Вали. Винаги когато вали ме обзема някаква меланхолия и ме налягат някакви спомени. Та си спомнях за едно мое тайно място. Най - тайното на света. Пред очите на всички, ама невидимо. От детството. Един пролом сред скалите. Недостъпен отникъде. Над него мост. По моста може да минат милион човека, и да го не видят. А аз го видях. Преди милион години. Често ходех там. Спусках се по отвесните скали и ловях риба. По точно не ловях риба. Там забравях всичко. Мечтаех и се гмурках в подмолите. Влизах в една подводна пещера, от която извираше ледена вода. Не много навътре, що винаги бях сам. И ме беше страх. После се покатервах на някоя скала и се излежавах. Понякога виждах по моста да минават хора. Те никога не ме виждаха. Бързаха. Не виждаха и каньона. Бързаха. И не им оставаше време за красота. Бързаха. Та си мисля.
Никога, на никого не показах тайното си място за мечти. Много пъти съм ходил там с приятели. До него. Гледали са го и не са го виждали. До днес. Защото мислех, че най - красивото нещо, което имам, ще си отиде завинаги, ако го споделя с някой друг. Е лъгал съм се. Споделих го. През есента. С някой, где мисля, че го обичам. И май го обичам. И тя го видя. И видя едно сърце от скали. С облаци... Във водата.
И стана още по красиво... Най - тайното място на света.
Това е. Навън вали. Или не вали. Няма значение.
Р.А.
Няма коментари:
Публикуване на коментар