Та оня ден един човек на когото много държа, ме посъветва да сменя социалната си среда. И реших да я сменя. Преглеждам телефонния си указател. А там социални среди, квито щеш. И се спирам на интелектуална социална среда. Катя от околовръстното я пропускам. Звъня на един приятел. Ще пие с роднини. Звъня на друг. Ще се прибере в петък. Звъня на трети. Не вдига. И ми звъни телефонът. Таня. От Москва, ама звъни от Монтана. Откриват магазин у малата. Богат беден. А тя предлага дегустация на вино. Нали е дистрибутор. А аз съм фирменото лице. На водката. Не на виното. Да съм минел. Таман материал за нещо да напиша, съм можел да събера.
Прибирам се, къпя се, бръсна, а олд спейсът ме щипе приятно. Обличам най - новите си дрехи. И съм там. В джоба на палтото имам орехови ядки.
И пробвам виното. И замезвам с ядки. И си говорим за разни работи. После идва един човек. Възрастен. Пита дали може да излезе да провери кучето си. А то красавец. Клечи пред вратата и го чака. Отвързано. А в магазина дядо Мраз и Снегурочка. И един с едно червено светлоотразително яке, като на дядо Мраз шубата. И тъповатичка физиономия. Та хората влизат, излизат, някой се отбие за чаша вино. Таня сипва, а аз подавам ядки за мезе. И си говорим на високо интелектуално ниво. Как оная нощ е танцувала Катюша. Руска И работата. Нема кючек да танцува, я. И за децата си говорим. Далеч са. Ей такива интелигентски неща. После оня с червеното яке излиза и гони кучето. Казвам му, че е на човек и го чака. Отвън го чака. На стапалата. А той:
- Магазинът ми не е за кучета! Носят зарази и бълхи.
А Таня:
- Домашно куче е.
А оня:
- Същото.
И пак го гони. И навиква клиентите, що стоят на входа. Мен не. Изтупал съм се и ухая на олд спейс. И съм с нови дрехи. И излъчвам интелект. Па може и данъчен да съм.
После виждам един приятел. Праща на касата. С малко много физиономия на алкохолик, ама с изключителен интелект. С идиотка на главата. Посред зима. И го викам да дегустира. Средата става инелектна. Таман отпива от чашата, и оня с червеното яке пристига. И въвежда ред:
- Стоите от часове. Това не е кръчма. Пречите на клиентите. Тръгвайте!
Таня само що не пада от притеснение. Аз бъркам в джоба и вадя шепа ядки. Орехови. И казвам:
- Таня налива виното. Аз раздавам мезето. Не стоя току, така. И стоя двадесетина минути. До 18:00 съм на работа.
После казвам на Таня, така че да ме чуят и клиентите и чорбаджията:
- Благодаря за виното! Нали се сещаш, че редовно ще пазарувам от тук! Благодаря и за поканата!
И излизам. А сега си мисля:
- Ква социална среда бе, дружко! Социална среда у град, где тъпият е богат нема. Интелигентната социалната среда избега. От срам. И си пие пиенето в къщи, а не оди да дири социални среди там, где е простотията. От нея се крият. Като мен.
Та на на новият магазин пожелавам успехи! Грандиозни. Същите като на останалите магазини от веригата. Веригата богат беден.
Рекламата е безплатна. На веригата магазини...
Приятна ви вечер!
пп. Не можах да напазарувам портокали на промоция. За фреш. Обичам хората, где обичат портокалов фреш. Даже познавам един. Него обичам повече. Особено когато пие кайсиев нектар.
Роси Антов
понеделник, 19 декември 2016 г.
неделя, 18 декември 2016 г.
ПРОВАЛЕНИТЕ ПЛАНОВЕ
Има и такива дни. Правиш планове. А усещаш, че нещо ще се случи. Нещо хубаво, което ща съсипе плановете ти как да пропилееш два почивни дни. Петък е. Вече трябва да си тръгнал, ама нещо те спира. Току що си разбрал, че едни по далечни планове са на път да пропаднат. Заради нещо хубаво. И седиш и слушаш музика. И телефонът звъни.
- Къде си?
- Кой е?
- Познай!
- Не съм баба Ванга.
- Помниш ле как ти счупих главата преди около век. И как ме риташе тайно, та да те не бият.
Само един човек ми е чупил главата. Рода. Не си я виждал 20 години. Прибират се в България. на скарата скачат малко пилешки крилца. У тавата едно пиле се напива. И пристигат. Посред нощ. Същите. Даже малко по млади. И той, и жената. И са същите ненормалници. Така не бях се чувствал от години. И така се не бях смял от години. И около първи петли се сеща, че като дете е ял мусака. На село. В нас. Помни я. Ама сме пили и нема шофьор. Иначе тръгваме на момента. Не искат да им я сготвя на момента. Приспивам ги.
На другия ден тръгваме. На мусака. На село. Нещо ме кара да запаля и моята кола. И сме там. пътем минаваме през няколко места от детството. А е прекрасен ден. Като в детството. Реката е замръзнала. Като в детството. Печката гори като в детството. Наще са същите като в детството. Орехът до къщата е същия. Мусаката и тя. Няма само баба и дядо. После си тръгват. Чака ги път. Дълъг.
Тръгвам и аз. Не мислех да тръгвам, но нещо ме кара да тръгна. И не тръгвам по - пътя, по който тръгвам почти винаги. Не тръгвам и по другия, по който тръгвам рядко. Нещо ме кара да тръгна по пътя, по който не тръгвам никога. Късен следобед. И решавам да се отбия до родителите на един приятел. Не съм ги виждал 25 години. И него от тогава. Август 1991 го видях за последно. Запътил се бе към ЮАР. Къщата свети като коледна елха. Спирам и свиркам с клаксона. Показва се едно момиче и пак влиза. Сигурно къщата е продадена. После се показва Росен. С цялото си величие. Планът за прибиране се сгромолясва. Сгромолясвам се и като виждам жена му. Шоколад. Натурален. А двете му щерки шоколад с мляко. Баща му починал. Майка му реве на рамото ми. През смях. Надявали се някой ден поне аз да мина. Да ми дадат я вино, я ракия. От кайсията в двора. Същата, где ни омайваше и сътворявахме глупост след глупост. А ракията е същата. А зъбите на жена му бели. Като най - бялото бяло. Нищо не разбира, а се смее. И то без да е пила. А ние пием. Утре тръгва обратно. Като едно време. Един съсед ще ги вози. Ама сме пораснали. Не правим вече глупости. Като например да седим с овена до нас и да се чукаме с рогата му. А той да ни се чуди на акъла. Или например да подберем едни две сестри и да тръгнем накъдето ни видят очите. Или пък да отидем някъде и да ни напердашат. Без да сме виновни грам. Само по едно време се сещаме за един, где ни бе наклепал на бащата на сестрите. И излизаме за малко. Колкото да спуснем две гуми на една кола, спряла пред оня. Щеше да спуснем четирите, па даже и резервната, ама псетата се разлаяха и попречиха. После пак се смяхме. Особено аз. Като се сетя, къв шамар ми отвъртя бащата, немаше как да се не смея, представяйки си как оня помпа гуми у студа.
Та после ги закарах до София. На връщане взех една елхичка. После един стопаджия. Видя еличката и ми зачете морал. Помагам да се унищожи гората. Бре аз садя по десетина дървета на година. Диви. Едно ми се полага. Като в детството. И му разказвам. За зимата. Как колим прасето на Божич. А той вегетарианец. Възмутен. Преди Годеч се сещам, че в Годеч нямам познати и не съм ходил никога. И му казвам, че имам познати и ще се отбия до тях, що се отбивам редовно. Оставям го на кръстовището. Прав му път. Ще ми разваля коледния дух, говедото. Стигам центъра на селото и се връщам. Веганът стои и ми маха. Не го виждам. Ако повърви пеш, ще види дъбови дръвчета до пътя. Под тях може да има жълъди. Да сбира и яде. В неделя кумът ще гръмне прасето. Ако пак го кача, може да ме убеди да го помилвам. Прасето да помилвам. И на Коледа да нагъвам печени киселки от дивата крушата над нас. А на Великден киселец от под крушата. А на Джурджовден да паса детелина... С хималайска сол.
Роси Антов
- Къде си?
- Кой е?
- Познай!
- Не съм баба Ванга.
- Помниш ле как ти счупих главата преди около век. И как ме риташе тайно, та да те не бият.
Само един човек ми е чупил главата. Рода. Не си я виждал 20 години. Прибират се в България. на скарата скачат малко пилешки крилца. У тавата едно пиле се напива. И пристигат. Посред нощ. Същите. Даже малко по млади. И той, и жената. И са същите ненормалници. Така не бях се чувствал от години. И така се не бях смял от години. И около първи петли се сеща, че като дете е ял мусака. На село. В нас. Помни я. Ама сме пили и нема шофьор. Иначе тръгваме на момента. Не искат да им я сготвя на момента. Приспивам ги.
На другия ден тръгваме. На мусака. На село. Нещо ме кара да запаля и моята кола. И сме там. пътем минаваме през няколко места от детството. А е прекрасен ден. Като в детството. Реката е замръзнала. Като в детството. Печката гори като в детството. Наще са същите като в детството. Орехът до къщата е същия. Мусаката и тя. Няма само баба и дядо. После си тръгват. Чака ги път. Дълъг.
Тръгвам и аз. Не мислех да тръгвам, но нещо ме кара да тръгна. И не тръгвам по - пътя, по който тръгвам почти винаги. Не тръгвам и по другия, по който тръгвам рядко. Нещо ме кара да тръгна по пътя, по който не тръгвам никога. Късен следобед. И решавам да се отбия до родителите на един приятел. Не съм ги виждал 25 години. И него от тогава. Август 1991 го видях за последно. Запътил се бе към ЮАР. Къщата свети като коледна елха. Спирам и свиркам с клаксона. Показва се едно момиче и пак влиза. Сигурно къщата е продадена. После се показва Росен. С цялото си величие. Планът за прибиране се сгромолясва. Сгромолясвам се и като виждам жена му. Шоколад. Натурален. А двете му щерки шоколад с мляко. Баща му починал. Майка му реве на рамото ми. През смях. Надявали се някой ден поне аз да мина. Да ми дадат я вино, я ракия. От кайсията в двора. Същата, где ни омайваше и сътворявахме глупост след глупост. А ракията е същата. А зъбите на жена му бели. Като най - бялото бяло. Нищо не разбира, а се смее. И то без да е пила. А ние пием. Утре тръгва обратно. Като едно време. Един съсед ще ги вози. Ама сме пораснали. Не правим вече глупости. Като например да седим с овена до нас и да се чукаме с рогата му. А той да ни се чуди на акъла. Или например да подберем едни две сестри и да тръгнем накъдето ни видят очите. Или пък да отидем някъде и да ни напердашат. Без да сме виновни грам. Само по едно време се сещаме за един, где ни бе наклепал на бащата на сестрите. И излизаме за малко. Колкото да спуснем две гуми на една кола, спряла пред оня. Щеше да спуснем четирите, па даже и резервната, ама псетата се разлаяха и попречиха. После пак се смяхме. Особено аз. Като се сетя, къв шамар ми отвъртя бащата, немаше как да се не смея, представяйки си как оня помпа гуми у студа.
Та после ги закарах до София. На връщане взех една елхичка. После един стопаджия. Видя еличката и ми зачете морал. Помагам да се унищожи гората. Бре аз садя по десетина дървета на година. Диви. Едно ми се полага. Като в детството. И му разказвам. За зимата. Как колим прасето на Божич. А той вегетарианец. Възмутен. Преди Годеч се сещам, че в Годеч нямам познати и не съм ходил никога. И му казвам, че имам познати и ще се отбия до тях, що се отбивам редовно. Оставям го на кръстовището. Прав му път. Ще ми разваля коледния дух, говедото. Стигам центъра на селото и се връщам. Веганът стои и ми маха. Не го виждам. Ако повърви пеш, ще види дъбови дръвчета до пътя. Под тях може да има жълъди. Да сбира и яде. В неделя кумът ще гръмне прасето. Ако пак го кача, може да ме убеди да го помилвам. Прасето да помилвам. И на Коледа да нагъвам печени киселки от дивата крушата над нас. А на Великден киселец от под крушата. А на Джурджовден да паса детелина... С хималайска сол.
Роси Антов