да се преборя, що ми се скача с бънджи и ми се лети с планер. И що трябва да си оправям зъбите. И що ми писна да спя на отворени прозорци и да треперя и умирам в асансьор. Та с първите ще се преборя, що са придобити. Последната ми е заложена в гените. Та как придобих първата.
На бригада сме. С ей тия две девойки и още стотина човека. И копаме. Строим България. Некой може да каже, че Тодор Живков я е построил и нея, и още три като нея, ама не е. Ни един ден не дойде да копа с кирката, а Людмила да рови с лопатата.
Та сме заседнали и полегнали пред една крайпътна кръчма. Млади строители на социализма. Другите пият бира, що друго нема, а аз гледам небето, що не пия бира. И отвесните скали. И два орела над тях. И ме засърбява мозъкът. Ставам и казвам:
- Ще се кача на ония канари.
Другарите и другарките се смеят, аз изтупвам пръстта от кецовете и тръгвам. Преди това ловя бас. С Юри. Що знам, че и да го загубя, слънчака ще го пием двамата. Първо е лесно. Пътека. После пътеката свършва. Но се върви. После стигам до отвесните скали. И тръгвам нагоре. Кръчмата е кибритена кутия, а хората колкото мухи. Влакът, где пуши е като детска играчка. Искър е поточе. Нагоре и нагоре. Почивам и пуша. И пак нагоре. И по едно време вече няма как нагоре. Скалата е гладка. Опитвам, оглеждам и оглеждам. Мразя да губя. Тоя път съм загубил. И тръгвам да слизам. И идва кошмарът. Не виждам къде ще стъпя. Вися на ръце и опипвам с крака. После на малко да се изпусна. Треперя. Та така до едно по - широко място. И сядам. Пуша няколко цигари и знам, че тук ще остана. Страхът е превзел де що има мозък и гънки. Треперя. И пуша. Пуша. Пуша.... После лягам на козирката и гледам под мен. Да видя как да продължа. A долу Юри:
-Айде бе! Кво си се панирал!?
Това ми трябва. След половин час съм при него. А той:
- А на бас, че ще се кача на канарата?
Ловя бас. Втори. И го губя. Минава на дваестина метра от козирката. Седял и оглеждал. И се качи. После слязъл по някаква туристическа пътека.
Та вечерта изпихме три бутилки слънчев. Две от мен и една от него. И май нещо ни наказаха. Що не сме копали, а сме катерили камънаци.
Та първата ми фобия е от там. От високото. Надявам се да я преборя. Чух одеве, че комшията излиза за нощна смена. Преди молко пък комкийката се прибра от втора смена. Ще прескоча пак терасата. Ей сега. Докато е у банята. Да се не уплаши.
Па да става кво ще.
На бригада сме. С ей тия две девойки и още стотина човека. И копаме. Строим България. Некой може да каже, че Тодор Живков я е построил и нея, и още три като нея, ама не е. Ни един ден не дойде да копа с кирката, а Людмила да рови с лопатата.
Та сме заседнали и полегнали пред една крайпътна кръчма. Млади строители на социализма. Другите пият бира, що друго нема, а аз гледам небето, що не пия бира. И отвесните скали. И два орела над тях. И ме засърбява мозъкът. Ставам и казвам:
- Ще се кача на ония канари.
Другарите и другарките се смеят, аз изтупвам пръстта от кецовете и тръгвам. Преди това ловя бас. С Юри. Що знам, че и да го загубя, слънчака ще го пием двамата. Първо е лесно. Пътека. После пътеката свършва. Но се върви. После стигам до отвесните скали. И тръгвам нагоре. Кръчмата е кибритена кутия, а хората колкото мухи. Влакът, где пуши е като детска играчка. Искър е поточе. Нагоре и нагоре. Почивам и пуша. И пак нагоре. И по едно време вече няма как нагоре. Скалата е гладка. Опитвам, оглеждам и оглеждам. Мразя да губя. Тоя път съм загубил. И тръгвам да слизам. И идва кошмарът. Не виждам къде ще стъпя. Вися на ръце и опипвам с крака. После на малко да се изпусна. Треперя. Та така до едно по - широко място. И сядам. Пуша няколко цигари и знам, че тук ще остана. Страхът е превзел де що има мозък и гънки. Треперя. И пуша. Пуша. Пуша.... После лягам на козирката и гледам под мен. Да видя как да продължа. A долу Юри:
-Айде бе! Кво си се панирал!?
Това ми трябва. След половин час съм при него. А той:
- А на бас, че ще се кача на канарата?
Ловя бас. Втори. И го губя. Минава на дваестина метра от козирката. Седял и оглеждал. И се качи. После слязъл по някаква туристическа пътека.
Та вечерта изпихме три бутилки слънчев. Две от мен и една от него. И май нещо ни наказаха. Що не сме копали, а сме катерили камънаци.
Та първата ми фобия е от там. От високото. Надявам се да я преборя. Чух одеве, че комшията излиза за нощна смена. Преди молко пък комкийката се прибра от втора смена. Ще прескоча пак терасата. Ей сега. Докато е у банята. Да се не уплаши.
Па да става кво ще.
Р. Антов
ФОБИИ
Bonum mane, друзя мои дорогие!
Та понеже си лекувам фобиите, ще ви разкажа как получих втората си фобия. От тесно и затворено.
Карлово. 10. 10.1980 година. Новобранска рота. Във великата Българска Народна Армия. Наборна. Не като днешната. Натовска.
Та великата армия е брала кукуруз, за да помогне на великото социалистическо селско стопанство. И въпреки брома, който всеки ден лапахме чая, си има природни закони. Та с една засукана селскостопанска труженичка обменихме феромони, а после и хормони у горичката до ккуруза. После се прибрахме. И вечерта сме в спалното. Лягаме каталясали. И съм съборен на земята. С дюшека. И над мен рев:
- Новобранец скапан, значи мойта .утка ще .беш! А старото тук лъска бастуна. Стани!
Аз ставам. Той реве срещу мен:
-Ти тежкар ли си? Ти тежкар ли си? Кажи бе киртак! Ти тежкар ли си? Ще те побъркам!
Вече съм буден. И бесен. А когато съм бесен обичам да вбесявам тия, где са ме вбесили. Цялото спално е будно, но лежи по леглата. А аз:
- Тъй верно, другарю младши сержант. Тежкар съм.
Оня онемява. За минута. Щърчи с половин глава над мен. Мазен. И после:
- Атом отзад.
Аз падам.
Той:
- Стани. Атом отпред.
Така падам и ставам десетина минути. После той пак щърчи над мен. И пак:
- Ти тежкар ли си?
Аз.
- Тъй верно, другарю младши сержант!
Чладшито е бесен, а аз щастлив. Следва нова заповед:
- Падни! Пълзешком напред! Делфинче.
На непосветените ща кажа, че делфинче е да пропълзиш под първото легло, да пропълциш над второто, под третото, над четвъртото.... И така десетина минути.
И пак е над мен:
- Сега тежкар ли си?
Аз:
-Тъй верно.
Оня пенясва. И следва:
- Пълзешком под пътеката!
А пътеката е един парцал, опънат между двете редици легла. Бил е пътека по царско време. Двама новобранци я повдигат, а аз се мушкам под нея. Прах, тясно, мръсно... А аз пълзя под нея. И стигам до препятствие. Не мога да мръдна напред. Вече съм се задушил. И адреналинът нахлува до ноктите. Напъвам се, тя излиза от там, где е захваната и се изправям. А над мен мазната физиономия на младшито. Рева. Безпомощен. И го хващам за гушата. С дясната ръка. Скачат тримата ефрейтори, где ни водеха новобранска рота. И ме бият. Зверски. Не усещам нищо. Не го пускам. Сълзите се леят. Искам да го убия. И почти успявам. Усещам как коленете му омекват. После тримата спират да ме бият и се съсредоточават върху ръката ми. Това го отърва.
Та под пътеката получих фобията. Към казармата също имам, ама не е страшна. И да ви кажа, не съжалявам, че исках да го удуша. До края на службата не ме подгони стар войник. Ще смееш ли да гониш некой, где ще те удуши. Те не знаеха, че съм добричък.
Приятен ви ден!
пп.Сега отивам да пия кафе. Ще сляза с асансьора. Сам. Не ме е страх.
Р. Антов
Та понеже си лекувам фобиите, ще ви разкажа как получих втората си фобия. От тесно и затворено.
Карлово. 10. 10.1980 година. Новобранска рота. Във великата Българска Народна Армия. Наборна. Не като днешната. Натовска.
Та великата армия е брала кукуруз, за да помогне на великото социалистическо селско стопанство. И въпреки брома, който всеки ден лапахме чая, си има природни закони. Та с една засукана селскостопанска труженичка обменихме феромони, а после и хормони у горичката до ккуруза. После се прибрахме. И вечерта сме в спалното. Лягаме каталясали. И съм съборен на земята. С дюшека. И над мен рев:
- Новобранец скапан, значи мойта .утка ще .беш! А старото тук лъска бастуна. Стани!
Аз ставам. Той реве срещу мен:
-Ти тежкар ли си? Ти тежкар ли си? Кажи бе киртак! Ти тежкар ли си? Ще те побъркам!
Вече съм буден. И бесен. А когато съм бесен обичам да вбесявам тия, где са ме вбесили. Цялото спално е будно, но лежи по леглата. А аз:
- Тъй верно, другарю младши сержант. Тежкар съм.
Оня онемява. За минута. Щърчи с половин глава над мен. Мазен. И после:
- Атом отзад.
Аз падам.
Той:
- Стани. Атом отпред.
Така падам и ставам десетина минути. После той пак щърчи над мен. И пак:
- Ти тежкар ли си?
Аз.
- Тъй верно, другарю младши сержант!
Чладшито е бесен, а аз щастлив. Следва нова заповед:
- Падни! Пълзешком напред! Делфинче.
На непосветените ща кажа, че делфинче е да пропълзиш под първото легло, да пропълциш над второто, под третото, над четвъртото.... И така десетина минути.
И пак е над мен:
- Сега тежкар ли си?
Аз:
-Тъй верно.
Оня пенясва. И следва:
- Пълзешком под пътеката!
А пътеката е един парцал, опънат между двете редици легла. Бил е пътека по царско време. Двама новобранци я повдигат, а аз се мушкам под нея. Прах, тясно, мръсно... А аз пълзя под нея. И стигам до препятствие. Не мога да мръдна напред. Вече съм се задушил. И адреналинът нахлува до ноктите. Напъвам се, тя излиза от там, где е захваната и се изправям. А над мен мазната физиономия на младшито. Рева. Безпомощен. И го хващам за гушата. С дясната ръка. Скачат тримата ефрейтори, где ни водеха новобранска рота. И ме бият. Зверски. Не усещам нищо. Не го пускам. Сълзите се леят. Искам да го убия. И почти успявам. Усещам как коленете му омекват. После тримата спират да ме бият и се съсредоточават върху ръката ми. Това го отърва.
Та под пътеката получих фобията. Към казармата също имам, ама не е страшна. И да ви кажа, не съжалявам, че исках да го удуша. До края на службата не ме подгони стар войник. Ще смееш ли да гониш некой, где ще те удуши. Те не знаеха, че съм добричък.
Приятен ви ден!
пп.Сега отивам да пия кафе. Ще сляза с асансьора. Сам. Не ме е страх.
Р. Антов
ФОБИИ
Та за третата фобия. От зъболекари и игли.
Таман съм се оженил. И както знаете, едно зло никога не идва само. Заболява ме и зъб. При третото зло. Тъщта. И отивам на зъболекар.
Тогава Тодор Живков ни лекуваше безплатно. Та не помня как се казваше ни зъболекаря, ни медицинската сестра. Ама останалото помня.
Отивам в седем сутринта. У Долни Лом. Пред кабинета съм пръв. Явно съм с най - силен зъбобол у селищната система. После идва сестрата. После зъболекарят. Влизам и сядам на стола. А зъболекарят:
- Кажи маце, кво те боли? Я отвори уста!
Той на всички казваше маце и да творят уста. Та отварям, ама от болка не мога повече. И сестрата опъва. Оня бие с огледалцето по зъбите, докато налучка болния. Подскачам от болка. А той:
- Кътник. Ще го вадим.
Сестрата му подава игла, после с две куки ми опъва устата и оня я забива негде по устата. После стои няколко минути, оная пак опъва, тоя пак чука. И като установява, че не ме боли, хваща клещите, навира ги в устата ми и дърпа. Не става. Той псува и пак дърпа. И пак. И пак. Нещо казва "хрус", а той казва:
-Счупи се. Сега ще го оправя. Сестра, дай длетото!
Длето имаше дядо ми. Бе и дърводелец. Ама зъболекар с длето ми се стори малко подозрително. И се почна. Сестрата опъва устата ми, оня млати с чука по длетото и кърти зъба ми. Парче по парче. Час. Два. От време на време си почива и пуши. А сестрата прави нова упойка. А аз седя. Не викам от време на време. Търпя. От време на време плюя до мен. Парчета зъб. Некои ги гълтам. В 11:15 съм готов. Поглеждам се в огледалото. Приличам на оня от Батман. Устата ми от лявата страна е разкъсана и удължена с 4-5 см. После излизам, а навън хората ме гледат. Половината от сутрешните. Другите съм изгонил с виковете си.
После съм у ей тоя вир долу. Къпя се, после сядам на скалата и ловя риба. После някой ме потупва по рамото. Мама. Зад нея татко. Некой от тия пред кабинета им казал, че може да умра. Та дошли да ме видят. За последно.
Е не умрех. Ама като чуя за зъболекар, бегам. Като видя, припадам.
пп.Василева, от теб нема да припадна! Тия дни ще те навестя. Ще имаш работа поне месец.
Таман съм се оженил. И както знаете, едно зло никога не идва само. Заболява ме и зъб. При третото зло. Тъщта. И отивам на зъболекар.
Тогава Тодор Живков ни лекуваше безплатно. Та не помня как се казваше ни зъболекаря, ни медицинската сестра. Ама останалото помня.
Отивам в седем сутринта. У Долни Лом. Пред кабинета съм пръв. Явно съм с най - силен зъбобол у селищната система. После идва сестрата. После зъболекарят. Влизам и сядам на стола. А зъболекарят:
- Кажи маце, кво те боли? Я отвори уста!
Той на всички казваше маце и да творят уста. Та отварям, ама от болка не мога повече. И сестрата опъва. Оня бие с огледалцето по зъбите, докато налучка болния. Подскачам от болка. А той:
- Кътник. Ще го вадим.
Сестрата му подава игла, после с две куки ми опъва устата и оня я забива негде по устата. После стои няколко минути, оная пак опъва, тоя пак чука. И като установява, че не ме боли, хваща клещите, навира ги в устата ми и дърпа. Не става. Той псува и пак дърпа. И пак. И пак. Нещо казва "хрус", а той казва:
-Счупи се. Сега ще го оправя. Сестра, дай длетото!
Длето имаше дядо ми. Бе и дърводелец. Ама зъболекар с длето ми се стори малко подозрително. И се почна. Сестрата опъва устата ми, оня млати с чука по длетото и кърти зъба ми. Парче по парче. Час. Два. От време на време си почива и пуши. А сестрата прави нова упойка. А аз седя. Не викам от време на време. Търпя. От време на време плюя до мен. Парчета зъб. Некои ги гълтам. В 11:15 съм готов. Поглеждам се в огледалото. Приличам на оня от Батман. Устата ми от лявата страна е разкъсана и удължена с 4-5 см. После излизам, а навън хората ме гледат. Половината от сутрешните. Другите съм изгонил с виковете си.
После съм у ей тоя вир долу. Къпя се, после сядам на скалата и ловя риба. После някой ме потупва по рамото. Мама. Зад нея татко. Некой от тия пред кабинета им казал, че може да умра. Та дошли да ме видят. За последно.
Е не умрех. Ама като чуя за зъболекар, бегам. Като видя, припадам.
пп.Василева, от теб нема да припадна! Тия дни ще те навестя. Ще имаш работа поне месец.
Р. Антов
КАМЪНИ
Та одеве отидох до реката. Ей тъй. Да я погледам. Мога с часове да гледам как водата тече. И да си представям.
Откъде извира. Къде минава. Къде спира. И да се кефя. Сам. Ама не баш сам. Около мен има всичко. Где не ме оставя сам. Вода. Камък. Риба. Жаба.Тревичка. Мравка. Храст. Дърво. Път. Планина. Небе. Облак.. Та няма как, човек да е сам, ако е с всичко това. А ако за малко замълчи, ще чуе как всичко около него разказва. Например днес събирах камъни. После хванах едно камъче в ръка, бяло, и то започна.:
-Първо бях кварцова жила. Преди 76 милиона години и два часа. И стоях здраво на земята. Един ден се изви буря. Реката повлече камъни и те се заудряха в мен. И ме разбиха на 8975 камъка. После ни понесе. И раздели. Аз ставах все по - малко и по - малко. И един ден се спрях тук. Красиво място, нали? Над мен водопад. Отстрани скали. Върху тях дървета. Над дърветата синьо небе. Реших да не мърдам никъде. Не спях ден и нощ. Радвах се. Нощем на луната и звездите. И вятъра. Денем на слънцето и небето. Зимата на снега. Пролетта на придошлата река. Лятото на къпещи се деца. Есента на цветовете. И си говорех с другите камъни. На наш си език. Каменен. С останалото се разбирахме със знаци. А ти ме разбираш, защото имаш в теб малко от мен. Минерали се наричат. А знаеш ли какво имам?
- Не знам.
Отговорих аз.
А камъкът каза:
- Помисли!
А аз:
- Имаш сърце!
Камъкът:
- Как позна?
Аз:
-Знаел съм винаги, че камъните имат сърца. Знам даже какво е.
Камъкът:
-Кажи!
Аз:
- Просто е. Всеки кварцов камък има златно сърце.
Камъкът:
- Сега ще ми го вземеш ли?
Аз:
-Не. Не ми трябват златни сърца. Трябва ми камък със златно сърце. Аз да не съм български патрЕот, та само златото, где ни копат да ми е у главата.
Камъкът:
-Тогава вземи мен!Ще ти разказвам истории за динозаври и птеродактили.
Та го взех. И от алчност взех още 24 579 камъчета. Алчен съм за истории. Нали се сещате колко години трябва да живея, та да ги чуя всичките. 24 579 х 76 000 000 и два часа. И ще живея.
Та ако не вярвате на горното, ви пускам доказателство. Сухи камъни със сърца. Грозни. Същите камъни. Мокри и красиви. Нещо направено от мен от едни други камъни. По тяхно желание. И подарено. За да разказват на друг историите, где са разказали на мен.
Това е. За да ги чуете, трябва да млъкнете за малко. Това е най трудното.
Приятен ви ден!
Р. Антов
Откъде извира. Къде минава. Къде спира. И да се кефя. Сам. Ама не баш сам. Около мен има всичко. Где не ме оставя сам. Вода. Камък. Риба. Жаба.Тревичка. Мравка. Храст. Дърво. Път. Планина. Небе. Облак.. Та няма как, човек да е сам, ако е с всичко това. А ако за малко замълчи, ще чуе как всичко около него разказва. Например днес събирах камъни. После хванах едно камъче в ръка, бяло, и то започна.:
-Първо бях кварцова жила. Преди 76 милиона години и два часа. И стоях здраво на земята. Един ден се изви буря. Реката повлече камъни и те се заудряха в мен. И ме разбиха на 8975 камъка. После ни понесе. И раздели. Аз ставах все по - малко и по - малко. И един ден се спрях тук. Красиво място, нали? Над мен водопад. Отстрани скали. Върху тях дървета. Над дърветата синьо небе. Реших да не мърдам никъде. Не спях ден и нощ. Радвах се. Нощем на луната и звездите. И вятъра. Денем на слънцето и небето. Зимата на снега. Пролетта на придошлата река. Лятото на къпещи се деца. Есента на цветовете. И си говорех с другите камъни. На наш си език. Каменен. С останалото се разбирахме със знаци. А ти ме разбираш, защото имаш в теб малко от мен. Минерали се наричат. А знаеш ли какво имам?
- Не знам.
Отговорих аз.
А камъкът каза:
- Помисли!
А аз:
- Имаш сърце!
Камъкът:
- Как позна?
Аз:
-Знаел съм винаги, че камъните имат сърца. Знам даже какво е.
Камъкът:
-Кажи!
Аз:
- Просто е. Всеки кварцов камък има златно сърце.
Камъкът:
- Сега ще ми го вземеш ли?
Аз:
-Не. Не ми трябват златни сърца. Трябва ми камък със златно сърце. Аз да не съм български патрЕот, та само златото, где ни копат да ми е у главата.
Камъкът:
-Тогава вземи мен!Ще ти разказвам истории за динозаври и птеродактили.
Та го взех. И от алчност взех още 24 579 камъчета. Алчен съм за истории. Нали се сещате колко години трябва да живея, та да ги чуя всичките. 24 579 х 76 000 000 и два часа. И ще живея.
Та ако не вярвате на горното, ви пускам доказателство. Сухи камъни със сърца. Грозни. Същите камъни. Мокри и красиви. Нещо направено от мен от едни други камъни. По тяхно желание. И подарено. За да разказват на друг историите, где са разказали на мен.
Това е. За да ги чуете, трябва да млъкнете за малко. Това е най трудното.
Приятен ви ден!
Р. Антов
ПСЕВДОДЕМОКРАЦИЯ
Та фейсо пак ме пита, кво мисля. След като фейса ми изтри предишния профил, нема да му кажа, кво мисля за фейса. И за американците кво мисля. Що повече няма да ми дадат възможност да ви кажа нещо. Що ще им ЕПМ. Ще ви кажа какво мисля за демокрацията и псевдодемокрацията. При демокрацията имаш право на избор. Може да избереш най- тъпия. При псевдодемокрацията пак имаш право на избор. Избираш най - тъпия.
Та Елцин бе умен. Като умен човек посочи за наследник по - тъп. Путин. А Путин посочи по - тъп. Медведев. И се върна на бял кон. Не що е умен. А що е имал акъл да посочи за наследник по тъп. Сега чакам да видя, кой тъпанар ще стане президент на РФ.
Това е. Кто понял, понял.
Р. Антов
Та Елцин бе умен. Като умен човек посочи за наследник по - тъп. Путин. А Путин посочи по - тъп. Медведев. И се върна на бял кон. Не що е умен. А що е имал акъл да посочи за наследник по тъп. Сега чакам да видя, кой тъпанар ще стане президент на РФ.
Това е. Кто понял, понял.
Р. Антов
КАК СЕ СВАЛЯТ ЖЕНИ У ФЕЙСО. СЪВЕТИ ЗА НАЧИНАЕЩИ.
Съвети. Как да сваляш женки у фейсо.
1. Пусни И покана за приятелство!
2. Когато я приеме, харесай профилната И снимка и напиши: mn si gotena! Или: mn si sеksi
3.Ако не ти хареса коментара, отиди на лични и напиши: zdr! kak si?
4. Ако не отговори на коментара ви, напишете нов. mnоgo iziskana i galanтna ste!
5. Ако пак не отговори, пак отидете на лични. И напишете: iska6 li da se eбem @?
6. Ако пак не отговори, напишете на лични: ti si mn grozna be!
7. Ако пак не отговори, това е сигурно доказателство, че сте я свалили.
8. Ако те блокира, значи пътува към теб.
пп.За повече въпроси, ми пишете на лични. Там ще ви дам и банкова сметка за отговори.
Съветник: Р. Антов
1. Пусни И покана за приятелство!
2. Когато я приеме, харесай профилната И снимка и напиши: mn si gotena! Или: mn si sеksi
3.Ако не ти хареса коментара, отиди на лични и напиши: zdr! kak si?
4. Ако не отговори на коментара ви, напишете нов. mnоgo iziskana i galanтna ste!
5. Ако пак не отговори, пак отидете на лични. И напишете: iska6 li da se eбem @?
6. Ако пак не отговори, напишете на лични: ti si mn grozna be!
7. Ако пак не отговори, това е сигурно доказателство, че сте я свалили.
8. Ако те блокира, значи пътува към теб.
пп.За повече въпроси, ми пишете на лични. Там ще ви дам и банкова сметка за отговори.
Съветник: Р. Антов
ПРИКАЗКА ЗА РС
Никгога не съм писал приказка за РС. Даже не знам какво е . Ама с Ели сме стари дружки. Та ще пиша.
Имало едно време едно РС. Най обикновено РС. Приличало малко на драмонь, малко на хихохотигров карабадабър, и малко, ама много малко на овцекон. Абе направо си бил РС.И сато всеки расов РС правел това, где умеем. А умеел много неща. Да събужда стари спомени. Да бърка в сърцата. Да раздвижва мозъчни гънки. То това му било професията.
И един ден РС тръгнал на работа. Първо отишъл в няколко мозъка. А там ни една гънка. Изгладени мозъци, с проблясъци на чалга и салам кучешка радост. После бръкнал в сърцата. А те празни. Тук там в някое някой байпас, ама това се не брои. РС търсел в сърцата малко обич. А те били празни. После видял едно бездомно куче. Или видяла. Кой знае кво е РС. Кучето спяло. И РС се заровило в сърцето му. А там пълно с обич. И ще ви кажа под секрет, РС взело малко от нея. И името на тоя, где било в нея. И го намерило. И оставило в сърцето му. Малко обич. Истинска. Кучешка. А после тя заразила мозъка. И той се нагънъл. От чувства.
После РС се сетил, че забравил спомените.
И дойде при мен. със спомени за една гимназия, у един малък град и едни стари приятели. Стари неостаряващи. Като спомените.
После го изгоних. После се върна с едно СР. Каквото и да значи. Що се обичат. Това е химия.
Тия на снимката, с ръцете пред брадите също са химия. 90% вода и 10% минерали. Ама с гънки на мозъка. И с пълни сърца. 54 годишни деца.
Имало едно време едно РС. Най обикновено РС. Приличало малко на драмонь, малко на хихохотигров карабадабър, и малко, ама много малко на овцекон. Абе направо си бил РС.И сато всеки расов РС правел това, где умеем. А умеел много неща. Да събужда стари спомени. Да бърка в сърцата. Да раздвижва мозъчни гънки. То това му било професията.
И един ден РС тръгнал на работа. Първо отишъл в няколко мозъка. А там ни една гънка. Изгладени мозъци, с проблясъци на чалга и салам кучешка радост. После бръкнал в сърцата. А те празни. Тук там в някое някой байпас, ама това се не брои. РС търсел в сърцата малко обич. А те били празни. После видял едно бездомно куче. Или видяла. Кой знае кво е РС. Кучето спяло. И РС се заровило в сърцето му. А там пълно с обич. И ще ви кажа под секрет, РС взело малко от нея. И името на тоя, где било в нея. И го намерило. И оставило в сърцето му. Малко обич. Истинска. Кучешка. А после тя заразила мозъка. И той се нагънъл. От чувства.
После РС се сетил, че забравил спомените.
И дойде при мен. със спомени за една гимназия, у един малък град и едни стари приятели. Стари неостаряващи. Като спомените.
После го изгоних. После се върна с едно СР. Каквото и да значи. Що се обичат. Това е химия.
Тия на снимката, с ръцете пред брадите също са химия. 90% вода и 10% минерали. Ама с гънки на мозъка. И с пълни сърца. 54 годишни деца.
Р. Антов
КУКУ
Та се сещам. Пак за време оно.
С Юри ни изгониха от един концерт на "Щурците". У Белоградчик. Ония свирят у киното ли бе, у театъра ли, а тоя кретен става да танцува. Аз ставам да го прибера, после двама милиционери ни прибират пред залата. И ни изпращат с по един шамар. Бая съм патил с тоя идиот. Та на думата.
Концерт на една полякиня. У летното кино. С него сме на третия ред. А оная убава, и убаво пее. Не И помня името. Седим като на опера и слушаме. Късна пролет. Хормони играят. Десетокласници. Ама сме кротки. Поне един концерт да изкараме до края. И оная запява:
Кекуечка кука. Ку ку. Ку ку. Кукукукукуку. И аз си кукам тихо. Юри ме поглежда и почва да кука. Леко. Аз го надкуквам. Той мен. И ставаме прави. Всички седят. Уредбата кука. Кукаме ние. Един срещу друг. Певицата ни вижда и забравя за песента. И кукаме трима. Тя е на ръба на сцената. Ние слизаме пред нея. Тя подава микрофона пред мен. Куку. Пред Юри. Куку. Пред нея. Куку. Цялото кино кука...
После уредбите спират. Бай ви Тодор не даваше да се кука. После двама милиционера ни извеждат на алеята. И ни изпращат. С по неколко ритника. А ние кукаме. Ку ку. Ку ку. Ку ку. Ку ку.... Кукови времена.
Юри, помниш ли?
Р. Антов
С Юри ни изгониха от един концерт на "Щурците". У Белоградчик. Ония свирят у киното ли бе, у театъра ли, а тоя кретен става да танцува. Аз ставам да го прибера, после двама милиционери ни прибират пред залата. И ни изпращат с по един шамар. Бая съм патил с тоя идиот. Та на думата.
Концерт на една полякиня. У летното кино. С него сме на третия ред. А оная убава, и убаво пее. Не И помня името. Седим като на опера и слушаме. Късна пролет. Хормони играят. Десетокласници. Ама сме кротки. Поне един концерт да изкараме до края. И оная запява:
Кекуечка кука. Ку ку. Ку ку. Кукукукукуку. И аз си кукам тихо. Юри ме поглежда и почва да кука. Леко. Аз го надкуквам. Той мен. И ставаме прави. Всички седят. Уредбата кука. Кукаме ние. Един срещу друг. Певицата ни вижда и забравя за песента. И кукаме трима. Тя е на ръба на сцената. Ние слизаме пред нея. Тя подава микрофона пред мен. Куку. Пред Юри. Куку. Пред нея. Куку. Цялото кино кука...
После уредбите спират. Бай ви Тодор не даваше да се кука. После двама милиционера ни извеждат на алеята. И ни изпращат. С по неколко ритника. А ние кукаме. Ку ку. Ку ку. Ку ку. Ку ку.... Кукови времена.
Юри, помниш ли?
Р. Антов
СЕВЕРОЗАПАДНИ ИСТОРИИ. СВАЛКИ
Седим под навеса. На по едно. Неколко пъти. Телефонът ми изпищява и го поглеждам А Сащо почва:Зарежи тоя телефон! Нищо не става по телефона. Никога не ми е вървело с жените. Явно съм малоумен. Не ми върви приказката. Та сега ще ви разкажа за една история. фейсистория. Нали знаете, че ангелът ми е слаб. И за пиени и за неести. Затова съм сам. Слушайте сега!
Получавам покана за приятелство от една невеста. И я приемам, що приемам всички покани. И ми пише на лични:
- Здравейте! Как сте?
А аз обичам да си пиша на лични, колкото обичам да говоря по телефона и да ям зелен боб без месо. Ама гледам снимката И. Засукана. Снимки от плаж. От хотели. И мойта мерка. Телесна. И решавам да меря другите И мерки. Мозъчните. И пиша:
-Добре съм. Ама сърцето ми е разбито.
И чакам. После чета:
- Всички мъже сте еднакви. Измисли нещо друго!
И докато напиша, че не съм от тия мъже, че сърцето ми верно е разбито, имам даже решание на ТЕЛК, где го доказва, имам и диск, как вкарват некви нипели у аортата, , ме блокира. Блокира ме гадината. А кви сиси имаше на профилната снимка!!! Ще пръснат банския. Горнището. До долнището не стигнах., мамка И проста! А кви сиси имаше!!!
Антов, напиши го у деда ванга и го пущи у фейсо. Ако се разпознае у писаното, да ми пусне покана за приятелство! Та да я видя по бански целата. Дано дупето е по - малко от сисите! Иначе я блокирам.
Р. Антов