ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД. НАЗАД.

 

  Италия. Магистрала до магистрала, магистрала върху магистрала и магистрала под магистрала. Вдясно Алпите до небето. Вляво поле. И лозя. Хиляди лозя, със старинни къщи сред тях. А в мазетата на къщите бурета със съкровища. Бистри реки, по големи от Марица, със зеленобели води. Странен цвят.
  После предприятия с хиляди коли в дворовете. Редят се едно след друго. Хиляди предприятия, с хиляди коли. Работещи. Италия работи. После слизаме от магистралата. И тръгваме към планината. Двуетажни къщи с дървени кепенци. Стари. С дворчета и палми. Розови, сини, червени, жълти, зелени... Живи огради и зеленина. Много зеленина, и все различна. Глинено гърне 2 000 литра. Манастири със зидове. Катедрали. 500 годишни имения, неподвластни на времето. По хълмовете замъци и крепостни стени. Кафенета с празни маси. Не знаем как да стигнем, но знаем къде отиваме. Път 248. Друго ни не трябва. Ако го пропусна, завъртам два пъти у кръговото и напред. Отстрани къщи, предприятия и пак къщи. Села и градчета без начало и край. А зад нас стотина коли. Нови. Карам с 40. Нещо ми липсва. И се сещам. Италианските коли сигурно нямат клаксони. Я карай кола с 40 у София. С монтански номер. Та да видиш и чуеш концерт.
  После намираме това, за което сме тръгнали. Предприятие за обувки. Чифт 300 евра. До него дървопреработващо предприятие. До него за електроника. Сваляме и после сме в града.Боби се изляга в буса. Преди малко ми е звъннал оня телефон, где не звъни никога. Утре трябва да съм в Монтана. Ще се спи и ще се кара. Снимам и пълня паметта на картата. После сядам в едно кафе и я сменям. Пия каbе и отивам към буса. Ама съм забравил фотоапарата. Връщам се, а барманът се смее и ми го подава. И ми показва един възрастен човек на съседната маса. Отивам до него и казвам:
 - Мерси! Бира!?
 Той маха с ръка и се мръщи:
 - Ноу! Не! Нет!
Абе разбирам се с всички. И италиански назнайвам. 
  После тръгваме. После разбирам, че картата със снимките е останала завинаги в Италия. Малко ме е яд. Само малко. После снимам от буса. Снимам и гледам, че излизат страхотни снимки. Одеве гледах, кво съм снимал. Жалка картинка. Ама карай! Лев мигач и газ. Път 248. После магистралите. 200 километра, 17 евра. Дизелът евро и шестнадесет цента. Три платна. 

 После Нова Гориция, село Село и Словенско -Хърватската граница. И митничарят ме пита:
 - Ща возиш?
 - Нищо. 
 Оня скача като ужилен:
 - Я отвори!
 Отварям, а там нищо. Само два сака. Оня ме поглежда и казва:
 - Фото имаш ли. 
 Аз си мисля, че изгорях с апарата и питам:
 - Що!?
 А той.:
 - Да се снимам с теб бре, брато. И че пазим фотото. Ти си пръвият бугарин, где се прибира празан от Италия.
  После газ... 130. Отляво баир и 70-80 километра къщи под него. Вдясно поле, блата, канали, сърни и рибари...
  После сме на сърбохърватската граница. Хърватинът бегло поглежда личните карти. Същото прави и сръбския митничар. Сръбския граничен полицай ги поглежда и ми казва да отбия след гишето и да се върна. Връщам се и казвам.:
 - Кажи!
 Оня потропва с картите:
 - Ти кажи!
 Не му казвам нищо. А той: 
 - Паркире на паркинг и се връни ту!
 Паркирам, а Боби ми подава два евра:
 - Дай му ги, че ако ни върне ще стоим до утре!
 - Дай му ги ти!
 Той тръгва и се връща:
 - Каза ти да му ги дадеш.
 Бесен съм. Що бързам. Заради оня телефон. Иначе нито щях да му ги дам, нито да мълча. И тях ги уволняват. Ама отивам. Двете евра се търкулват на пода у кабинката. Той ги вдига и се хили с криви зъби, зад пъпчиво лице:
 - Мало.
 Вадя пет евра и му ги давам. Той ги взима и ми връща картите. Аз съм бесен. Чувствам се унизен и изнасилен. Смазан и стъпкан в калта.Тъпа история. И казвам:
  - Дано се задавиш?
 Той, неразбрал:
 - Ща рече?
 Аз:
 - Дано ти преседнат! - и му посочвам с ръка гушата си.
 Оня пеняса. На Балканите се разбираме добре.
  После карам. Нямам спомени как съм карал. И псувам. А в устата ми е горчиво. И ми се пие вода. И решавам, че няма да оставя у Сърбия една стотинка, та ако ще да умра от жажда. И гледам за крайпътна чешма. И знаете ли какво установих. Крайпътни чешми има само в България. Без майтап. Пътища може да нямаме, ама чешми имаме.
  На Връшка чука изчакахме сръбският полицай да си доспи половин час. На наща почти се влюбих у една русокоса граничарка, ама ми се пиеше вода. От чешма. Пих в Димово. Чешмяна. С етикет Бачково. В 7:30 си бях в нас. 36 часа. До Италия и назад. 2300 километра, 3 истински граници, 10 гранични пункта и една граница без гранични пунктове.
  А снощи пих водка. И ми мина. Даже не мразя онова кривозъбо нагло пъпчиво гранично полицайче. Дано се задави!

Р. Антов.

ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД. ХЪРВАТСКА И СЛОВЕНИЯ.

Хървато - словенската граница.

  Хърватия. Караме към магистралата на юг. От изток се зазорява. Нема за какво да псуваме нито Лили Павлова, нито винетките. Път прав като конец и гладък като женско дупе. И равно като тепсия. И не ти трябва винетка. Няма Лукойл и нафтата е 1,20 евра. Къщите като в Унгария. После .се появяват хълмове. Селцата са скрити в ниското. Пак сме на Балканите. Така са в България и в Сърбия. Да не ги види някой, що може да поиска да ги строши. И черкви. Големи.
После стигаме Вуковар.
  Огромна водонапорна кула, с огромен хърватски байрак върху нея, развяван от сутрешния вятър. Кулата с огромни дупки. От сръбски снаряди. И тя е оставена като паметник. На границите и малоумието. Тук сме Балканите. Горди хора, где се избиваме, та да живеем по - добре. И где тачим миналото и границите. И сме готови да умрем за миналото, та да останем без бъдеще.
  После сме на магистралата. Хърватска се прекосява за 25 евра. 400 километра за три часа. Отляво поле, и диви животни. Вдясно хълмове. В подножието на хълмовете къщи. 70-80 километра къщи. И се виждат отдалеч. Вижда се краят на Балканите, нищо, че още сме на Балканите. Загреб остава вдясно. Кафето на бензиностанцията е страхотно. Спира босненски рейс и слизат усмихнати деца и викащи учители. Спира и рейс с белградска регистрация. Пътниците слизат да пушат. Говорят и се смеят. Говорят и шофьорите на рейсовете. Приятелски. А може би преди двадесетина години са искали да се утрепят взаимно. Всички говорят един език. Балканци винаги сме говорили разбрано, ама никога не сме се разбирали. 
  После пак газ.130. И сме на границата. След нея е Словения. Хърватският митнически пункт е затворен завинаги. На сградите на Словенския стоят хърватин и словенец. Подаваш личната карта и получаваш въпрос:
  - Брат, що возиш?
  - Саи за ципеле.
  - Добро. Сречан пут!
  Даже не поглеждат кво возиш. Европейци сме.
  На първата бензиностанция до границата зареждаме. Нафтата е едно евро. Винетката за седмица е 30 евро. И вече си в друг свят. Там преди време остана сърцето ми.
  Магистралата е меко казано, перфектна. Перфектни мостове, скатове укрепени с камъни, и широки и светли тунели. 130 км/час ти се струват 60. По хълмовете зелени ливади, окосени като английски паркове. Китни къщички, сред които няма две еднакви. Дим от комините. И селца с черкви. По върховете на хълмовете. Най - горе. На показ. Горди. Селце с пет къщи, ама с черква и огромна камбанария. И тук сме балканите, ама не баш. А, че сме, ме подсеща една танкета. До една къща над пътя. Със словенското знаме на нея. Балкански синдром. После бързо я забравям. Зад всеки завой красота. Нечовешка. И много човешка. 
  Любляна остава вдясно. Отпред е краят на Алпите. Или началото. Постойна. Гара сред облаците. После виждаш табела. Село. То и там селото се казва село. Ама това село се казва Село. Село Село. И го не е срам, що е село. Стои си на хълма и ни гледа.

Село Село.

  После табела, Нова Гориция. Не знам колко е нова, ама знам, че е в Италия. и у Италия новото е ново. Тук вече нема граница. Шенген. После ни спират карабинери. Спират бусове. Отварям, а Боби им обяснява кво караме. Ама не разбират. Единият се качва, а аз поемем инициативата. Свалям патъка си и му го показвам. Оня се смее и кима с глава. И си запушва носа. И казвам:
- Монта Белуна.
А той още се смее, и ми подава личната карта и книжката. И казва:
- Роси. Пауло Роси...
Та разбрах, че и италиански знам. Иначе немаше как да се разберем.. После палим и политаме. Алпите се белеят вдясно. Гоним Венеция...

Р. Антов.

ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД. СЪРБИЯ.

Белградски мостове.

  Телефонът ми звъни. Людмил, где за мен е Боби:
 - Искаш ли да те водя до Италия?
 - Абе да ти кажа, по - ми се ще да ме заведеш на карнавал у Рио.
 - На работа ли си? Може ли да тръгнеш след пет часа.
 - На работа съм още осем часа, ама мога да тръгна след час. Шефовете и шефката са пичове. Ще черпиш ли?
 - Ще черпи чорбаджията. 20 литра водка, мезе и спане. У пет тръгваме. 5 кашона с горнища за обувки натам, насам празни. Ще има да обикаляш и говориш с италианци на български. Ще ти звънна преди да тръгна.

  В седем вечерта сме тръгнали от Монтана. До Връшка чука са стотина километра. Взимаме ги за два часа, като поне час и половина си говорим за Лилето Павлова, майката на Лилето, кметовете на Димово, Грамада и Кула, майките на кметовете на Димово, Грамада и Кула, винетка и майката на винетките. В девет сме на границата. И митничарят културно ни уведомява, че системата не работи. Компютърната система на митницата не работи.А от опит знам, че когато тя не работи, безотказно работи другата система. Българската система. Тя е безотказна. Създадена е на база отказващи да работят системи. Но тоя път съм се излъгал. Граничен полицай и митничари са усмихнати и любезни. Никой ти не иска нищо, та да пусне системата. Явно старата система си заминава завинаги. Обаче работи една друга система. Граница. За транзитен превоз ти правят документ. Една усмихната невеста. И взима законни 40 лева. Не за държавата, а за фирмата. И се сещам. За да оформи спедицията, отсреща сърбинът ще вземе 20 евра. На Хърватската граница хърватската фирма още 15 евра. Та това да кажа на феновете на граници. Ако Сърбия бе у ЕС, немаше да има нужда да се плащат 55 евра. И да ги успокоя. Шенген точно затова ще се запази. Икономически изгодно е да нема граници. 
  После сме в Сърбия. За пръв път там около митницата е сто пъти по мръсно, отколкото при нас. И за пръв път никой не ни иска нищо. Митничарят на кантара даже получава едно евро за кафе, точно що не иска нищо. И там нещо става. Такова чудо не се случва всеки ден.
  После газ през нощна Сърбия. Пътищата са по - добри от нашите. И това е единствената разлика. Същите къщи около пътя. Същите капанчета. Колите са по - скапани от нашите. И тракторите им са стари. Зайчар е Берковица, ама по голяма. И по светла. На Парачин две кафета са едно евро. До Белград магистралната такса е десетина евра. Дизелът е около евро. Газта е на 130 км/час.. 
  Полунощен Белград. Телевизионната кула на Авала свети. Свети навсякъде. Магистралата минава през града. Над Сава светят мостове. Светлини и светлини. Прекрасен град. Непознат, а до болка познат. Не свети едната кула на Цептер. Тая, где я отнесе НАТО. Карам и си мисля, че са я оставили така като паметник. И сигурно е така. Само не знам какъв паметник е. Като знам сърбите, явно е паметник на величието. Казват на поколенията, че Сърбия е била победена от НАТО, което не е срамно. Срамно е да е победена от Босна, Хърватска, Косово и Словения. / Драгане, извини ме!/ Но може и да е паметник на границите!? Тия граници, где се трепят за тях хора. Или на малоумието!? Ама на кой му дреме!? Предполагам, че на техните политици. Те висят по билбордовете. Явно скоро ще има избори.
  После караме към Нови Сад. Натам къщите вече не приличат на нашите. Приличат на унгарските. И спят. И са почти долепени една до друга. Имаш чувството, че се страхуват от нещо. И са само до пътя. Един ред. Едно село с една улица. Минаваме мост над Дунав. На бензиностанцията говорят на непонятен сръбски. По подобие на руския, който говорят в Полша. И с почти същото желание. Митницата минаваме на Бачка Паланка. Не знам кой кога е бачкал, ама там сме само ние, а митничарката спи и не бачка. Боби ми казва, че митничар се не буди, що после ти ще спиш на митницата, ама аз я будя. И тя се усмихва. Невероятно, но факт. Бие печата за секунди. Граничният полицай получава 200 динара. Не ги е искал. Превантивно. И се усмихва. После моста и у Хърватска. Друг мост. Тия хора са строили мостове, когато ние строяхме гранични огради. Сега е обратното. Полицаят даже не ни поглежда. Митничарят вони на бъчва, ама оправя документите за минути. Боби му подава две евра, но той ги отказва. И вика:
- Брат, нечем паре. Дай едно пиво ако имаш!
Та нещо им става на тия хора. Никой нече паре, а ни пущат и без пиво. Пет часа сутринта. Наше време. След три часа ще изгрее слънцето.
После газ през Хърватска...

Р. Антов.

ИСТОРИЯ ЗА КЛЕП, КЛИП, ИВЕЛИН, ГОПЕТО И МОРЕТО

 Докато гледах дъжда у тъмницата, се сетих ей тая история. В нея няма поука, няма сюжети, няма нищо. Нито е тъжна, нито весела. Просто една история, за един плаж и едно куче.
 Беше преди доста години. Месец май. Опъваме палатките на плажа под село Топола. Турско село, между Балчик и Каварна. Лятото ще да прекараме там. Ловци на рапани. Вечерта поливаме начинанието, а на следващата заран посрещам слънцето. Няма по - красиви изгреви от морските. Над морето слънцето изгрява два пъти, да знаете. Опънал съм се на шезлонга и събирам кураж, за първото за годината гмуркане. И забелязвам, че нещо се движи около бутилките и агрегата. После го виждам в цялото му величие. Най - грозното куче на света. Гледа ме подозрително и мръснишки. После изчезва в храстите зад палатките.
 След час сме в морето, а след три сме пак под тентата. Под нея вече не е един плик със сирене и кашкавал. Обвинени са гларусите, що пликът бе окачен високо над масата. Докато разтоварим лодката, виждам кучето пак. Разхожда се величествено по прибоя. По - грозно е, отколкото сутринта. Викам го, а то побягва. Вечерта се появява пак. Като зъл дух. Гони вълните и ги лае. Даже успява да захапе някоя. Хвърляме му хляб и кокали, но то не ги поглежда. Не поглежда и нас. То си има морето. И плаж си има. Кои сме ние!? На сутринта торбичката с хляб и шунка, окачена над масата я няма. Понеже гларусите спят, обвинени бяха злите сили. Кокалите и хлябът по плажа бяха непокътнати. А кучето се разхождаше по прибоя и лаеше вълните. От време не време ги погваше и хапеше.
 На третия ден прибрахме храната в палатката. После дойде събота и на плажа дойдоха хора. Един приятел, Фиго, от селото, ни доведе един тигров боксер. Клип. Да пази, докато сме в морето. Добър и зъл. После влизаме у морето и пак излизаме. И си наливаме по водка. За днес сме свършили. И го виждаме. Кучето. Приближава се към нашия звяр, който ще скъса синджира от яд. Лае та се къса, а плажното мълчи и идва. Плажуващите и ние гледаме и се чудим какво става. А то се приближава, подвива опашка и ляга по гръб, вирнал крака. Предава се. Нашия спира да лае. И вече са приятели. Вечерта го отвръзваме и двете почват да гонят вълните. Нашият яде гранули, плажното го гледа и не пипа. Не ги пипа, даже когато нашето е вързано. На сутринта забравените пликове над масата ги няма. Има следи по масата. Кучешки. И един сериозно заподозрян.
 После времето се затопли и плажът почна да се пълни с хора. Напълня и плажното куче. Немаше ден, некой плажуващ да не изреве, че му няма обядът. А вечер и сутрин плажният грозник гонеше вълните и ги хапеше. И не поглеждаше храната, где щедро му давахме и ние, и плажуващите. И се сприятелявяше с всички кучета. Зверове и добряци. За секунди. Не се сприятели с нас. Гледаше ни присмехулно и не даваше да го докоснем.
 После дойдоха жената и децата. С децата се сприятели първия ден. Вървеше след малкия где и да тръгнеше. И ядеше от ръката му. А когато ние му давахме нещо, ни гледаше високомерно. И получи има. Клеп. От клептоман. Децата го измислиха. Клип, Клеп, Ивелин и Гопето. Неразделни. Един месец.
 После децата си тръгнаха. Кучетата гониха колата до главния път. 3 километра. След месец си тръгнахме и ние. Дойде до колата. Не тръгна след нея, но ни изпрати. За пръв път даде да го погаля.
 След няколко години имах път до Каварна. Есента. Отбих се до селото да видя Фиго. Първо минах през кръчмата. До тях не стигнах. Починал предната година. Така и не събрах кураж да видя жена му. После слязох на плажа. Нямаше го и плажът, и кучето. Водата бе отнесла пясъка и се бяха показали камъните. Седнах, запалих цигара и си поревах. Ей тъй. За нищо. После нещо ме докосна по гърба. Плажният разбойник. И ми се усмихна. А после подгони вълните.
 Лъжа ви. Нямаше го и него. Ама пък каква история щеше да е, ако беше дошъл, а?
 После си тръгнах. От високото погледнах брега. По плажа се разхождаше куче. Черно. Клеп бе черносивокафявожълточервенобял. И грозен.
 Та това исках да ви разкажа. И пак да ви кажа, да не дирите поуки. И да ви кажа, че всеки плаж си има куче. И всяко куче си има плаж. И всяко куче си има човек. Или човеци.

Р. Антов

ДЕН КАТО ДЕН

  Събужда ме тракането на щорите. Тъмно е. Телевизорът изгоря вчера. Нема сутрешен блок. Опъвам се като дърт котарак на припек и ставам. За пръв път от години ставам, без да изпуша цигара в леглото. Отварям вратата на терасата и автоматично се отваря вратата на спалнята, що снощи съм забравил да затворя прозореца и вратата на кухнята, които пък автоматично се затварят. Неколко пъти. С гръм и трясък.
   После пея под душа. От зор. След вчерашния съм забравил до пусна бойлера. Първо тече леко хладка вода, ама като вижда, че не бегам, почва да тече студена. После изтривам пяната от мен. Небръснат. Винаги се бръсна под душа, ама тоя път нещо не се разбираме.
После излизам на терасата. С кафето от вчера. Винаги сутрин първото ми кафе е вчерашно. После паля първата цигара и гледам.
  Вятърът гони сиви облаци, по сиво небе и търси слънцето. Упорити сиви облаци. Като магаре на брод. Гони и стотина гълъба, ама и тях ги не стига. Играе си с жиците и се крие сред клоните на зимните дървета. После поглеждам надолу. Една червенокоса индийка, с черно яке, черен панталон, бели ботуши и дебел задник се е завряла в една кофа за боклук. Дали ще се измъкне!? Измъква се, ама с празни ръце. А боклукът не е у кофата. До нея е, до оградите и до храстите. И до колите. Вятърът е почнал работа по програма за временна заетост. Мете. И не само мете, а и кичи дърветата. С найлонови пликове. Зелени, сини, черни , бели и тук там някой шарен. И хем е грозно, хем е красиво. Даже ги е накичил с два три чорапа, една тениска и една кърпа. Красиво е.
  После се сетих какво беше, когато минах за пръв път през Словения. Невероятна чистота. Невероятен ред. Невероятна красота. След петдесетина километра ми омръзна. След сто вече бех ядосан. Бах ти идиотската работа!? Ни празни пликове у храстите, ни празни бутилки, ни дюшеци, ни гуми. Поне ей така. За разнообразие. И окосили идиотите. А за капак не дават и да спреш у аварийната лента, та поне една вода да пуснеш. И деретата си облицовали с камъни. Абе мани! Префърцунената красота не е красота. Друго си е да се изпикаеш у храстите, и заобикаляйки празни битилки, да сгазиш некое говно.
  После от един вход излиза една баба. Отнякъде излизат десетина котки и я наобикалят. Явно ги храни.
  - Мац! Мац! Мац!
  На терасата на втория етаж излиза един ненаспал се.
 - Мама ти пенсионерска, събрА всичките мачки на малата.
  Бабата все едно не го е чула. После се провиква:
 - Господ да те убие! Същият малоумник си като баща ти и дедо ти.
 Отгоре полита пластмасова бутилка с вода и се пръска до бабата, ама тя не спира. 
 - И като оная курва, майка ти.
 А мачетата са награбили кво са могли и лапат на някое тайно място. Бабата се прибира преди втората бутилка да е излетяла. А тя излита и пада до 2 -3 закъснели мачета, които се разбягват като американци, пред руски танк " Армата".
 После се чудя какво да правя и се сещам, че имам заръки. И съм у склада за смески. По заръка от мама.
 - Смески за агнета има ли?
 - Има. За малки или големи? Ти откога стана овчар?
 Поглеждам продавача. Познавам го от някъде, ама не се сещам. И му казвам. 
 - Цял живот съм овчар. И да ти кажа, нема малки и големи агнета. Има големи и малки овце.   Големите ще ги видиш по целия град. Малките са по ливадите. 
  И взимам смески за малки агнета. До 2 месеца. Да знаете, че агнето става големо когато подкара третия месец!
 После съм на една бензиностанция. По поръчката на баща ми.
 - Дайте ми масло за Щил.
 - За бензин ли? 
 Само що не падам.
 - Че те и дизелови ли правят?
Тук само що не пада и продавача.
 - Не. Но има и масло за верига.
 Тук не падам. Само що се подпирам на бюрото му...
  После минах да си купя цигари. И изпих едно кафе. И се сетих, че съм 100 кила, що ме подсети магазинерката. Взех си кисело млекце, от онова за ядене, и банани. Преди да седна да пише това, прибрах у камерата една кокошчица. И малко месце от врата на прасенцето. И каймичката за принцески. И топеното сиренце. И кашкавалченцето. И саламченцето. Докато отслабна. Или докато огладнея.
  И ще ям маслинчици с хляб. Майка така ги яде. Сам.

Р. Антов.

ДЕН КАТО ДЕН.

  Свършвам работа. Слънцето току що е изгряло. Небето е на портокалови парченца. Февруари, а все едно е пролет. Прозорците по високите етажи светят като светещи портокали. Не съм виждал светещ портокал, но ако има, така ще свети. Тръгвам към колата, а кучето Кучето се сплита в краката ми, подскача, дърпа ме за ръката и не ме пуска. Играе му се. Посочвам с ръка към нищото и казвам:
 - Дръж! Дръж! 
  И то се втурва да държи нищото с весел лай. Това е част от играта. Когато се усеща, че е измамено е късно. Паля и тръгвам. То ме гони до първото кръстовище, а аз надувам клаксона. Така е всеки път. Прехвърчат искри от обич. 
  После свивам към Кауфланд. Обичам да пазарувам рано. Пред мен един носи шейна. По средата на пътя. Не бързам и карам едва едва зад него. Стотина метра. Обаче един ме настига. И свирва с клаксона. Зверски. Оня само що не скача на капака ми и изпуска шейната. Спирам и чакам да я вземе. И отнасям неколко псувни. Що карам по пътя, а не по тротоара.
У магазина десетина човека и двадесетина работника. Намръщени.
 - Добрутро! - казвам. И се усмихвам.
  За мен нема добрутро. Нема усмивки. Кво става!? Оня ден целият свят се смееше. Получавам едно добрутро на касата. И едно как съм пазарувал. И намръщена усмивка.
 - Дал бог добро! Идеално.
  После сядам и тръгвам. И виждам един познат до колата. Винаги недоволен. Оня ден ревеше срещу просветния министър. Спирам пред него, да не би да трябва да му помогна нещо, а той ми се хили. Най - после усмихнат човек. И ми вика.
 - А женко, сега да те видя!!
 - Е що?
 - Кат ти вземат инвалидната пенсия, кво ще правиш, а?!
  И се смее. Смея се и аз. И му казвам:
  -Днес си щастлив. Мани мене! Кунева ще става просветен министър. Сбъдна се желанието ти.
Усмивката замръзва на лицето му. Мрази Кунева в червата си. 
  После пак тръгвам. После решавам да пия кафе. И точно спирам пред магазинчето, един приятел излиза и зяпа у облаците. Натискам клаксона на два метра от него. Свири като влак. Рипва на място и кафето отива на плочките. Спасих го от изпиване. После отнасям една усмихната псувня, едни други познати се смеят от една маса, а неколко човека ме поглеждат лошо и се качват на тротоара.
  После взимам две кафета. Нормални. Моето със сметана. Без захар. Неговото без сметана, ама със захар. После си говорим за разни работи. После минават две наши познати, не ни виждат и аз им свиркам. Фиууууууу... Фиуууууууу....С уста. Не поглеждат. После подвиквам:
 - Галеееее! Галенцееее!
  Обръщат се и двете. Ухилени. И се връщат. Да ми откъснат ушите. Поне така каза Галя:
 - Леле, ще ти откъсна ушите. Колко по дъртееш, толкова по - голям идиот ставаш.
 - Не бех аз. Антон беше. Аз не умея да свиркам. Той владее тоя занаят перфектно. 
  А Антон се смее. Той май не е спирал, откакто изля кафето. После взимам още две кафета. Едно дълго, едно късо. Без сметана. Без захар. Разни хора. Говорим и се смеем. За някакви неща, где нормален човек няма да се смее. После тримата тръгват на работа. Изпращам ги с поглед, а те ми махат над главите си и не се обръщат. Знаят, че ги гледам. Поне невестите. Фен съм на убавите женски дупета. Само на гледката, ей. Особено ако имат и глави. Пълни глави. После се чудя, накъде да тръгна. Както казах, хора разни.
  Та пиша това и още се чудя, накъде да хвана. Май ще хвана гората. Зимна пролет е. А там може да викам и се смея на глас колко искам. И никой няма да ме помисли за луд.
  Приятен ви ден!

 Р. Антов

КАТЯ ОТ ОКОЛОВРЪСТНОТО И ЗИМАТА

 Прибирам се към нас. Радиото нещо пее. Тук там личи, че има път и се опитвам да не счупя с колата белите скулптури отстрани. Всичко е бяло до болка. Бяло небе. Бели снежинки. Бели дървета, поклонили се на тази красота до земята. Бяло поле. Бял баир. Бели мантинели. Шарени пътни знаци с бели шапки. Шарено бели къщи. Бели комини и бял дим. Бели вихрушки и тук там некоя бяла преспа. И една бяло бяла кола, маскирана като преспа. Нечовешки красиво. Нечовешки. Що ако беше човешки, щеше да има я празна бутилка, я найлонов плик, я нещо друго. Красота, която разкъсва душата ти.
 После спирам. До язовирчето. На стоянката на Катя. Няма я. То няма и как да я има. Що няма как у тоя студ. Ще И замръзне убавото дупе.  Спирам и слизам. Тишина. Бял язовир. До него бяла гора. В него осем диви патици. Шарени. Паля цигара. Белият сняг се топи във врата ми. Късчета лед влизат в очите ми. И се топят, преди да стигнат до сърцето. Да не съм Кайл. Харесвам повече черната Катя, отколкото снежни царици. После допушвам цигарата и се обръщам. Колата е изчезнала. После я виждам, ама е бяла. Сядам зад бяло стъкло. После я паля и пускам чистачките. Те нежно събарят белотата  на стъклото, и пред мен пак всичко е бяло. И пускам радиото. А там един чичка:
 - Вече няма зими. от 25 години няма зима. Тази сутрин от северозапад преброих 132 самолета. Кой знае с кво ни ръсят. А какви зими имаше, когато бяхме деца!?
 Прииска ми се и аз да звънна, ама не звъня. Ако бях звъннал, ето кво щеше да кажа:
- Има бе наборе! Има! Ама трябва да имаш очи и сърце да я видиш. И кучешка радост у магазините има. Има и домашни пържоли. И домашно вино има. И деца има. Има и кум и кумица. И огън до лозето има. Ако не верваш, те ти тая снимка. Отпреди десетина години е. Всяка зима има зима, ама требва да имаш хъс за зима. И за живот. И ако един ден няма зима, да знаеш, че я няма заради такива като теб. Избягала е вдън гори Тилилейски. Що вместо да И се радваш, я не виждаш. И се опитваш и мен да убедиш, че след като ти я не виждаш, я няма. И спри да цапотиш нечовешки красивото, с твоите човешки боклуци.
 После се прибирам. Дървото, до което спирам колата си, се е счупило. Току що. Явно некой, где не вижда зимата, го е ядосал и се е опитало да го прасне по празната кратуна, та да я види. Добре, че аз виждам. И спрях да се порадвам на това, где виждам, та се позабавих. Иначе щеше да прасне колата ми. И с право. Кво прави червена кола, с черни гуми, под бяло дърво, на бяла улица, до бели къщи, у бял квартал, у бял град у тъпа държава. Зима е.

 пп. Некой иска ли, когато спре да вали, да вземем по един найлонов чувал и да се попързаляме? Докато се намокрим до кости и ни замръзнат краката, ръцете и ушите? И после да се сгреем? С домашно вино? Или с ракия? Греяна.
КУМЕ, ЧЕСТИТ ТИ АНТОНОВДЕН ! И ДАНО НЕ УТРЕПЕШ ДНЕС НИКАКЪВ ДИВЕЧ !

Р. Антов.

КАКВО ЩЕ СТАНЕ, КОГАТО ДОЙДЕ НОВА ГОДИНА.

Никога не съм обичал Нова година. Когато бях малък винаги бяхме на гости, или ни идваха гости. пълно с народ, мляскат ме, мачкат ме, викат... После наще почнаха работа в кръчмата. Ужас. Ужас. Ужас... После поотраснах, ама Нова година си остана същата. Некакъв безумен празник, где си дочакал нещо ново, где нема начин да не го дочакаш. Нова година, неносеща нищо ново. Пуцане, целувки, равносметки и обещания. От утре наново. Наново - постарому. Отказване от пороци. Пожелания. Претъпкани маси, претъпкани търбуси, претъпкани подмаси...
 А първият ден на новата година идва с главоболие.  И палиш цигарата, где снощи си скъсал. До теб непозната жена/недай си боже мъж!/. А някой близък е далеч от теб. 
 Пиша това, що вчера едни познати тръгнаха на Боровец. Според мен нема по - големо безумие да опукаш една заплата, та да спиш, ядеш и пиеш два дни. Те даже и ски не карат. Не съм човек, где не харчи пари за безумни неща, и то какви, ама това не го разбирам. Не бих го направил никога.
 Та друго се сещам. Те ходят всяко лято на почивка. От 4 звезди нагоре. Отгладуват ги после, а никога не са доволни от почивката си. Една година съм на Болата. Една вечер идват. Жената е бясна. Настанили се в хотела, ама никой не им качил куфарите. Ужас. Два куфара за пет дни. Цяла вечер това бе темата. Нема туризъм, нема обслужване, нема култура. А аз гледам палатката и си мисля. 
 Имам една раница с дрехи. За три месеца. Палатка. Две кислородни бутилки, два плавника, неопрен, очила, лодка и въдици. И няколко дребни неща. Ето ги.
 Море. Зеленосиньочерно. Слънце. Луна. Хиляда и пет звезди. Дъжд. Буря. Гръм и светкавица. Морското дъно с раци и миди. Лаком рапан и няколко кончета морски, яхнати от морски игли. Медузи, жилещи като оси. Имам два уплашени кефала, един опулен калкан и седемдесет и седем делфина. Милион мързеливи попчета и градина от водорасли. Неколко милиона декара. И един извор със студена вода.
 Имам пясъка. Езерото над залива. Поточе през плажа. Десетина пещери, сто гларуса и безброй чайки. Имам маса и стол до водата. И две въдици, от двете страни. Бутилка водка. Салата от миди и малко рапани. Вечерен бриз. Море като тепсия. И едно куче. Клеп. Плажно. Съкратено от клептоман. Крадеше от всички и бе приятел с всички. Имам и един рибар. Помагам му да вкарва и изкарва лодката. И една мрежа, где ми подари. За риба. Когато имам гости. А ги имах всяка вечер. Отвсякъде. Един дойде една вечер с каяк от Германия. Едни дойдоха с колелета от София. Едни дойдоха с колелета от Румъния. Повечето идваха с коли и не им се тръгваше.
 Имам и малко цивилизация. Една цистерна с кран, от който тече минерална вода. Едно селско пазарче, где вече съм приятел с всички. Едно малко магазинче, где  има всичко, което ми трябва. А то не е много. Водка, олио, оцет и сол. И една усмихната продавачка, где понякога се превръща в русалка и идва на плажа. Ама е страхлива. Идва само когато съм сам. Сега до мен са децата. Поотраснали. Утре и те ще се гмуркат. Ще ги уча. Те също обичат морето. И жената. Дойдоха същия ден. За месец. До мен е и огънят с ламарината. С мидите. Огромни. От десетина метра. Без перли. Тия с перлите ни стават за ядене, що перлите хрускат по зъбите. Оставям ги да растат, та да има за огърлици. Ако отидеш на кръчма не става по бански.
 После познатите си тръгват. Мъжът гледа тъжно огъня и му се ще да остане още. Жената бърза. За у хотела. Та да има от какво да се оплаква до следващата година. 
 Малкият син рови в жаравата с една клечка. Големият се скрива да пуши, що аз не знам, че пуши. Жената потръпва от хлад, аз паля цигара от въглен и я гушвам. Не приказваме. Приказва морето. Оттогава мина доста време. Доста неща се случиха. Ама морето си е там.
 А Клеп лежи и набелязва какво да открадне. После скача и почва да лае. Един таралеж се свива на топка от страх. А може и да не от страх, а от смелост. Страхливите бягат.
 пп.Когато си тръгвах през септември, облякох ризата. Ленена. Скъса се. Да знаете, че ленена риза, где не я обличаш три месеца до морето, гние. Добре, че панталоните се не скъсаха.

ПРАЗНИКЪТ НА ДУШЕВАДЕЦА У ГРОБИЩАТА.

 Обажда се колегата. Да му взема нощната смяна. Няма проблем. Когато някой те помоли да му вземаш нощната смяна, работата е сериозна и не търпи отлагане. Или трябва да поебе човек, или да се напие. Ако ти се обадят за дневна, явно ще правят някакви глупости. Я дърва ще цепят, я ще копаят, я друга некоя щуротия.  Карам я, прибирам се, лягам и таман заспивам към обяд, телефонът ме буди:
 - Здрасти, братчед! Ако нямаш работа, да те закарам до село! След час съм при теб.
 Още несъбуден му казвам когато стигне да се качи до мен, па ще видим. Работа имам. Неотложна. Да спя два дни.
 След два часа сме в нас. В къщата до реката в планината. Нашите са по двора. Редят дърва. Майка се усмихва и задава дежурния въпрос:
 - Сам ли си?
- Здрасти. Сам.
Баща ми донарежда предпоследния наръч дърва на идеалната правоъгълна купчина и ми подава ръка:
 - Здрасти! Добре дошъл! Както винаги, идваш точно навреме. Остава и ракия да си пропил.
Взимам последните 3-4 цепеници и ги нареждам старателно на купчината.
 - Здрасти! Е па не е ли баш навреме? Да ви довърша работата. Не съм пропил. - и опъвам от цигарата.
 - Ти сигурно и цигарите си отказал? - се смее той и пренарежда цепениците, где съм наредил.
 После се сещам, че днес ни е светец. Свети Архангел Михаил. На едни вади душите, други ги пази.
 После съм на гробищата. Хората отдавна са се разотишли. Скоро слънцето ще залезе. Може да ви звучи перверзно, но обичам гробищата. Сякаш  там има някаква сила, която те издига над нещата. После тръгвам по гробовете. Близки, приятели ... После стигам до гробовете на баба и дядо. Винаги те са последните. На баба паля свещ, а на дядо цигара. Пушеше като комин. И си спомням миризмата в стаята им. На тютюн, кафе с леблебия и току що нарязани дърва. Обичах да стоя там и да ги слушам. По цял ден. Там се криех, когато трябваше да ям бой. После се криех, та да пуша. Невероятни истории. За хора, караконджи, планина, иманета, река, лов ...
 Цигарата на стареца е изгаснала и я паля пак. Аз паля още една. И гледам. Тук посадена ябълка. Там праскова. По - далеч череша. Посадили са им това, где явно са обичали. От донесеното днес, не е останало нищо. Прибрали са го циганетата. Винаги съм правил забележка на мама, когато ги е гонила, да не пипат жертвоприношението, оставено на гроба. По - добре да го изядат те, отколкото псетата.
 После паля трета цигара. Слънцето се е скрило. И си мисля, колко са прости нещата. Раждаш се, живееш и мреш. Ама е страхотно, когато вече те няма, некой да ти запали цигара. Некой, где е останал след теб, с теб.
 После се прибирам.

ЕДИН НАЙ - ОБИКНОВЕН ДЕН.

 Обичам да гледам, как се ражда денят. Е у това кварталче. От терасата. Да гледам, как заспалият град бавно се буди. Будят се първо прозорците. После се буди кварталното магазинче. После се будят колите и светофарите. После се будят забързани хора. После се буди небето. После се буди слънцето. После се будят цветовете.
 Та тая заран установявам, че нямам кафе. Цветовете вече са се събудили. Слизам до магазинчето, взимам си едно кафе и се оглеждам, где да седна. На една маса седи жена на 65-70 години. Вътре една на тия години купуваше две кафета. Не обичам да седя с непознати сутрин, ама нема начин. Добрутро, питам свободно ли е и сядам. Отсреща получавам " Добър ден". Кой за кво му е. Усмихвам се, и казвам, че кафето със сметана е хубаво. Знам какво ще пие, що съм чул, че след мен поръчаха две кафета със сметана. Идва приятелката И, сяда и ме поглежда кръвнишки. Млъквам и гледам минаващите хора. Забили поглед в земята. Намръщени. Не им се живее. Минава една моя селска.
- Как си!
Тя:
- Здрасти! Добре. Да си чул кой е умрел по село.
- Чул съм. Знам даже, че ще помрат всички. Едни преди нас, други след нас. Ама нали засега  сме живи. Я се насмей!
А хората минават и гледат в асфалта. Затова по него има дупки. Що само там гледаме. Полуживи. Ако гледаме нагоре ще има небе, слънце и вятър.
После ставам и пожелавам приятен ден на жените. Изгледаха ме, като че ли за пръв път виждат човек. Сигурно са ме помислили за терорист.
И докато стигна до нас, си мисля.
Може пък да не са виновни хората, че гледат земята. И аз оная сутрин я гледах и не ми се живееш. Вечерта ми се живееше, ама немаше с кой, та живнах с 200 ракия, кило и кусур вино и си допих с 200 водка. А на сутринта ми се мреше. Та явно там е заровено кучето. Смесват питиетата вечер, а на сутринта не им се живее. Ама що пият всяка вечер ми е чудно!?

ИСТИНСКА ИСТОРИЯ ЗА НЕЗАРАЗЕН С ТРИПЕР, АМА БОЛЕН ОТ РАК. И КАК СЕ ТЪРСИ РАБОТА.

 Днес се видях с един приятел. Няма работа, ако намери, не го устройва, ако го устройва, чорбаджията не го устройва приятеля ми, що много знае, а нищо му се не прави. Седи без работа и реве с глас. Та се сетих.
 Преди години. Търговията върви зле. На държавната работа не съм взимал заплата с месеци. И ми звъни един приятел. Девети май.
 - Искаш ли да изкараме малко пари?
 - Кой луд не иска!? Ще има ли емоции?
 - Ще има достатъчно и от двете. Ще ловим рапани. Аз ще се гмуркам, а ти ще стоиш в лодката. Имам всичко. Кога тръгваме?
 - Само да сдам магазина на невестата, държавния стол на счетоводителката, невестата на комшията и идвам.
 Вечерта казвам новината на невестата, децата и на никой друг. Следващата вечер съм у София.
 На 11 май сме пред Калиакра. Свиваме вляво, после вдясно. И след едно завойче, се показва дивата красота на Болата. Бях влюбен в това заливче. Бях. Сега не е същото. Спускаме се на плажа, събличам се и скачам във водата. ледена е. Плувам малко и излизам. Разпъваме палатки, навеси, маси и столове. Вечерта седим до късно и правим планове.
 На сутринта сме във водата. Емо надява бутилките и скача. Излиза след десетина минути.
 - Тръгваме си. Предупредиха ме за сърцето. Вярно не става. Вече не мога да се гмуркам. Години.
 Аз седя в лодката и виждам как плановете рухват като циганска къща пред общински булдозер.
Излизаме и пушим. Не мога да си представя, как ще се прибера. Познава ме половината град. Комшиите знаят, че няма да ме има доста време. И се сещам.
 - Дай бутилките и почвай да ме учиш!
 След половин час съм в залива. 40 годишен кандидат удавник. Кой не е пробвал,не знае каква е първата емоция. Страх. Неописуем страх. И ужас. Да дишаш под водата. Гълтам вода, въздух и риби, и се боря да стигна дъното. После Емо се сеща, че съм дебел, и ми слага още олово. Стигам дъното и полягам на него. Така издишвам две бутилки.
На следващия ден сме в открити води. Скачам от лодката и тръгвам към дъното. Ив Кусто ряпа да яде. За гърба ми и вързана малка шамандура. Да се знае где съм. И тогава откривам морето. Това, где мислех че съм го открил преди 100 години. Цялата красота и тишина на света. И лекота.  Забравям всичко и плувам, плувам, плувам... Раците гледат свирепо, медузи се лепят и парят устните ми, попчетата отегчено ми правят път. Мидите, отворили черупки, дишат вода, а рапаните правят рапанчета. Групово. Над водораслите се мяркат два кефала и панически побягват. Морските кончета почиват, а морските игли се чудят, как да зашият накъсаните водорасли...
 После въздухът в бутилката свършва и излизам. Виждам лодката на два километра. На жилетката има свирка. Свиря яко и виждам, че ме вижда. След малко съм в лодката. Най - щастливия човек на света.
 А Емо плаче. Щамандурата ми се развързала още в началото. Той я прибрал и тръгнал след балончетата въздух, но ги загубил. И стигнал до извода, че съм се удавил. Ревал и се чудил, как ще каже на невестата, как ме е удавил.
 После сме на брега. Пием водка "Флирт" и пушим "Ориент експрес". Спряха ги, гадовете. Нямаше по добри цигари от тях. После, след часове, той пита:
 - А рапани имаше ли?
 - Имаше. Милиони. Ама забравих, че трябва да ги събирам.
 Стояхме три месеца. Аз у водата, Емо у лодката. По 4 часа на ден. В лодката бе кошмар. Дойдоха и невестите и децата. Моите се научиха да се гмуркат. Не за рапани. За кеф. После се прибрахме. Пари спечелихме доста,ама повече похарчихме. Един ден изкарахме 410 долара. Това бе рекордът.
 Когато се прибрах в града, бях свалил 30 кила, черен, с бяла от солта коса. Авторитетите сред съседите ми, стигнаха до извода, че съм болен от рак, слабея и до седмица, две ще ритна камбаната. Даже някои ме и питаха. Само казвах:
 - Здрав съм.
 А това вече бе убедително доказателство, че ще мра. Сега, като се замисля, и един трипер не хванах там като хората. Невестата дойде преди да свършат презервативите.
 Ама друга ми беше мисълта. Ако не можеш да си намериш работа, създай си я! А ако изкарваш и пари, е царствено. Ако има и приятни емоции, вече е божествено.

НОВИНИ БЕЗ НОВИНИ. СВИРКА, СВИРКА И СПИРКА.

 Току що съм се събудил. Обяд е. Сядам, преглеждам новините и се каня да ви ги сведа. У Гърмен е ясно. У щатите е ясно. Ясно е у цел свет. Ама попадам на НОВИНА. Руски експерти са установили, че оня самолет е свален от БУК. Преди бяха установили, че е свален от самолет. Украински. Сега са установили, че БУК пак е украински. Знам, че нема файда да ви убеждавам, за кво иде реч. Щом са го казали руснаци, значи е верно. Техните говна даже ухаят на  френски парфюми. Некой, где мислят, ще се сетят що.
 И се появява синът ми. Малкият. Да ходим на язовира. Ще ходим, разбира се. Колата пали когато е у сервиз. Когато ми трябва, не пали. Непогрешима е. Не пали пак. И ми звъни Пешо Шарана. От язовира. Да мина да прибера една риба, що ще я изхвърли. Един приятел ме дърпа, паля, стигам до сервиза, там пали от раз, нема нужда от ремонт и съм на язовира.
 Там нема Гърмен. Нема сгазени и утрепани. Нема пребити деца. Пътят е черен и ги нема даже

ПРИКАЗКА ЗА МАЛКАТА МИДА И ГОЛЕМИЯТ ЯЗОВИР.

 В тинята на един голям язовир живееше една голяма мида. Един ден тя роди  хиляди малки миди. Тъй и не ги видя. Първо бяха почти невидими, а после тя умря и също стана на тиня. Остана само черупката. Отвън черна и грозна, а отвътре седефено бяла.
 А малките миди заплуваха на воля. Радваха се на слънцето и кристалната вода, и се пазеха от малките рибки. После огладняха и паднаха на дъното. Заровиха се в тинята и се наядоха. После ги домързя да плуват, и там си останаха.
 Не остана само най-малката. Тя хапна набързо и се опита да плува. Не ставаше. Бе натежала. Тогава тя запълзя по дъното. Не знаеше къде отива, но пълзеше. Един ден стана по- светло. Бе стигнала брега. Беше я страх да излезе от водата, и с право. Тогава видя над нея да се полюшва нещо с цвета на небето. Подскочи и се хвана за него. От долната му страна. Ако бе по- голяма, щеше да знае, че некой кретен е пил минерална вода и е хвърлил капачката в бистрата вода. Но това за нея нямаше значение.
 Тя пак плуваше. Плуваше натам,накъдето духаше вятъра. И понеже той никога не духа в една посока, щеше да плува вечно. Тя се радваше на луната, небето, слънцето и птиците. Понякога виждаше над себе си зелени листа и дъжд. Но най-обичаше да си играе с малките рибки. Те ѝ гостуваха често. Малките рибки са като малки деца.Обичат непознатите неща, и идваха да видят капачката. Беше я страх от големите риби. Те идваха да изядат капачката. Понякога я налапваха, после я плюваха.
 Но един ден малката мида огладня. Понечи да се пусне от капачката, и да отиде до тинята,но се сети, че никога повече няма да види това, где вижда сега. И остана. До светлината. После умря. От глад. Ама не стана на тиня, а все още се носи някъде по язовира.
 А приказката можеше да има и друг край. Тъжен.
 Ако се беше пуснала.

ЗА ЕНЕРГОВАМПИРИТЕ И МИДАТА НА КАПАЧКАТА. И ЗА ЩРЪКНАЛИТЕ НЕЩА.

 Приключи още един ползотворен ден. Седя и си мисля, защо имам такова настроение. И се сещам. Зарежда ме хорската злоба. Като попивателна сам. Поглъщам я, а после я превръщам в удоволствие и положителна енергия.
 Ставам, душ, кафе и у фейса. А там где съм постнал нещо, псувни и обида. Никога не псувам и не обиждам. Един ме нарича еврогей. Пиша. "А аз се чудех откъде те познавам. Довечера ще се целуваме ли пак?". Отсреща пяна, а от мен нахилени човечета.
 Друг споменава майка ми. Сещате се как. Пиша. "И ваща майка също". И пак пяна и човечета. Друг се кани да ме намери и да ми счупи главата. Пиша. "Ще ми счупиш мура.". Пак човечета и пяна. Не се задълбочавам в разговорите. К'во има да казвам, го казвам с едно изречение. После човече, псувня, човече, псувня... И точно когато съм се заредил, чета. " Манете момчето. Младо и тъпо е.". А я съм на 53. Гледам профила на юнака, а той с 15 години по млад от мен, а изглежда с 15 по дърт. Явно нещо са му се задръстили енергийните канали.
 После взимам боклука и тръгвам да го хвърлям. Съседът ме гледа злобно. Зареждам се допълнително. Ако знаеше нещо, немаше да гледа лошо, а щеше да ме гръмне. И мен, и жена си.
 После ми писва от зареждане, паля колата, та на язовира.
 А там мъка. Нема ми зарядните. Пешо е енерговампир. Помагам му да премести караваната, що у събота откриваме риболова. Смеем се. После той тръгва до града. Червената лампичка, где показва енергията ми, примигва.
 Скачам във водата и плувам. После решавам да изчистя пред въдиците. Гмуркам се, кърша храсти дълбоко под водата и скубя водорасли. После тръгвам да излизам. Пред мен плува капачка от минерална вода. Хващам я, за да я изхвърля при боклука, а на нея мида. Мида бебе. Явно мисли, че капачката И е майка. За капачката и мидата ще напиша друг път.
 После вървя към брега. Виждам във водата пчела. Взимам я. Тя пълзи по ръката ми и маха с крила. Когато стига до рамото ми, литва. Надценила се е и пада във водата. Взимам я пак, и я пускам в тревата на брега.
 После се излягам по столовете. Гледам стърчиопашката, сойките и вятъра. После идва един приятел. Смеем се. После идва Пешо. Немам вече грам положителна енергия. После се прибирам. После пускам телевизора. Новините. Зареждането започва. После се дозареждам у фейса.
 И те така. Сега оставям малко от положителната енергията у те това, где пиша. После ще пусна телевизора и ще се дозаредя.
 Лека нощ! Бъдете лоши!

Е НЕМА ТАКЪВ КЕФ.

   Цял ден съм се ядосвал. Жега. Свършвам работа и се прибирам. Утре съм почивка. Пускам телевизора и оттам ме залива помия. И се сещам за един приятел. На язовира е. Помоли ме утре да отида до него, що има работа в града. Раницата ми е винаги готова. Грабвам я и след половин час съм при него. С малкото ми синче. На гости ми е. От странство.  Що да чакам утре.
    А Пешо е щастлив. Пешо шарана. Име с което ще го помнят, когато са забравили и Борисов, и Живков, и Путин. Точно слагат масата. Когато разбира, че и там ще спим, ме повежда и ми обяснява утрешните ми задължения. Ще се прибере в града още тая вечер. Ето какво нарежда:
    - Това са ми зайците. Оня ден ми ги подариха. Даваш им гранули сутринта и на обяд! Това е въздушната пушка. Утре ще дойде едно женско куче. Ще го познаеш, що има малки. Там съм оставил хляб и кокали за него. Няма да стреляш по него, що трябва да

ДОБРИТЕ НОВИНИ. ПРОСТИТУТЧИЦА, ЗАСМЕНИ НЕВЕСТИ И НЕВЕСТИ, ПИЛИ ГОРЧИВО КАФЕ.

    Днес попътувах из Северозапада. Горни Лом, Чупрене, Белоградчик. Прекрасен облачен майски ден. Два софийски номера и един наш не успяха да меутрепят. В една поземлена комисия, между две кафета, една намръщена невеста, сложи два печата, на две скици, за нема два часа. Когато я попитах, добро ли е кафето, ме погледна канибалски.
    У горското у Чупрене се оправих за две минути, с две засмени невести. Подсигурих майстори за тъщата. Циганчета. Българите не могат да изтрезнеят, а като изтрезнеят, немат време да работят, що през целото това време где са трезви, реват, че нема работа. Нема да ремонтират тъщата, а къщата.
    Докато обикалям из общината се наслаждавам на пътищата. ПЕРФЕКТНИ. С отбивки и чешмички. Освен циганите, явно работят и други. По селата нови тротоари и площади. И градинки. И тук там човек. Не вярвам на очите си. Значи може.
    После тръгвам да се прибирам. Вдясно е реката, вляво