СОЦСРЕДИ

Та оня ден един човек на когото много държа, ме посъветва да сменя социалната си среда. И реших да я сменя. Преглеждам телефонния си указател. А там социални среди, квито щеш. И се спирам на интелектуална социална среда. Катя от околовръстното я пропускам. Звъня на един приятел. Ще пие с роднини. Звъня на друг. Ще се прибере в петък. Звъня на трети. Не вдига. И ми звъни телефонът. Таня. От Москва, ама звъни от Монтана. Откриват магазин у малата. Богат беден. А тя предлага дегустация на вино. Нали е дистрибутор. А аз съм фирменото лице. На водката. Не на виното. Да съм минел. Таман материал за нещо да напиша, съм можел да събера.
Прибирам се, къпя се, бръсна, а олд спейсът ме щипе приятно. Обличам най - новите си дрехи. И съм там. В джоба на палтото имам орехови ядки.
И пробвам виното. И замезвам с ядки. И си говорим за разни работи. После идва един човек. Възрастен. Пита дали може да излезе да провери кучето си. А то красавец. Клечи пред вратата и го чака. Отвързано. А в магазина дядо Мраз и Снегурочка. И един с едно червено светлоотразително яке, като на дядо Мраз шубата. И тъповатичка физиономия. Та хората влизат, излизат, някой се отбие за чаша вино. Таня сипва, а аз подавам ядки за мезе. И си говорим на високо интелектуално ниво. Как оная нощ е танцувала Катюша. Руска И работата. Нема кючек да танцува, я. И за децата си говорим. Далеч са. Ей такива интелигентски неща. После оня с червеното яке излиза и гони кучето. Казвам му, че е на човек и го чака. Отвън го чака. На стапалата. А той:
- Магазинът ми не е за кучета! Носят зарази и бълхи.
А Таня:
- Домашно куче е. 
А оня:
- Същото.
И пак го гони. И навиква клиентите, що стоят на входа. Мен не. Изтупал съм се и ухая на олд спейс. И съм с нови дрехи. И излъчвам интелект. Па може и данъчен да съм.
После виждам един приятел. Праща на касата. С малко много физиономия на алкохолик, ама с изключителен интелект. С идиотка на главата. Посред зима. И го викам да дегустира. Средата става инелектна. Таман отпива от чашата, и оня с червеното яке пристига. И въвежда ред:
- Стоите от часове. Това не е кръчма. Пречите на клиентите. Тръгвайте!
Таня само що не пада от притеснение. Аз бъркам в джоба и вадя шепа ядки. Орехови. И казвам:
- Таня налива виното. Аз раздавам мезето. Не стоя току, така. И стоя двадесетина минути. До 18:00 съм на работа.
После казвам на Таня, така че да ме чуят и клиентите и чорбаджията:
- Благодаря за виното! Нали се сещаш, че редовно ще пазарувам от тук! Благодаря и за поканата!
И излизам. А сега си мисля:
- Ква социална среда бе, дружко! Социална среда у град, где тъпият е богат нема. Интелигентната социалната среда избега. От срам. И си пие пиенето в къщи, а не оди да дири социални среди там, где е простотията. От нея се крият. Като мен.
Та на на новият магазин пожелавам успехи! Грандиозни. Същите като на останалите магазини от веригата. Веригата богат беден.
Рекламата е безплатна. На веригата магазини... 
Приятна ви вечер! 
пп. Не можах да напазарувам портокали на промоция. За фреш. Обичам хората, где обичат портокалов фреш. Даже познавам един. Него обичам повече. Особено когато пие кайсиев нектар.
  

Роси Антов

ПРОВАЛЕНИТЕ ПЛАНОВЕ

  Има и такива дни. Правиш планове. А усещаш, че нещо ще се случи. Нещо хубаво, което ща съсипе плановете ти как да пропилееш два почивни дни. Петък е. Вече трябва да си тръгнал, ама нещо те спира. Току що си разбрал, че едни по далечни планове са на път да пропаднат. Заради нещо хубаво. И седиш и слушаш музика. И телефонът звъни.
- Къде си?
- Кой е?
- Познай!
- Не съм баба Ванга.
- Помниш ле как ти счупих главата преди около век. И как ме риташе тайно, та да те не бият.
  Само един човек ми е чупил главата.  Рода. Не си я виждал 20 години. Прибират се в България. на скарата скачат малко пилешки крилца. У тавата едно пиле се напива. И пристигат. Посред нощ. Същите. Даже малко по млади. И той, и жената. И са същите ненормалници. Така не бях се чувствал от години. И така се не бях смял от години. И около първи петли се сеща, че като дете е ял мусака. На село. В нас. Помни я. Ама сме пили и нема шофьор. Иначе тръгваме на момента. Не искат да им я сготвя на момента. Приспивам ги.
На другия ден тръгваме. На мусака. На село. Нещо ме кара да запаля и моята кола. И сме там. пътем минаваме през няколко места от детството. А е прекрасен ден. Като в детството. Реката е замръзнала. Като в детството. Печката гори като в детството. Наще са същите като в детството. Орехът до къщата е същия. Мусаката и тя. Няма само баба и дядо. После си тръгват. Чака ги път. Дълъг.
  Тръгвам и аз. Не мислех да тръгвам, но нещо ме кара да тръгна. И не тръгвам по - пътя, по който тръгвам почти винаги. Не тръгвам и по другия, по който тръгвам рядко. Нещо ме кара да тръгна по пътя, по който не тръгвам никога. Късен следобед. И решавам да се отбия до родителите на един приятел. Не съм ги виждал 25 години. И него от тогава. Август 1991 го видях за последно. Запътил се бе към ЮАР. Къщата свети като коледна елха. Спирам и свиркам с клаксона. Показва се едно момиче и пак влиза. Сигурно къщата е продадена. После се показва Росен. С цялото си величие. Планът за прибиране се сгромолясва. Сгромолясвам се и като виждам жена му. Шоколад. Натурален. А двете му щерки шоколад с мляко. Баща му починал. Майка му реве на рамото ми. През смях. Надявали се някой ден поне аз да мина. Да ми дадат я вино, я ракия. От кайсията в двора. Същата, где ни омайваше и сътворявахме глупост след глупост. А ракията е същата. А зъбите на жена му бели. Като най - бялото бяло. Нищо не разбира, а се смее. И то без да е пила. А ние пием. Утре тръгва обратно. Като едно време. Един съсед ще ги вози. Ама сме пораснали. Не правим вече глупости. Като например да седим с овена до нас и да се чукаме с рогата му. А той да ни се чуди на акъла. Или например да подберем едни две сестри и да тръгнем накъдето ни видят очите. Или пък да отидем някъде и да ни напердашат. Без да сме виновни грам. Само по едно време се сещаме за един, где ни бе наклепал на бащата на сестрите. И излизаме за малко. Колкото да спуснем две гуми на една кола, спряла пред оня. Щеше да спуснем четирите, па даже и резервната, ама псетата се разлаяха и попречиха. После пак се смяхме. Особено аз. Като се сетя, къв шамар ми отвъртя бащата, немаше как да се не смея, представяйки си как оня помпа гуми у студа.
 Та после ги закарах до София. На връщане взех една елхичка. После един стопаджия. Видя еличката и ми зачете морал. Помагам да се унищожи гората. Бре аз садя по десетина дървета на година. Диви. Едно ми се полага. Като в детството. И му разказвам. За зимата. Как колим прасето на Божич. А той вегетарианец. Възмутен. Преди Годеч се сещам, че в Годеч нямам познати и не съм ходил никога. И му казвам, че имам познати и ще се отбия до тях, що се отбивам редовно. Оставям го на кръстовището. Прав му път. Ще ми разваля коледния дух, говедото. Стигам центъра на селото и се връщам. Веганът стои и ми маха. Не го виждам. Ако повърви пеш, ще види дъбови дръвчета до пътя. Под тях може да има жълъди. Да сбира и яде. В неделя кумът ще гръмне прасето. Ако пак го кача, може да ме убеди да го помилвам. Прасето да помилвам. И на Коледа да нагъвам печени киселки от дивата крушата над нас. А на Великден киселец от под крушата. А на Джурджовден да паса детелина... С хималайска сол.

Роси Антов

КРИТИКА НА КРИТИЦИТЕ.

Та одеве почетох, че некой ми критикува критиката на Маркс у Деда Ванга. И реших никога да не критикувам Маркс, Енгелс, Ленин, Тодор, обама и путин. И понеже тия дни попътувах, ще ви разкажа нещо. Какво си мислих, докато пътувах. Нещо за нужниците.
Преди 30 години България цъфтеше. Имаше нужници. С клекала. Стените бяха нацапани с лайна от избърсани пръсти, що нямаше тоалетна хартия. То и хартия нямаше. За книги. За Малкият принц, за Алиса и за Мечо Пух нямаше. Що отиваше за томовете на Маркс, Ленин и Тодор. А за критика хептем не оставаше. Затова хората пишеха по нужниците. С лайна. Нема по здрава критика от тая, с лайната. Триеш пръсти у стенета и все едно пишеш. Кратко и ясно:
-Абе, ква икономика имате, кат една тоалетна хартия нема?
А некои пишеха и поеми. Немаше нужник без " *уй и *ичка, брат и сестричка". А имаше и класици. Некъкъв Вонегът пишеше, да им не хвърляме фасове в писоарите, що не ни пикаят у пепелниците. И мемоари се пишеха по нужниците. Например се знаеше, че на 08.09. 1985 година у тоя нужник Иван е *бал Иванка. Или, че на 09.09.1976 година Стоянка е направила свирка на Стоян. А за да се докаже всичко написано, в тухлите имаше дупки. От там ДС или некое друго бдително око гледаше. Не задници, а кой кво пише.
Та това се сетих днес, докато влизах у една тоалетна, и се чудех как да запаля лампата. А то за индианци. Влизаш и светва. Пикаш, прибираш го и водата шурва. Цивилизация. Ама пикам и скука. Плочки. Писоар. Ни една мъдрост. Духалки, хартии и сапуни. И ухае на Антонио Бандерес и Нина Ричи. Бутам вратата, да прочета кво пише над клекалата, а там плочки и седала. И чисто, мама му да *ба. И тъпо. И скучно. Та цел дене се чудя, що затъпя таа нация българска. Че как нема да затъпее!? Сереш, а един вестник нема сврян в тухлите. Да го изчетеш с кеф. Да ти светне. Стените чисти, и ти става ясно, що нема прираст. Ни Иван *бал Иванка, ни Стоянка духала на Стоян. Чисти стени, отрицателен прираст.
Та се прибирам и се сещам за лайната по стените. Не мога да си обясня, що ги няма. Не мога!? Не мога!? После пускам телевизора. Там политици. Новинари. Статистици. После новините в нета. После фейса. И съм спокоен. Лайната ги има. В изобилие. Само са избегали от стените нужниците.
Приятна ви вечер! Айде пикайте и легайте. Ама драснете нещо на стената, мама му стара! На нужника! Има спрейове всякакви. Нема нужда да си цапате пръстите!
пп. И за стената ми у фейса иде реч. Не се притеснявайте!

ЗА КАУЗИТЕ И KAUSA PERDUTA

Днес се замислих за каузите /Кауза е общо дело, идея или интерес, мащабността и значимостта на което предопределя обединяването на усилията на повече хора, с оглед постигане на желаните резултати/. А после се замислих за това, где се случва днес. И защо се случва. Вече съм ви говорил за плановете на света и световните планове. Световните планове се правят от хора. И никога не се случва това, где са го планували. Случва се това, где го планува светът. Едно време имаше каузи. Европейските държави имаха кауза да станат една общност. И станаха. Тук плановете на света и тия на хората съвпаднаха. После каузата на Европа стана да мери краставиците. А на светът това май не му хареса. САЩ имаха кауза да са световен лидер и миротворец. После президент стана Обама. И измисли кауза САЩ да са си САЩ. А светът да го духа. По плановете на света стана точно той. Защото не му хареса меренето на краставиците. И се освободи място. И се появи един с кауза. Или много каузи. У Кремъл. И той не знаеше каква кауза гони, ама я гонеше. А у ЕС мереха краставичките. И не видяха, че една от каузите му е да срине ЕС. И почти успя. Ама навреме се усетиха. Causa perduta.  Ама той не се отказа от тая кауза, а за капак подгони и другите каузи. Крим. Сирия... Всичките му каузи са обречени на неуспех, поради простата причина, че планът на света е друг. И скоро ще го разберем. Обаче не може да се отрече, че успя да обедини руснаците. Зад малоумни каузи, но успя. А Китай е далеч и не се знае каузата, где гони. И той май забоксува.
Та каузите са движещата сила. Умни или малоумни. Жестоки или нежни. Свят без кауза е обречен на гибел. И това се вижда постоянно. Едни малоумници могат да го сринат. Хора, где искаха да имат кауза, а нямаше кой да им я даде в света, где живееха. И я намериха. Каузата им е да сринат този свят и да отидат в рая. При девствениците. Или у мавзолея в Москва. Това е по плана на света. Омръзна му май да е такъв. Свят без каузи.
Ако не вервате, че каузите са движещата сила, ми кажете каузата зад която ще застанат българите? Ако няма такава, ще ви кажа плана на света. Или вие се сетете сами какъв е той!

Р. Антов

ПИСМО ДО РУСКИЯ РОКЕР.

 
  Драги Ванка,
  Пиша ти това писмо, що не зная руски и ако ти се обадя по телефона, няма да ме разбереш. Тук ще го копираш, ще по постнеш у гугълския преводач и ще го прочетеш. Що съм сигурен, че не знаеш български. Знам, че няма да го разбереш, що си малко дебелоглав, ама пък знае ли се.
  Та ти и твоите приятели тръгнахте да обединявате славяните. И хич ги не питате, дали искат да се обединяват. Ще ти кажа, скъпи Ванка, че тях ги обединиха двама братя от Солун. И техните ученици, где ние приютихме когато ги гонеха отвсякъде. Ние. В БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО. Много, много преди теб и вас да ви има. Нас ни имаше. И ще сме тук, даже когато вас няма да ви има. Императорите си отиват, а след тях и империите. Може да направиш справка с историята. А ще сме тук, защото сме разбрали, че се обединява с перо, а не с камшик. Та сега искам да ти дам един приятелски съвет. Ако искате да ви има. Както има нас. Въпреки някои от нас. Где са с вас.
  Следващият път когато тръгнете да обединявате славяни, оставете американските си мотори у столицата на православието! После си наемете един рейс! После в него качете некое дете, где пее! Некоя невеста, где танцува! Некой, где пише стихове! Качете некоя актриса! Некой певец, ама не Кобзон. Сложете у багажниците книги на Пушкин и Достоевски. Неколко картини на Репин сложете!..
  Направете това, и аз пръв ще ви посрещна. С хляб и сол. Ако скатаеш и бутилка " Белуга", ще те сваля от рейса на ръце. А сега кво!? Посрещат те малоумници с червени знамена със сърп и чук. И също толкова умен православен поп, где ги ръси с вода. Антихристите с байраците на антихриста. Пред православна черква. В която не те пуснаха да влезеш. Нали се сещаш що?
  Ты понял, мой дорогой? Знам че не. Що си същия като дядо ти, где дойде с танка. Ти сега идваш да ни обединяваш с мотор, ама утре ще дойдеш я с танк, я с некой "Шпагин". Едни твои приятели от Украйна ми казаха, че тях си обединил така. И пак ще вееш байраци.
  И накрая, драги Ванка, искам да ти дам един приятелски съвет. Когато поднасяш цветя пред паметник, не се навеждай много! Що пред оня ти се видяха дамските гащички. Какой ты мъж обединител!? А тук сме малко евроГейци. Активни. Ще станеш за кашмер.
Това е, драги Ванка.
  пп. Смени си гащите! Тия, где носиш бяха нацапани с нещо кафяво.

Р. Антов

КАК ДА СИ НАКОПАТЕ ДИАМАНТИ

  Оня ден ви казах как да копате злато и обещах да кажа, как да копате и диаманти.
  Диамантът е наречен диамант, що е диамант. Твърд е, не ръждясва и е добър проводник на топлина. Не става за изолация. Става за резане на стъкла. Може да видите как реже у некой филм с Жан Клод Ван Дам. Топи се трудно, чак при 4090 градуса, ама на никой му не требва стопен диамант. Даже и диамант, сложен на 1500 градуса без кислород му не требва, що става само за писане. Намират се като кристали, влакна и люспи. 
  Ама това може да го прочетете в Уикипедия. Ето какво не може да прочетете там. Що е най големата тайна.Знаят я само българските патриоти. Един такъв ми каза, че в България е бъкано с диаманти. Имало ги било навсякъде, ама ще ни ги вземат колониалистите. Та проверих. И разбрах, че насам идва Дънди. Дънди Крокодила. Писна ми Дъндовци да ни грабят, та затова ето какво трябва да направи всеки български патриот. За да си останат диамантите при нас. 
  Първо ви трябва стъкло. И чук. И пинцети. И голема торба. Всичко 19. 50 лева. Ама проверете колко струва Кохинор? Инвестицията си заслужава. И тръгвате по реки и чукари. 
Когато пред вас видите нещо лъскаво го пробвате дали ще среже стъклото, и ако не го среже, го праскате с чука, та да не среже ходилото на некой турист. Не е диамант. Парче бутилка е, счупена от некой патриот, пеещ "Ставай страна огромная". Ако реже, го турате у торбата.
Ако пообиколите и не намерите, не значи, че няма, а че се крият. Затова взимате лупа. Още 10 лева. И тръгвате по камънаците с нея. Не всичко, где блести, е диамант. Пак пробвате. Ако пак не реже, пак трошите. Ако реже, у торбата.
  Ако и тогава нема, взимате микроскоп. Още 2000 лева, ама си струва. Диаманти ще се копат, не кюмур. И гледате. Ако блести и не реже, не е диамант. Трошите с чука. Ако блести и реже, е диамант. Прибирате у торбата. С пинцетите.
Ако и с микроскопа не видите, да знаете, че сте попаднали на най едрите диаманти. Такива в България е пълно. Не купувате нищо, а взимате кирката и лопатата, где купихте, та да копате златото. И копате право надолу. Към центъра на земята. Тунел. Кои са чели "Хиперболидът на инженер Гарин" пътем сбират злато. Малко преди да сте изкопали 6 371 110 метра, ще ги видете. Диаманти колкото жилищен блок. И пълните торбата.
  Та не е лошо, да се ловите у работа, преди Дънди да дойде! Копане му е майката.
  А най убаво тия, где вервате че тук има диаманти, да си купите само чук. И да се треснете с него по тъпите глави. 
  Та да ме не мъчите.


Р. Антов

КАК ДА КОПАМЕ ЗЛАТО И ДИАМАНТИ.

Постоянно попадам на статии, колко сме богати на злато, диаманти, смарагди, рубини, сапфири и кви се сетите. И съм сигурен, че е така. И, че некой ни копа златото съм сигурен. Ама се чудя, що не копате вие, где ревете, че некой ви копа златото у държавата!?

Сега ще ви обясня некои неща за златото. То е един от най -разпространените метали на земята. Има го в пръста, скалите, пясъка и водата. Копае се с кирка, лопата, багери и булдозери. Златото, где е изкопано, откакто се копае злато, се събира в куб, със страна 20 метра. Демек 8 000 кубика. Като се знае, че един литър злато тежи около 20 кила, изкопаното злато на земята тежи 8 000х1000х20=160000000 кг.

Дотук стана ли ви ясно? 

Сега ще ви обясня как да копате. Требват ви лопата, кирка, драга и легенче. 100 лева всичкото. У реките, где се броят за златоносни, се добиват по три грама злато от кубик земя. Златото го купуват по около 50 лева грам. Значи, ако промиете един кубик, ще изкарате 150 лева. Един кубик земя е дълъг един метър, висок един метър и широк един метър. И след като съм ви обяснил, как да го копате, да се не юрнете да копате! Не съм дообяснил. Затова потърпете малко!

Има вероятност, да не попаднете на злато веднага. Това е 3579 пъти по вероятно, отколкото да попаднете. Ако пък се ядосвате, че некой ви копа златото, вероятността пада на 1: 9876. Щом сте тъп, та да се ядосвате, че некой ви копа златото, нема как да разберете, где се крие златото. Ама както и да е. Та в най - добрия случай, преди да попаднете на златото, требва да изкопате 3597 кубика земя. А това е изкоп, дълъг 3000 метра, дълбок 1. 173 метра и широк един метър.

Ако не сте ме разбрали, приятно копане! Ако сте ме разбрали, наздраве!

пп. Утре ще ви кажа, как да копате диаманти. Ако сте софянци, ще ви дам тема за размисъл тази нощ. Погледнете Витоша! Представете си, че диамантите са под нея. У чували. После сметнете, колко кубика е Витоша.

Р. Антов

ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА ОПАШКА И ОЩЕ НЕЩО

ТОВА ОТ МЕН. ЗА ДЕЦАТА. В ДЕНЯ НА ДЕТЕТО.
  Имало едно време едно момиченце. Малко, беличко, диво и рошаво. Всяка сутрин го решели и превързвали коленете му. А то ги белело постоянно. А ги белело, що искало да порасне. И както знаете, човек где иска да порасне, никога няма да порасне. Понякога си мислело, че ако се качи нависоко, ще порасне. Качвало се по череши, зидове и магарета. То и затова ходело с обелени колена. Понякога мислело, че ще порасне ако вятърът го вдигнел до облаците. И гонело вятъра. Затова винаги било рошаво. Понякога мислело да хване златната рибка, ама един път щяло да се удави и се страхувало от водата. И все дърпало дявола за опашката. Що знаело, че ако я откъсне, дяволът ще прави всичко, где му каже. Знаело го от един Ян Бибиян, где играели заедно и искали да отидат на луната.
  Та минали години. Момиченцето станала на миналите години, плюс годините, где били минали. Ама не пораствало. Що искало да порасне. После отнякъде се появили децата му. Те пораснали, а то ги гледало как растат. И толкова много искало да порасне, че не пораствало грам. И все си спомняло за опашката. Искало да има такава. На дявол. Или дяволче. Все тая.
  И един ден, гонело вълните по плажа. Гонело вятъра, а той гонел зайчета по вълните. И гледало как един самолет рисува в синьото небе. И нещо го наболо по крачето. То било свикнало да се боде по храстите, но тоя път било различно. Първо помислило, че се е наболо на морско дяволче. Навело се. От мокрия пясък се показвало нещо бодливо. Дръпнало да го извади, а от пясъка изскочило дяволчето. Истинското. Онова, где момичето търсило цял живот. А сега го било намерило и хванала за опашката. Бодлива в края. Нали сте виждали дявол!
  И дръпнала, та да я откъсне. Дяволчето, нали е дяволче го заболяло, ама не викнало. Казало:
  - Не ми късай опашката! Ще ти я дам. Прави с нея само добро, иначе ще си я взема!
  После завъртяло опашката си по часовника и тя се откачила. И паднала. Момиченцето я грабнало и сложило в джоба. И пораснало. Вълните изчезнали. Останала някакво пяна. Вятърът вече не гонел зайчета, а надувал платното на една пластмасова бутилка от бира. Небето станало сиво, а самолетът спрял да рисува и почнал да пръска кемтрейлс.
  После момичето, где било вече пораснало, се почувствало уморено. От години и деца. Може и ХААРП да му е помогнал. Знае ли човек. И отишло да си купи солети. Имало точно осем стотинки. Една монета от пет, една от две и една от една. А в магазина момичето, где продавало солети, било с една ръка. И порасналото момиче си помислило:
  - Гледай го това! Сакато, а работи! Заема работното место на некой здрав човек.
Не стига това, ама го ударило у сметката. Подало му солетите и върнала ресто само девет стотинки. Три монети по три стотинки. И се усмихнало. Порасналото момиче побесняло. И решило да направи добро за някой здрав. И се сетила за опашката в джоба. Пипнало я и пожелало на другото момиче да порасне ръка. Та да види какво е да си здрав и да не работиш. И ръката пораснала. И момичето подгонило вятъра.
  Това е приказката, где исках да ви разкажа, и ви разказвам. Още не е свършила. Не обичам недоразказаните приказки. После дяволчето се появило. Изскочило от пакета солетки. И си взело опашката. Това, где е добро за порасналите момичета, не е добро за дяволите.
  Това е. Дотук.
Ама има още. Дяволчето не знаело, че когато си прибере опашката от някой пораснал, той пак става дете. И почва да гони вятъра. И вълните. И да го дърпа за опашката.
  И порасналото момиче пак станало дете. И решило да е такова, докато отиде там, где живеят дяволчето и другите дяволи. Пък там, да става квото ще.
  Важното е, че пак ще има кого да дърпа за опашката.
  Това е приказката, която исках да ви разкажа. Пък знае ли човек!? Може и верно да е. 

Р. Антов

ЗА ДЕЦАТА, ЖИВОТНИТЕ И ЗНАМЕНАТА

  Та така и не разбрах, кога ни е събора. Мама казва, че съборът е когато се съберем. А се събрахме. Децата не можаха да дойдат, що са малко далеч. Не дойдоха и приятели, що са ... Нема да казвам кво са, що немам червени точки. Ама дойде сестрата. Точно на рождения си ден. И племенникът. Дойдоха и щерките на братовчед ми, бог да го прости. С децата си. Едната даже успя да доведе съпруга си. Страхотни хлапета. Право при животните. Радост неземна. Едното даже целуна прасето по муцуната. Снимки с магарета, кози и куче. После езда на магаре.  Доене на кози. И въпроси:
  - Защо колибката на прасето мирише?
  - Магарето има ли зъби?
  - Защо дупето на козата е толкова голямо?/ за вимето питат/
  - Кучето яде ли вълци? А лае ли?
  -Това дърво гора ли е?
  -А водата пере ли се?
  Даже четиригодишният юнак ми се ядоса, че съм му нацапал новата тениса с кристална вода от реката. Цопнах един камък до тях, та ги поизмих. После същият юнак къса една зелена ягода от градината. И я изяжда доволен. Майка му го гледа и казва, че не обича ягоди. А той:
  - Не обичам, що ми купуваш само червени. А аз обичам зелени.
  Кратко и ясно.
  Изпращам сестрата. С племенника пушим, а едно убаво ромско девойче от малата ни го зяпа, и се опитва да го впечатли. Красавица. Висока и изпъната като тетива на лък. Става ми весело и питам майка кое е. Сега свършва. Приета е и ще учи. Икономика или право. Вечерта ще прави бал. После един приятел от малата минава с пищов. Ама е свършил патроните. Давам на по - големият пари да ми вземе цигари и некой патрон за пищова на малкия. И му смятам. От малата е, може да не знае таблицата. А майка:
  - Роси, той смята по - добре от теб. Пълен отличник е.
  Бах ти!? Кво става у тая държава!?
  А по малата буа музика. Чалгата велика. Сбор е.
  А тая заран телефонът ми звъни. От гаража у влашко. Некой не работят цела година, ама работят на празниците, що живеят за това, да съсипват празниците на тия, где работят цела година. И невестата от там пита:
  - Сервизът работи ли?
  А аз:
  - На събор съм?
  Тя, сърдита:
  - Не те питам къде си, а дали сервизът работи.
  Убавица е, ама явно недоклатена от вечерта. Става ми смешно, що много добре знае, че ключовете са при мен, пък е и празник. И казвам:
  - Е що звъниш на мен? Звънни на сервиза и го питай! Може и да работи. Сервизови му работите. Хората почиват, ама той може и да нема почивка.
  После се прибирам. И понеже не бързам, карам бавно и се отбивам тук там до някое село, где не съм минавал никога. Що цял живот съм бързал. Път ту има, ту няма. Знаци за винетка има. А сутринта чух Бойко, колко неща е направил. И си мисля:
  - Ти убаво си направил, ама що не направи един път до Дунав мост 2, где го откри преди време. Сега мост има, ама път до моста нема. Като направиш пътя, ще има път, ама мост нема да има. Да беше видял кво са направили румънците!
  После виждам български байрак на порутена къща. После гледам за байраци. Висят обърнати на война и мир. Нови и изпокъсани. Висят скъсани огради. Висят по тях боклуци всякакви. Найлонови пликове висят по дърветата. Неокосени дворове. По пътя купчини тор. Та си мисля:
  - Браво, патриоти! Ама щеше да е по - добре, първо да купите десетина пирона, а не байрак! Та да позаковете висналите пармаци по тарабите. Или тел, та да поизправите мрежите! Или чувал, та да сберете у него боклука! Байрак гордо се вее, ако му е убава панорамата. Ако се вее над лайна, нещо куца у главите ви.

рр.На фотото е реката, где хвърляхме камъни.

Р. Антов

ЗА ВЪЗРОДЕНИТЕ И НЕВЪЗРОДИМИТЕ.

  Та вчера прочетох пародия на " Върви народа възродени". У последно време сме били  унижавани, неграмотни, нямаме победи, врагове бол... 
И по тоя повод реших да ви поотворя очите.     За да върви един народ напред, първо му трябват водачи.
  Второ му трябват цел и  пътна карта.
  Трето трябва да има народ.
  А най - важното е четвъртото. Трябва да има хора. Индивиди. Индивидуални индивиди. Индивидуално индивидуални индивиди. Народ в униформи не е народ. Такъв маже да отиде само до лудницата. Или от нармална държава да направи лудница.
  Кога сме вървели напред, може да направите справка с историята. Напред понякога беше напред, напред беше и назад. Напред е у лево, и у десно. Що хората са различни. Различни мозъци, различно мислене, различна сексуална и политориентация. Явно написалият новия химн  мисли, че за да вървим напред ни трябват врагове, где да мачкаме. С пушки и униформи, литнали заедно по бойните полета, да побеждаваме сърби, гърци, турци, англичани и руснаци. С "НА НОЖ" и "УРА". Еднакви. Заедно. Като стадо. И с гордо вдигнати глави, да режем глави. Ако направим справка у историята, где я нема на български, винаги след победите сме навеждали глави победени. В много от случаите от срам. Ама това, както рекнах, го нема у историята. Там са победите.
  Та ето за какво иде реч. Един народ няма как да бъде възроден целия. То не е и нужно. На мен възроден народ ми звучи и прилича на стадо овце, запладнило на сянка. После овчарят го вдига и гони към водата. А овцете тичат възторжено. После се изморяват и пак лягат. И ако направите справка с историята, ще видите, че често сме го правили.
  А старият химн е ясен. Нали помните какво ни учи да правим!? Не да ни водят, а да вървим!? Не да вървим на 24 май и да веем Аз, Буки, Дуки и Муки. Просто трябва да отворим букварите и ги покажем на децата. "А" - ягне. "Б" - Бойко, БСП, "Г" - ГЕРБ, гост. " Д" - другар, дупе...  "Я" - ягне. Та натам е посоката. Да вървим само трябва. От просто, по - просто е. Към просвета. А просветата не е да ни пише некой на кирилица, да не пишем на латиница. И да сравняват къра и кура. Просвета е и да пишеш и четеш на кирилица, ама и да четеш Шекспир на американски. И си представям как целокупният български народ чете " Старецът и морето". В оригинал. На руски. И ке се напикам от смей.
  Та искам да ви кажа, че възраждането на един народ е проста работа. Най - простата на света. И е строго ИНДИВИДУАЛЕН акт. Просто трябва да се спазват няколко прости правила. Точно десет:
  1. Учи! Учи! Учи! Учи!
  2. Работи! Работи! Работи!
  3. Не реви! Не реви! Не реви!
  И ако и вие се огледате, ще видите, че доста хора го правят. Най - вече младите. И хич не са унизени. Ама хич. Що човек може да бъде унизен, само ако иска да бъде унизен. Може да ги видите и по София, и по Париж, и по Ню Йорк. И у Москва ги има. Грамотни български деца.
Те това исках да ви кажа. И друго.
Най - обичам да ставам рано, когато не трябва да ставам рано.

Р. Антов

ВЕЛИКДЕНСКИТЕ ТЕРЗАНИЯ НА ЕДИН ГРЕШНИК

  Покрай божите празници ме налягат некакви не толкова пробожи мисли. Та и сега. Нарушавам доста от неговите заповеди. А от два дни лъжа като политик. Христос воскресе! Воистина воскресе! Не вярвам, че е възкръснал, ама лъжа. Опитвам се да излъжа и себе си. Една лъжа, повторена многократно, става истина. Да, ама не. Както казваше един. Та се замислих, кои заповеди нарушавам.
  Първата я нарушавам наполовина. Що не съм сигурен, кой е господ, моя бог, ама и не я нарушавам, що нямам други богове.
  Втората не знам дали я нарушавам, що не знам какво е да изговаряш напразно името божие. Ако заповедта има предвид  "О, боже" съм го споменавал, ама не е било напразно, а при празнене. Даже съм чувал да го споменава и жената с мен. И явно не нарушавам тая заповед, що точно тогава това име трябва да се споменава. Когато си в облаците.
  Третата заповед я нарушавам, що шефовете ме карат да работя и на седмия ден. Или безпаричието. Надявам се да не е големо нарушение.
 Четвъртта не съм я нарушавал никога. Беше за бащата и майката.
  Петата също. Не съм убивал. Само ми се е убивало. Обикновено наглеци.
  Шестата нема да ви казвам, дали съм я нарушавал, що жената ще ме скопи.
  Седмата съм я нарушавал. Като дете. Крадяхме грозе, ябълки, круши.
  Осмата не съм. Даже едно време щеше да ям бой у милицията у Шумен, що не исках да лъжесвидетелствам.
  Обаче деветата я нарушавам ежеминутно, ежечасно и ежедневно. Как нема да я нарушавам бе, хора. Особено през пролетта. За жените на ближните иде реч, не за имотите. Имоти не съм пожелавал. А -1+1=0. Демек компенсирам. Деветата с десетата.
  Та вие ще кажете, дали съм грешен. И бога. Вашият бог. Где ви каза да не правите изображения на това, где е на небето. И вие го почитате и слушате. А в църквите и домовете ви е пълни с икони. Даже днес ще вървите след една такава у Бачково. 8+8=16 километра. А утре нема да може да работите, що ще сте с мускулна треска.
  И друго да знаете от мен. Не всеки носи своя кръст към Голгота. Носят го тези, които искат. Един занесе своя кръст, та да не носим нашите. Ама явно не сте го разбрали и затова още ги мъкнете. Моят кръст няма да го носи никой. Имам уговорка с децата ми да донесат един речен камък. Даже им го показах. До него пораснах. Ама пусти кметове. Чистили коритото на реката и го съсипали. Това лято ще търся друг.
  Христос воскресе!

Р. Антов

НЕОСЪЩЕСТВЕНИТЕ ПЛАНОВЕ И НЕИЗБЕЖНОТО.

Чета разни новини и разни анализаторски сайтове. Умен народ се е навъдил. Едни знаят плановете на Путин, други на ИДИЛ, трети на САЩ, осми на Меркел, трети на ЕС... И хич ги не интересуват плановете на света. А те може би нямат нищо общо с човешките!? Хайде да погледнем нещата безпристрастно! 

 Преди десетина години Обама реши, че не му трябва да е световния лидер. Лека полека, САЩ се прибра у САЩ. Европа си живуркаше спокойно и преяждаше. Китай крадеше и имаше ръст на икономиката 7-8% годишно. Живееше си с всички, крадеше от всички и растеше. Русия се бе позамогнала, що се бе позамогнала и цената на петрола. И си другаруваше и със САЩ, и с ЕС, и с Китай, и с НАТО... После видя, че има място за световен лидер, и реши да го заеме. Първо си взе Крим. После се изпокара с всички. И продължи. Ама пари нема. Пушки има, а пари нема. А у Африка, като у Африка. Сиромашия. У Южна Америка мир, любов и танго. У Австралия кенгура и Дънди Крокодила. У Антарктида пингвини.
  И нито САЩ заживяха по - спокойно и по - богато, нито Русия е световен лидер. А Европа си развали рахатлъка.
  И нищо не вървеше по човешките планове. Появиха се бежанци и мигранти. По плана на света. И скоро светът няма да е същия. И ще се промени напук на всички човешки планове. Независимо кой ги прави и осъществява.
  Като се замисли човек, може именно мигрантите да направят от ЕС, истински ЕС. С обща полиция, съд, министри и служби. Страх лозе пази. А може и да не направят. Може целта на света е да заличи границите. Та Динко да си гледа работата. Или да слее и унищожи религиите. Или и двете. Знае ли човек. Те Путин и Обама не знаят, а си бият мозъците като мътна вода у брег, та кво остава за простосмъртните.
  То кат се замисли човек, най - много хора са умирали и умират заради религии и граници. И заради малоумие.

Р. Антов

МАГАРЕШКИ РАБОТИ

  Та една история се сетих. Преди години. Не много. На гости съм на кума и се осветквам като казак. И тръгвам да се прибирам към 4 -5 заранта. До нас е далеч, ама се прибирам пеш. И виждам едно магаре на пътя. Хващам го, водя го до един камък, качвам се на камъка и го яхам. И тък тъгъдък, тък тъгъдък, та у нас. Слизам, потупвам го по гърба и се разделяме. После се сещам, че трябваше да го вържа, та да го намери чорбаджията. Взимам въже, настигам го и го връзвам до моста над нас.
  На другия ден се събуждам към обяд. Влизам в кухнята, а там майка. И ме пита:
  - Ти кога се прибра? И с кво?
 Казвам кога, ама не казвам с кво, що още не съм си припомнил с кво. А тя почва:
 - Абе, Роси, бива ли така? Мъж у години се. Деца имаш. Жена. Цело село за теб приказва. Отивам сутринта за хляб, а ората ме питат верно ли е. Аз ги питам кое да е верно. А те ми казват, че си взел магарето на Асен от двора му, и си обикалял по село. Видели са те, като са отивали за рейса. Сега ме е срам да се покажа. Кво ще кажат!? Те я майката на оня, где открадна магарето. Добре, че некой го е видел и вързал, та Асен си го прибрал.
  А аз гледам и се смея. И И казвам:
 - Споко бе, майко. Ти им кажи следното: Връзвайте си убаво магаретата, що ако избегат, винаги ще се намери второ магаре, което се е напило с трето магаре, где ще яхне първото магаре, та да не оди до тех на зиг заг по пъта и да пада у копривата.
  После с Асен изяснихме ситуацията. У кръчмата. Сега ни той, ни магарето му. Изяли сте го за телешко. Ама броят на кръчмите и магаретата у село нараства ежегодно. У геометрическа прогресия.
Р. Антов

ЗА СВИДЕТЕЛСТВОТО И СВЕТОТО КРЪЩЕНИЕ

  Покрай акта за раждане се сетих една история. Беше по комунистическо. Не си спомням какви документи правех и защо, но си спомням историята като днес. Една напета невеста ме връща три пъти за скици, справки и кво се сетите. И ме навиква, че не знам какво да донеса. И ми дава списък. Комплектът по списъка е пълен, тя го преглежда, и казва:
- Забравил си кръщелното свидетелство.
Ама не е записано у списъка. И тя ядосано го написва с едри букви най - долу:
.....
....
КРЪЩЕЛНО!!!!!!!!!!!!!!!

  След час съм при нея. На съседното бюро седи един мой познат. От завода. Давам И документите, тя ги гледа и казва:
 - Пак нема КРЪЩЕЛНО СВИДЕТЕЛСТВО. Ти малоумен ли си?
 Аз бъркам в плика и казвам:
 - Изпаднало е.
 И И подавам свидетелството. Сега е пред мен. Ето какво пише:

БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ
СВИДЕТЕЛСТВО ЗА СВЕТО КРЪЩЕНИЕ.
В десетият ден на месец ноември на хиляда деветстотин шестдесет и втора година ......
.........
Новопокръстеното отроче възприето от св. купел от Жанета ...

Енорийски свещеник:ХХХХХХХХ

Оная пеняса:
-Кво си ми донесъл бе?
А аз спокойно:
-Другарко, донесох ви каквото написахте!
Тя:
-Акт за раждане трябва.
Аз отварям списъка и И показвам:
- Е па тук сте написали КРЪЩЕЛНО. Не пише акт.
Оная щеше да умре.
После И дадох акта за раждане. И той бе у торбата.
На другия ден отивам на работа. Заводът бе 1300 човека. Половината беха разбрали, че съм кръстен.
Миналата година един приятел ми припомни тази история

Кумичке, наздраве! Да се обадиш като дойдеш! И много здраве на Меркел!

Р. Антов

ПИЯНИ ДУМИ

.За да целунеш момиче, трябват няколко прости неща.

Малко страх.
Малко обич.
Малко мечта.
Малко докосване.
Малко слънце.
Малко облаци.
Малко зелени очи.
Като на наще деца.
Или сини.
Като небето.
Според вятъра.
Или кафяви.
Като теб.
И като всичко.
А после !?
После е те това.
Малка целувка.
Зад малко ушенце.
Непослушно.
Затова толкова сладко.

Чак да го схрускаш.

И две устни послушни

И шамар.
За кураж.

И най - важното е, да не те боли гърлото.

Р. Антов. На 5х100.

ЗА ПЛАНОВЕТЕ НА СВЕТА И СВЕТОВНИТЕ ПЛАНОВЕ.

 Чета за бежанци, атентати, велики президенти, тъпи министри и кво ли не, що ли не и за кой ли не. Та реших да ви светна. А кто понял, понял.
 Първо ще почна с плана на света. От самото начало. Първо не е имало свят. Не е имало нищо. После се появило едно яйце. Появило се без план, що нямало кой да го планува. И гръмнало. Така се появил светът, който познаваме. И всичко почнало по неговия план. Вселени, галактики, звезди, планети, черни дупки и некой и друг метеорит. Появила се и Земята. Според плана на света. После се появили растенията, после животните. Появили се и динозаврите. Станали господари на земята и почнали да правят планове. Ама светът имал друг план. Бухнал един метеорит там, где днес е Мексиканският залив и не стига, че съсипал плановете на динозаврите, ама и така съсипал динозаврите, че останали само у Джураси парк и Годзила. После по план светът създал нколко бозайника и две маймуни. По план едната станала човек. И светът седнал да си почине, що се уморил от планове.
  После почнали световните планове.А световните планове ги правел човекът. Не всеки човек, а само великите човеци. Фараоните строели гробници по план, а планът на света ги запълвал. Някои запълвал и преди да са завършени. По план Парис отвлякъл Елена, а планът на света бил да разруши Троя. Александър Македонски по световен план направил вечна империя до Индия, а планът на света го уморил на 33 години. Вечната империя умряла скоро след това.
Римската империя била по световен план на римляните, а падането на римската империя било по плана на света. Наполеон скроил световен план, завладял Европа, ама планът на света му скроил капата. Хитлер направил световен план за превъзходството на немската раса, а планът на света му показал, че нещо бърка. Сталин планувал световен план, как светът ще се развива по петилетни социалистически планове, ама планът на света бил той да ритне камбаната. Америка била планувала всичко да върви по неин световен план, ама планът на света поставил Обама за президент. И световните И планове рухнали. Путин почнал да гради световен план у Украйна и Сирия, ама планът на света бил да му свършат парите.
 Та това исках да ви кажа. Не се притеснявайте от световните планове на хората, та даже да са велики като Ленин и Георги Димитров. И от бежанците не се притеснявайте. Всичко е по плана на света. А неговите планове няма как да ги знаем. Затова нема смисъл да се притеснявате от нищо. Що току виж някоя керемида падне на главата ви. Или луната на земята. Или земята на слънцето. Или слънцето изгасне. Или ви светне светкавица насред къра. Или избухне Йелоустоунският резерват. Или, не дай си боже, съпругата или съпругът ви уловат с чужда невеста, или с друг мъж. Или преди да ви уловят, сте уловили некой СПИН...
 Та да обобщя. Световните планове никога не свършват по план. Плановете на света винаги свършват по план. Ама никога предварително не знаем какъв е планът.
Некой вярващ бе казал:
Неведоми са пътищата божи.
 За атеистите ще го кажа аз:
Никога няма да разберете плановете на света.
Това е.

Р. Антов.

БЕСЕН СЪМ. БЕСЕН. БЕСЕН. БЕСЕН. БЕСЕН. БЕСЕН. БЕСЕН.

 Всички, где ме знаят, знаят, че съм спокоен човек. Рядко се ядосвам. Повечето не са ме виждали ядосан никога. Ама сега съм ядосан. Меко казано е ядосан. Бесен съм. То бива, бива, бива, бива наглост, ама такава наглост не бива. И безочие. Безочие и наглост. Нечовешки. И гавра. Гавра нечовешка. Не намирам думи. Треперя.
 Оня пожарникар, оня ден отмени някакви обществени поръчки. И се хили ехидно от телевизора. Кого лъжеш бре? Нали все някой ще изхарчи тези пари. После финансовият министър тегли още няколко милиарда. Ама може да ги не харчи. Кого лъжете бре? Радане, ти кого лъжеш? Догане, ти кого? Волене, а ти? Гоце, а ти? А ти Мишо?. А вие, госпожо Кунева- Пръмова!...
 Осъзнавате ли, докъде сте стигнали? Накъде отивате? Какво сте станали? Какво направихте с държавата? Какво направихте с хората? Великите вие! Недосегаемите вие!
 Другарю пожарникар, разбрахте ли, че социалното ви министерство ще купи десет коли, за 720 000 лева. Или това е нищожна сума за вас. Вие сте по сумите с десет цифри. Ама айде помислете какво са 720 000 лева! Народа е преял, открихте стотици хиляди работни места, държавата цъфти, няма социално слаби, училищата са прекрасни, пенсионерите ще преядат с още 40 лева по Великден, няма болни, бедни ...
 Та що да не купят 10 коли за 720 000 лева. Цървули. Цървули с немахната козина. Жалки чиновници, в жалки министерства, с малки пишки, у големи коли. Само цървул може да се вози у кола за 72 000 лева, купена с нашите пари. У село такива коли нема. До вчера карахте каручките. Сега ще ви видят съселяните у лимузина. Купена с техните пари. С техните пари. С техните пари. Мамка ви проста! Осъзнавате ли, докъде стигнахте? Осъзнавате ли, докъде стигнахте? Осъзнавате ли, докъде стигнахте!
 Явно не. Вие не знаете какво правите. Всичките горе. Без изключения. Прекалено високо се качихте по стълбата. Спрете се! Осъзнайте се!
 Крадете! Лъжете! Правете каквото искате! Но не се гаврете с хората! Не се гаврете с хората! Не се гаврете с хората! Ако осъзнавате какво правите, се спрете! Изяжте и изпийте тези 720 000 лева! Ама тайно. Да ви не гледаме. Що все някога ще се вбесим всички. Засега повечето са само ядосани. А аз съм бесен. Бесен съм. Бесен съм. А когато побеснеят всичките, ще грабнем тоягите. И тогава нема да гледаме кола ли е, глава ли е.

Р. Антов

СЕВЕРОЗАПАДНИ ИСТОРИИ. ЗА МОРЕТО И МАЛКИТЕ ГАЩИ.

  От под навеса.
  Непознат.
  Канехме се да ходим до морето с жената и децата. На палатка. Тя мрази палатките, ама мен ме обича, и ме пази. Обаче ми се налага да тръгна по - рано. Товаря палатки, тенти, чинии, ламарини, плавници, харпун... И тръгвам. Седмица по рано. Оказва се, че работата не е толкова страшна и я свършвам за два дни.
  После съм на плажа. Сам. Тя ще излезе в отпуск след седмица. Ще се върна да ги взема. Опъвам двете палатки, навеса, правя огнището, правя стелажче от изхвърлени на брега дъски и отивам до Каварна. Сезонът още не е започнал. Град като град. Още не е замирисал на плажно масло и пот. Пазарувам чайове, кафета, водки, коли, сладки и кво се сетите. 
  Прибирам се привечер. Плажното куче е опазило оставеното. После харпуна, плавниците и у морето. Десетина попчета и три рака. Излизам, взимам мрежестата торбичка и пак влизам. И излизам с малко миди и десетина рапана. Паля огъня, ламарината, мидите, попчетата, рапаните и раците... И местя шезлонга до него. И вече се мръква. Лампата свети, а водката приятно пари в гърлото. Морето леко гали пясъка. Луната прави пътека. За звездите. Някъде зад хоризонта проблясва светкавица. И по едно време виждам русалка. Жива. Излиза от тъмното. Чернокоса. Като фиданка.
 - Добър вечер!
 И аз съм добър вечер.
 -Може ли да поседна до вас?
 Скачам, разпъвам още един шезлонг и тя сяда. Не баш сяда, що съм го разгънал, та да полегне. Крака без край. А огънят гори до нас, ама и в очите И. После пием водка и говорим. Малко е тъповата, ама явно русалките са такива. У морето нема училища. И съм влюбен. До безумие. Така може да се влюби само човек на бутилка водка.
  После у палатката. А в гащите И жарава, где на нея вол да опечеш. Тогава спин немаше. То и презервативите беха кът. Ама както и да е. Жаравата ме изгори, после загасна и съм заспал. 
Събужда ме плажното куче. Сам съм. Девойката е станала по - рано. Сигурно прави кафе. Ставам и аз. И отивам да пия кафе. А там кафе нема. Нема чай. Нема водка. Нема бонбони. Нема кафеварка. Проверявам за плавници и харпун. Има ги. Поглеждам колко е часът. Сейкото го нема. Тогава и Сейко немаше. Що немаше долари. А девойчето никакво го нема. По плажа само куче и гларуси. После съм пак в Каварна. Купувам само кафе и водка. Не рискувам. После се прибирам и взимам плавниците и харпуна. После паля огъня. После отпивам. Няколко пъти. После се заливам от смях. Сам. А кучето гледа учудено.
Ама историята не свършва дотук. На другия ден се сприятелявам с Гошо. От Каварна. И му разказвам историята. Той се смее и казва, че ще се върне по - късно. И се връща. Със Сейкото и кафеварката. Другото е продадено. Русалката не била русалка, а общоизвестна девойка. После си тръгва.
  Ама историята не свършва дотук. Взимам жената и децата, идват още приятели. И мъжете сядаме под тентата. А жената чисти палатката и оправя завивките. После някой ме потупва по рамото. Точно разправям виц. Тя. И държи на една клечка, едни бикини. Черни. А зелените очи са като руско лазерно оръжие. Смъртоносно. И казва:
 - Не гледайте! Не са мои. Те тоя идиот го питайте кво правят у палатката му.
 А идиота забравя вица. Ама се сеща.
 - Не са и мои. Не помниш ли, че давахме палатката на Иван! Кой знае кво е правил. А тия малки гащи, у тая голема палатка, лесно се губят.
Сигурен съм, че ми повярва. Та да ви питам:
Вие стояли ли сте без секс, на плажа, до морето, под слънцето, цела седмица, а? Четирдесет годишни. Заради едни гащи. Нищо и никакви. Поне да беха неколко размера по големи!

Р. Антов.

ЗА ПРОСТИТЕ НЕЩА. И ЗА ТОКА.

 Свършва нощната смяна. Почва другата. Слънцето се оглежда в прозорците. Седем гълъба летят в оранжево небе. Черно куче гони червено колело. По новините загинали и утрепани. И чувам от него:
 -Абедаслам, терористът от Париж, где заловиха, щял да се взриви, ама се отказал да се взриви.
И си мисля:
 Светът става добър. Нали се сещате, още колко човека ще се откажат като го чуят. Истината е в дребните неща. В няколко думи. В една усмивка. Или в една жилава дрянова пръчка по дупето.
 И друго си мисля. Светът е просто устроен. Много просто. Както и човекът. Както и всички истински неща. Толкова просто, че чак не е за вярване. Паля цигара, правя кафе и пак поглеждам навън. После виждам у нета тази снимка. И пак си мисля. За простите неща.
 Щастлив съм, когато съм щастлив. Здрав съм, когато съм здрав. Щастлив съм, когато другите са щастливи. И здрави. Тъжен съм, когато съм тъжен. Когато другите са тъжни, съм тъжен. Слънцето изгрява сутрин. Слънцето залязва вечер. Слънцето не изгрява и не залязва когато е облачно. Пред деня е светло. Тъмно е нощем. Нощем под леглото има нещо страшно. През деня става на прах. Дъждът вали от облаците. Ако е студено, вали сняг. Дърветата имат листа през пролетта, лятото и есента. През зимата нямат. Водата тече винаги надолу. И е мокра. Ако е студено не тече. И е ледена. Корените на тревите, цветята и дърветата са в земята. Над земята са тревите, цветята и дърветата. Когато клоните на дърветата се клатят, се ражда вятърът. Гълъбите летят, що не умеят да плуват. Пъстървите плуват, що не умеят да летят. Кучетата лаят, що не могат да блеят. Блеят котките.Когато мъж и жена се обичат, се раждат деца.... Като ей тия двете на снимката. И ако са послушни, ги водят на море. Или им купуват сестриче. Като това дебелото до мен. Или им ги носи дядо Коледа. Или дядо Мраз. Кой знае...
 После гася лампата, що съм я забравил. И нещата стават сложни. Половин час търся, где се е скрил токът. Сега почивам и пиша това. После ще продължа да го търся. Кой по дяволите изобрети крушката?

Р. Антов

БЕЗПЛАТНО УЧИЛИЩЕ ЗА ЦЕННОСТИ.

  От един коментар и от прегледа на новините се замислих. Замислих се за младите. За ценностите и културата им. Били сме нямали държава и образование, та затова немат ни ценности, ни култура. Та се върнах назад във времето. 
  Баба и дядо бяха хора без никакво култура и ценности. Родени през 1911 година. Баба останала сираче, що баща И загинал през Европейската война. Дядо не. Ходили на училище колкото да се научат да пишат и сметнат вересиите у хоремага. Та кво ще те научат такива хора. По цял ден стоях в стаята им, на печката джезвето с кафе, а дядо пуши и ме трови. И не може да ме изгони, що искам да ми разказва разни неща. А той не е чел, как се каляваше стоманата и тезисите на БКП. И ми разказва за лов, риболов, работа, роднини, семейство, фамилия... Все истински неща. Баба пък не обичаше истинските неща, а ми разказваше за караконджи, самодиви, тенци ... Дотук ни ценности, ни възпитание.
  Ама добре, че бяха мама и татко. Културни хора с ценности. И с твърдото убеждение, че трябва да ги предадат на мен. А за да запомня бързо ценностите, мама имаше една тояжка. Баща ми нямаше тояжка, ама в двора имахме дрян. Пращаше ми да си отрежа пръчката, а според това, где трябваше да науча, ми казваше колко дълга и дебела да бъде. Така се научих да не крада. Баща ми ме научи, след като бяхме брали грозде в лозето на Цветко Боцановски. Мама ме научи да се не къпя през март, ако до Върбак има сняг. Баща ми няколко пъти ми набиваше по дупето ценността да не пуша , ама явно недостатъчно.
  Мама ми наби ценността да ходя на детска и училище. Методично, травматично и несимволично. И двамата ми набиваха ценността, да не се бия винаги когато биех сестра ми. Бяха ми забранили да се къпя сам докато бях в първи клас. А аз се къпех и лъжех, че само седя до вира. Наклеветиха ме. Така ми набиха ценността за лъжата, че още ме топли. Веднъж ме видяха да бия кучето. Мама, с тояжката где биех кучето, ме научи да съм добър. В пети клас бях овладял всички ценности и набиването на ценности спря. И бях свободен да правя всичко. И го правех. Не всичко. Що знаех какво ще стане, ако направя нещо, где противоречи на ценностите им.
  Та това ми е мисълта. Не ви е виновна държавата, че нямате ценности. Изпорязахте дреновити дървета, та една дрянова пръчка нема от где да намерите. А без пръчка нема ценности. У детската най - много да се научиш да псуваш. Като каруцар. И биеш по - малките. Искате ли да чуете и видите, кво научих там преди 47 години, а?

Р. Антов

СЕВЕРОЗАПАДНИ ИСТОРИИ. ДВОЙНО ПИЯНА ТРОЙКА.

 От под навеса.
 Илия.
 Кат стана дума за тройки и пиене, ще ви разкажа и аз една история. Беше по комунистическо време. Нали знаете, морал, здраво семейство и трезвеност. Та се залюбих с една девойка. За пръв път се влюбих в зъбите, а не в дупето. Имаше едри и бели зъби, като на лъвица. И се смееше невероятно. Обичаше да се смее. Сисите като зъбите. Едри и бели. И кожата И такава. Бяла. Ама не бяла и нежна като мляко, а бяла и матова. Не съм виждал жена с такава кожа. Като бисер. Бяла и дълбока. И като фиданка. С черна коса и бял кичур отпред. За другото нема да ви казвам. Днешното порно е детско филмче пред това, где правеше. Некои се раждат с него. Не се учи. Що щуротии сътворихме по планини, реки, морета, нема да ви казвам. Ще ви разкажа за тройката.
 Имах един приятел. Мъкнеше се с мен навсякъде, а когато видя това създание, нема отърване. И го черпя, що е циция и отгоре. И един ден ми вика:
  -Братче, ако знаеш какви работи съм чул за тая, ще ти падне капата. Айде я пазари, да направим тройка!
 Първо не повярвах на ушите си, ама после ми проблясва идея и викам:
 - Па ти що мислиш, че съм с нея. И аз чух същото. Затова съм с нея толкова време. Ти нали знаеш, колко се задържам с жена. А тройки правим редовно. Ама като се понапие. 
 После му казвам плана. Понеже Пенка, да я наречем така, е маниак на убави кръчми, ще я заведем у некоя скъпа кръчма и ще я напоим. А оня умира от кеф. Ич не загрява, че Пенка и едно И е много, и се влачи с мен по кварталните кръчми, що ги обичам. И не обича ни кръчмите, ни пиенето. Обича мен. И аз нея.
 И на другия се разбирам с Пенка. И му викам:
 -Довечера ще ходим у Ростов /примерно де/. Що е най - скъпата и убава кръчма. Ще хапнем, ще пийнем, после у бара, а после у хотела. Ама свърших парите, а е кофти да искам от нея. Ти ще платиш. За пръв и последен път. И вземи апартамента. Може да се наложи да ви оставя на леглото и да спя на дивана.
 Оня цъфна. Пари при него бол, що не харчи. И сме у кръчмата. Аз пия виски, лапам бадеми, вечеряме, пия вино, а Пенка едва близва от чашата. Оня притеснено ме поглежда, а аз му смигам. У бара ще се донапие. После у бара. програма и 12 годишно уиски. Бутилка. Пенка не пие, аз пия. Млад бях и можех. Оня се притеснява, а аз му викам:
 -Вземи една бутилка за у апартамента! И бадеми. 
 После сме в апартамента. Пенка е пияна на талпа, що аз съм излял три по сто дванадесетгодишно уиски у саксията до масата. И отива да си легне. С дрехите. Ляга и вика:
 - Айде, няма ли да идвате. И се съблечете.
 Приятелят се съблича трескаво по гащи, ама не сваля чорапите. И рипа у одъра. Тя става и тича у тоалетната. Ще повръща. После се връща и сяда до масичката. Приятелчето лежи самотно, става, облича се и сяда при нас. Пенка ляга, що е пияна и пак ни вика. Оня пак се съблича и рипа у леглото. Тя пак става и отива у банята. Оня 4 пъти се съблича, тя 4 пъти повръща...
 После хванахме рейса, що съмна.
 После бяхме приятели още няколко дни. На третия ден Пенка разказала на една приятелка тази история и плана за тази история. А тя на друга приятелка. Тя на трета. И приятелчето чуло. И вече не беше приятел. Ромео се казваше. Без майтап. 
 А за Пенка какво да ви кажа. Роди двама сина. И внуци има. По някакво стечение на обстоятелствата, са и мои внуци. Сега ме чака да се прибера. И да ме захапе. С ония зъби. Белите и едрите. Като на лъвица.

Р. Антов