СОЦА

Та често се сещам за времето при бай Тодор и го сравнявам с времето след бай Тодор. Несравними са. Едно време се живееше много по - добре. 
Имаше сигурна работа. Работеха даже и ромите. Откъснаха ги от техния бит и ги направиха работническа класа. Нямаше кой да плете кошници и да калайдисва. И станаха соцтруженици. Истински. Научиха са да не работят и да не учат. После социализмът си отиде, а те останаха на улицата. Групирани. Без работа, без образование и забравили бит и култура. И никой не плете кошници, не калайдисва тигани и не опъва палатките до града.
Токът бе евтин. Десет пъти по евтин. Едно семейство имаше една кола. Едно жилище. Телевизорът един. В хола. Секциите еднакви. Лекуваха ни без пари. Зъби ни вадеха без пари. И заплата 130 лева стигаше. За 50 кила кучешка радост.
А сега кво!? Кучешката радост не е радост. С 440 лева си купуваш 100 кила кучешка химия. Токът скъп. Колите евтини, затова по кола на пълнолетен у къщата. Да се трепят. Телевизори у всяка стая. Да ви промиват мозъците. Платено здравеопазване, и за капак живеем с десет години средно повече от онова време. Да се мъчим.
Та се чудя, що едно време бе по добре. И се сещам. Едно време на 5 домакинства имаше един телефон. И режим на тока. И коли немаше, та да ги зареждаме. Те там е заровено кучето. Сега коли не моАт се разминат. Нема режим на ток. Ама телефони има. Ако се огледате около вас, ще видите поне пет телефона. По 400 лева. На изплащане. Затова немаме пари за луканка. И ядем по 100 кила кучешка радост на месец.
Ама най - много се чудя на едно. Що като толкова хубаво се живееше тук, стреляха и понякога убиваха ако искаш да отидеш там. И знам защо.
Тук щеше да останат Тодор Живков и Качо циганина. Останалите щеше да са там. Где все някога ще стигнем. Въпреки всичко. А ще стигнем, защото натам няма вече граници.

Р.А.