Заявката е изпълнена. В срок. Вентилационните системи у мините ще работят. Парите са по сметка у България преди месец. Авансово. Така е от самото начало. Плащат и взимат. Ние не вярваме на никого.Румънецът се смее и говори на почти чист български:
-И аз не вярвам на повечето българи. На вас само паспортите са български. Ама все още си отварям очите.
Вече не си спомням началото. Беше преди 10 години. Евра, мита, митници, ДДС. Сега има само лични карти и фактура проформа. И работа.
Бързаме да се приберем. И на Калафат се сещам за марулите на Ели. И завой към пазара. Там марулите по 60 стотинки. Доматите по лев и петдесет. Краставиците не помня, но сиренето от крава е 4 лева. Купуваме си по едно кафе и една кола. Продавачите говорят български. Говорят и на британски, ама на нас ни е труден. Олиото в магазина е 1.50 лева.
И се прибираме. Карам по дупките и си мисля:
Е що се докарахме до тук!? И ние сме у ЕС, и те. И те са у НАТО, и ние. Кво пропускаме!?
Явно нещо куца. При нас. За съдебната система е ясно. Ама у сиренето и доматите кво куца!? За марулите да не говорим.
И пътуваме. Гледам "Видахим". Продадохме го десет години след като румънците си продадоха същите предприятия.
Гледам полето. Държавата ни го върна на тези, които са го притежавали преди 60 години, само преди 20 години. И го върнаха, за да го вземат същите, где го взеха преди 60 години. У Румъния полето никога не е било на държавата. И кравите ни върнаха тогава.
Гледам гората. Или това, где е било гора. И нея ни върнаха. И я взеха същите, где я взеха преди 60 години.
Гледам, и се кефя. Вече нема граници. Ако рекна, обръщам, и у Румъния. Или у Унгария. Или где искам към залеза. Там свети. На изток е тъмно.
Това е.
