Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

понеделник, 30 ноември 2015 г.

ЗА ЛЮБОВТА КЪМ РУСИЯ. И ЗА ОГЪЗВАНЕТО.

 Едно време обичах Русия. Тогава тя бе една най - обикновена република у СССР. Тя ни бе освободила от турците. После СССР от фашистите. Той бе приютил героя от Лайпциг. Той сам бе победил Германия. Павлик Морозов, где предаде баща си, ми бе за пример. Павел Корчагин, Зоя Космодемянская, Матросов, Мересиев ... После СССР бе погребан. Ама Русия остана. Оттук, оттам се чуха приказки, че Левски и Ботев не са я долюбвали, ама кви са Левски и Ботев. Българи. А който обича повече България, отколкото Русия, не е българин. Да го знаете от мен. Кой обича Русия, нема право да обича друг. Разрешена е да обичаш само нея. А доказателство за обичта, е омразата. Трябва да мразиш. Да мразиш ЕС, НАТО, САЩ, Сорос, Немцов, евреите, мюсулманите, гейовете, терористите, антитерористите, джихадистите, антиджихадистите и папата. Папата не е православен, затова. Православни са единствено руснаците. Те вярват в бог. Техният бог е този на снимката. Преди беше Сталин. По - преди Ленин. Същият Ленин, антихристът, чиято мумия стои насред столицата на най - православната държава, погребана по древноправославен ритуал. Май трябваше да намразя и България, за да обичам Русия.
 Та както казах, обичах Русия. Като мразех. После Русия си взе Крим. Нема лошо. После в Донбас стана страшно. Русия тръгна пак да воюва с фашизма. И нещо в мен се пречупи. Вече не я обичах.
 Сега нито я обичам, нито я мразя. Не обичам единствено тези, где ми казват кого да обичам и кого да мразя. Що обичат Русия. И са готови да се огъзят. На Русия. По православному. Същите утре ще се огъзят на Турция. Пак по православному. Що са истински българи, а не като Ботев, Левски и Стамболов.

петък, 20 ноември 2015 г.

ПО СЛЕДИТЕ НА ДЖИХАДИСТИТЕ. НЕВЕРОЯТНО ЖУРНАЛИСТИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ.

Стотина джихадисти тръгнали да организират атентати у Мюнхен. Пътем се отбили в Аушвиц. Поогледали музея там и половината се върнали. Другата половина продължили. Стигнали Германия и се отбили в Дахау. Поогледали музея и кротко продължили към Париж. Да поогледат Лувъра.

неделя, 15 ноември 2015 г.

ЗА МАЛОУМИЕТО НА УМНИТЕ.

 От доста време не съм сядал да пиша, ама пак взе да ми писва от написани малоумия и сядам да пиша. Знам, че малоумните нема да разберат това, где напиша, умните нема да искат до го разберат, затова си го пиша така, че да се разбера сам. Видях тази снимка. На връщане от Италия събрах тези камъни от река Морава, налепих ги до река Огоста, и ги пратих до река Тимок. Та се сетих.
 През първата половина на 20 век, на един континент имало граници. Зад и пред тези граници живеели хора. Говорели на различни езици, ама били хора. После границите им станали тесни. Почнали да ги разширяват. Разширявали, прекроявали и след двадесетина години ги прекроили. Зад и пред новите граници, живеели хора. Говорели на различни езици, ама били хора. После едните започнали да строят комунизъм, други се почувствали по - хора от хората, а третите не им се вярвало, че некой луд пак ще почне да прекроява граници. Ама почнали. И се почнало. И се свършило. Когато се свършило, хората останали със стотина милиона по малко. Границите си останали.
 После некой разбрал, че бедите идват от границите. И започнали да ги заличават. Една по една. 50 години не пукнала пушка. После припукала по балканите, ама барутът бил мухлясал и бързо засекла. Изтрепали се има нема 100 000 човека.
 И когато таман да се прегърнат, некой се сетил, че може да си прибере нещо, где го е подарил. И си го е прибрал. И се почнало. Тихо и мирно. От изток. Както преди 75 години.
 После неколко ненормалника утрепали насред Париж 200 човека. После почнали да градят граници. После ще почнат да ги прекрояват. И понеже за 70 години без сериозна война сме увеличили прираста, ще трябва да се намали бройката. С 50-100 милиона. Сега е по - лесно.
 Та като некой иска граници, да помисли! Нема нищо вечно. Особено граници. И хора.


четвъртък, 12 ноември 2015 г.

ПОЛИЦАИ, ВИНЕТКИ, НЕНОРМАЛНИЦИ И ПРОСТИТУТЧИЦА.



 Тия дни се нагледах на полицаи, винетки и ненормалници. И трите неща не са ми присърце, особено първите две. Но не мога да си кривя душата, и да не призная на полицаите, че постъпиха като те смятат за правилно. И се радвам, че успяха. Въпреки, че 7/8 от българите скочиха срещу тях, те показаха няколко неща. На всички.
 1. Кой е подписал договор, трябва да го спазва, даже да не му изнася.
 2. Когато една група хора са единни, няма начин да не успеят.
 3. Показаха, в каква смешна и жалка държава живеем.
 Не ме разбирайте грешно. Далеч съм от мисълта, че всички от тях заслужават тези привилегии, за които са подписали двустранен договор с държавата. Далеч съм и от мисълта, че не ги заслужават. Ама и аз не заслужавам, да съм у закона, а некой да е над закона.
 Както и да е. После целокупно изревахме срещу новите цени на винетките. Що както плащаме заплатите на полицаите, така пращаме винетките, а стоката, где плащаме е ниско качество. Качествена е само за тоя, где печата винетките и за тоя, где продава винетките.
  Както и да е. 43% от парите ни отиват да плащаме на държавата. Както и да е. Лошото е, че после държавата плаща с наще пари това, где аз не искам да плаща. Плащаме загубите на НЕК. Пращаме загубите на БДЖ.. Пращаме за ЦКБ, що некой, где му плащаме, не си е свършил работата... Плащаме на фирмите на некой пет пъти по - скъпо, що е човек на некой държавен човек. С данъците си... Отделно пращаме такси, такси и такси. За една здравна книжка пращаме 40 лева. Ако не живееш у града, добавяш транспортните разходи. Ако си намериш работа, плащаш сто лева, та да изкараш необходимите документи, та да почнеш работа. Обикновено са взети назаем, и се връщат на първа заплата. Обикновено първата заплата е 300 лева. Понякога и не ти я дават. А инспекцията по труда проверява контактите у магазина.
 Та ми писна. От ненормалници. Поне полицаите ви показаха, как трябва да се случат нещата. Да искате. Ама заедно. Нема значение дали си професор, даскал или овчар. Кат нема кой да пасе овцете, нема сирене за овчаря, ама нема и за чорбаджията. Овчарят ще загуби по две кила на ден, ама чорбаджията по сто. И все някак ще се разберат. Сирене има, ама нема кой да иска.
А я си представете затворени за месец училища у цела България? Що всички даскали искат това, где трябва да искат. А хлебарници? Мале, а кръчми затворени си представете!? За седмица само!?! Косато ми настръхва.
 Не ми е писнало само от Катя, на околовръстното. Тя винаги знае какво иска. 15 или 20 лева. И дава това, за което се плаща. Ни повече, ни по - малко. И нито обича, нито мрази. Работи.
ПП. То у Гърция даже овце и овчари нема, ама сирене има. Що умеят да искат. И ги не е страх, че ако искат много, ще им приберат гегата и яморлука, и ще останат без сирене.

неделя, 8 ноември 2015 г.

ПРАЗНИКЪТ НА ДУШЕВАДЕЦА У ГРОБИЩАТА.

 Обажда се колегата. Да му взема нощната смяна. Няма проблем. Когато някой те помоли да му вземаш нощната смяна, работата е сериозна и не търпи отлагане. Или трябва да поебе човек, или да се напие. Ако ти се обадят за дневна, явно ще правят някакви глупости. Я дърва ще цепят, я ще копаят, я друга некоя щуротия.  Карам я, прибирам се, лягам и таман заспивам към обяд, телефонът ме буди:
 - Здрасти, братчед! Ако нямаш работа, да те закарам до село! След час съм при теб.
 Още несъбуден му казвам когато стигне да се качи до мен, па ще видим. Работа имам. Неотложна. Да спя два дни.
 След два часа сме в нас. В къщата до реката в планината. Нашите са по двора. Редят дърва. Майка се усмихва и задава дежурния въпрос:
 - Сам ли си?
- Здрасти. Сам.
Баща ми донарежда предпоследния наръч дърва на идеалната правоъгълна купчина и ми подава ръка:
 - Здрасти! Добре дошъл! Както винаги, идваш точно навреме. Остава и ракия да си пропил.
Взимам последните 3-4 цепеници и ги нареждам старателно на купчината.
 - Здрасти! Е па не е ли баш навреме? Да ви довърша работата. Не съм пропил. - и опъвам от цигарата.
 - Ти сигурно и цигарите си отказал? - се смее той и пренарежда цепениците, где съм наредил.
 После се сещам, че днес ни е светец. Свети Архангел Михаил. На едни вади душите, други ги пази.
 После съм на гробищата. Хората отдавна са се разотишли. Скоро слънцето ще залезе. Може да ви звучи перверзно, но обичам гробищата. Сякаш  там има някаква сила, която те издига над нещата. После тръгвам по гробовете. Близки, приятели ... После стигам до гробовете на баба и дядо. Винаги те са последните. На баба паля свещ, а на дядо цигара. Пушеше като комин. И си спомням миризмата в стаята им. На тютюн, кафе с леблебия и току що нарязани дърва. Обичах да стоя там и да ги слушам. По цял ден. Там се криех, когато трябваше да ям бой. После се криех, та да пуша. Невероятни истории. За хора, караконджи, планина, иманета, река, лов ...
 Цигарата на стареца е изгаснала и я паля пак. Аз паля още една. И гледам. Тук посадена ябълка. Там праскова. По - далеч череша. Посадили са им това, где явно са обичали. От донесеното днес, не е останало нищо. Прибрали са го циганетата. Винаги съм правил забележка на мама, когато ги е гонила, да не пипат жертвоприношението, оставено на гроба. По - добре да го изядат те, отколкото псетата.
 После паля трета цигара. Слънцето се е скрило. И си мисля, колко са прости нещата. Раждаш се, живееш и мреш. Ама е страхотно, когато вече те няма, некой да ти запали цигара. Некой, где е останал след теб, с теб.
 После се прибирам.

петък, 6 ноември 2015 г.

НЕВИЖДАНА ТРАГЕДИЯ ЩЕ СПОЛЕТИ БЪЛГАРИЯ. ДА Я СПАСИМ!

  Никога не съм вярвал в световни заговори, зидари, мазачи, масони, илюминати и темподобни глупости. За пръв път такава мисъл ми мина през главата когато бежанците плъзнаха към Германия. После когато Русия удари ИД, около ИД. После НАСА намери вода на Марс. След това  падна самолетът над Синай. После Горанов резна полицаите. И вече и на децата бе ясно, че се крои нещо грандиозно. Само, че не знаех какво. Следях световната и националното преса, и нищо и нищо. До днес. Днес най - случайно попадам на кратка новина в регионалната преса. Вестник "Марица". Кратко и ясно. Ще закриват пивоварна " Каменица". У Филибето. Да оставим това настрана, ама и музей ще откриват там. И се сетих за Швейк. Оня, същия, где бе казал, че правителство, где вдигне цената на бирата, е обречено.
 Направих бърза историко - икономическа справка, и нещата се оказаха доста по груби. Много правителства са си отишли, когато са увеличили цената на бирата. Но две държави са направили огромната грешка, да затворят пивоварни. Едната е СССР, другата НРБ. И двете вече са в историята. От едната остана РФ, а от другата РБ. И останаха, защото на мястото на пивоварните не направиха музеи, а взеха тухлите, за да направят казани за ракия и водка.
 След това не беше никак трудно да се сетя за бъдещето. Искат да унищожат Родината ни. В деня, когато на мястото на пивоварната направят музей, България ще изчезне от картата на света. Завинаги. Държава, у която затварят пивоварна, та да направят музей на пивото, не е държава. И не трябва да е държава. Народ, где не пие бира, не е народ. Ако искаме да оцелеем, трябва да спасим пивоварните. А спасението е пред очите ви. Трезвениците още утре сутринта да изпият по бира. Препилите тази вечер да изпият по пет, та да изтрезнеят. После да се напият с ракия и вино, та да не направим и от винпромите музеи. После пак да изтрезнеят с бира. И ще напълнят бюджета. Ще има за милиционери, пенсионери, концесионери, пионери и бултериери.
 Българи, спасете България! Политиците ви спасяват Шотландия.
 ПП. Табелата нема нищо общо ни с пишещия, ни с написаното. Па може и да има.

сряда, 4 ноември 2015 г.

ГРУПОВО ИЗНАСИЛВАНЕ НАСРЕД СОФИЯ.

 Помните ли това момче. Михаил. Утрепаха го преди повече от година, заедно с още 14 човека, у една взривна фабрика, у дивия северозапад, на територията, где едно време е имало държава. След взрива се появиха журналисти, показаха уморени и утрепани от живота хора, вдигнаха рейтинги и си отидоха. Сега колко човека си спомнят това? Но както и да е. Сетих се за него, защото гледах телевизия. 32  загинали в дискотека. Дадоха как румънският премиер казва, че ще подаде оставка. 20 000 румънци му я поискаха. Ако не беше я подал, щеше да я поискат 40 000, после 80 000, после 160 000 ... Корупция. И на кино. А при нас е ясно кой и с чия помощ ги изтрепа петнадесетте, но никога няма да понесат отговорност. В нормалните държави е тъй. Чорбаджия - у пандиза. Всички, подписали разрешителните му - у пандиза. Съдите, върнали лиценза му - у пандиза... Ама нема да стане никога. Що си трайкаме. И гледаме протестиращите полицаи. Та за тях ми е думата.
 Първо, не искам да мислите, че съм фен на МВР. Не искам да мислите и че ги мразя. Вече ми не пука. Имам двама, трима приятели полицаи, които са читави хора. Та кво стана? Един малоумен финансов министър реши да реже привилегии, които са им дадени преди 70 години. То беше ясно какво ще стане. Цялата система скочи и плю у сурата на държавата. И я изнасили групово пред очите на хората.То у тая система всички са кръвна рода. Външни лица в нея няма. Затова се крепят. Плю и върху законите на тая държава. Що винаги е плюла върху тях, пазейки ги. Браво на полицаите! Показаха на всички, как трябва да се протестира, за да не ти отнемат нещо. Така трябва да се протестира и когато искаш нещо. Показаха още няколко неща:
 1. Че милицията е била винаги над закона. НЕДОСЕГАЕМИТЕ. Те са убедени, че те са закона. Помните ли оня двуметров милиционер, набит от момиче кинта и петдесет!? Със скъсания пагон?
 2. Държавата се управлява от милиционери, що ако тия милиционери, где протестират, бяха поискали да станат министри, нямаше кой да ги спре. Даже за избори немаше да харчим пари.
 3. Показаха, че няма държава. Те са държавата. Милиционерите. Оня милиционер, где прибира 20 лева у джоба. И оня другия, где продава подписа си за 2 000 лева, та да утрепят 15 човека. И оня милиционер, где взима 4 000 лева, за да не се разбере никога кой утрепа 15 човека.
 Нищо лично към полицаите. Искам пак да им кажа "Браво". Не е лошо да протестирате утре пак! С искане да им увеличат заплатите два пъти. Защото съм сигурен, че не им стигат. Казвам го сериозно. Ама да вземат и поканят и даскалите да протестират с тях, за техните заплати! Защото съм сигурен, че и на тях не стигат.
 ПП. И следващият път налагайте по - слабо ранобудните студенти! И те са хора като вас, само че доста по умни.

неделя, 1 ноември 2015 г.

ПЪТЕПИСАНИЕ. ПО СТЪПКИТЕ НА ДЕДО ВАЗОВ.

 Петрохан си е Петрохан. Невероятна вода и заскрежени дървета. Минавам го със завързани очи. Карам по южната дъга на околовръстното. Столичното. И виждам на табелата над пътя:
МЕЗДРА 48 км. Не ми се вярва, що е поне на 100, ама на връщане решавам да мина от там. Никога не съм минавал.Таман да видя, какво е видял дядо Вазов. И на връщане свивам към Мездра.
 Първото населено място е Нови Искър. Май е град, ама там живеят най - големите селяни. Сигурно не са чували за предимство, мигачи, правилник и автомобилен път. Ама за сметка но това имат клаксони, где свиркат когато те изпреварят със 100, а ти караш с 50, що е населено място.
 После почват красотите. Къщи, накацали до небесата. Стръмни баири, канари и гори. И село Владо Тричков. Нито знам кой е Владо, нито кой е Тричко. Не ме интересува. И за да не мина ей така, спирам пред едно кафе до пътя. Отвън една масичка с три стола, гледаща към гледката, где всеки човек трябва да види. Влизам. Зад бара никой. Три следобед.
-Има ли някой? - и чакам.
Явно нема, затова пак подвиквам. На третото подвикване се появява една невеста, где ако се бе усмихнала, може би щеше да е и симпатична. Поздравявам я, що съм расъл у село:
 - Добър ден.
 Тя:
 -Кажете!
 Аз.
 -Дали ви събудих?
 Тя:
 -Кажете.
 Аз:
 - Кафе в пластмасова чаша. И две сметани. Течни.
 Тя прави кафето, подава ми го и хвърля две сухи сметани:
 - Един лев.
 Взимам кафето, побутвам сметаните към нея и подавам един лев.  И тръгвам да излизам. На вратата се сещам, че е сговнила деня ми и се връщам. Тя рови нещо под бара.
 -Извинете!
 Тя се показва, а аз продължавам:
 -Забравих да си взема рестото.
Така ме погледна, че щеше да умра. После 5 минути търси 30 стотинки. После ги оставих отвън. До пепелника. Дано го изчисти, що бе претъпкан с фасове, стояли дни. Половин час седях и гледах. Прекрасен свят. Слънце и усмихнати скали. А поне десет човека минаха до мен. Нито един не се усмихваше. Нито един.
 После продължих. И се натъкнах на странен знак. Синя табела, на която върху пътя за Мездра бе нарисуван бял кръгъл знак, где казваше, че пътя за Мездра е затворен. Обаче пътя за Мездра, где уж е затворен, бе нарисуван върху белия знак, все  едно е отворен. Малко след него спрях и се замислих, дали да се връщам. И стигнах до гениалния извод. Пътят е отворен.Ама са имали само черна боя, затова не са заличили белия знак със синя. Синята им е отишла у предизборните плакати. И бояджията сигурно е бил некой юрист, по некоя програма за временна заетост. Или ядрен физик. Абе некой умен ще да е бил. И драснал човека една черна линия през билия знак. Че пътят е отворен. За умните като мен. Тъпите да бегат на Бучин Проход.
 След десетина километра стигам табела МЕЗДРА 78 км. След още пет, до табела МЕЗДРА 68 км, а след десетина - петнадесет до табела МЕЗДРА 65 км. Така и не стигам до Мездра. От време на време поглеждах към реката и скалите. Ама най - вече следях за табели. На Лакатник, след пещерата, ме чакаше същата табела за Мездра. Не смеех да рискувам, затова хванах през баира за Вършец. Разбрах, че съм си почти в къщи, когато видях табелата за начало на село Горна Бела Речка. В края на село Горна Бела Речка, имаше табела за край на Долна Бела Речка. Само при нас едно село може да почне като Горна Бела Речка, и да свърши като Долна. То и у живата тук е същото
 Та се прибрах. Своге е невероятно красив град, с невероятна природа. Над реката има въжени мостчета. По едното минаваше човек. Има и поне 10 човека и най - малко 60 коли. И едно куче. И една кофа за боклук, где ако некой не я махне, ще у я махне десният фар на некоя кола.
 Това е. Другото от дедо Вазов.
 А аз ще вечерям гъби. Видях ги, докато ползвах един дъб за писоар. До Владо Тричков. У кафето нужникът бе заключен, а не исках да притеснявам чорбаджийката.