Скъпи мои читатели !
За да съществува този мой блог, вашите пари са му необходими, както въздуха и слънцето на всяко живо същество. Средствата ще послужат и за идеята, най-добрата част от това да издам в книга.
Моля използвайте бутона за дарения:

четвъртък, 28 юни 2018 г.

РЕКЛАМА. ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ КНИГАТА МИ " КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА". МОЖЕ ДА Я ПОРЪЧАТЕ НА 0886446 795.

Снимка на Роси Антов.ПРИКАЗКА ПРЕДИ СЪН.
Имало едно време един крал. Мъдър крал. Май в Шотландия било, що там мъжете ходят с полички. Иначе приказката щеше да е по - дълга. А кралят имал син. Синовете на кралете са принцове. Та на принцът му се доженило. Бил чул от майка си, че докато била принцеса, чакала принц с бял жребец. А когато баща му, где още не му бил баща дошъл да я вземе,бил крал, а не вече принц, а и за капак, яздел кобила. Той слушал майка си и мечтаел. И знаел, че негде и него го чака принцеса. Един ден оседлал жрабеца, и го яхнал. От седлото помахал на баща си и не чул думите му. А те били малко:
-Не тръгвай никога на дълъг път сам, яздейки жребец! Вземи кобила! А най - добре пущи некоя обява, че дириш принцеса! У фейсо!..
Ама принцът не чул. Препускал дни и нощи. Качвал върхове, плувал с презокеански лайнери, где возят коне, препускал по автомагистрала Хемус, тропал с копита по кремълския площад, у Истамбул запалил свещ у една джамия, а у една черква се надупил да се моли бос... А принцеси няма и няма. Те търсели принца с белия жребец у фейса. А той търсел принцеса по нормалния свят.
Минали години. Той и жребецът били възмъжали, красиви и неразделни. И един ден принцът видял до една река девойка. Малко кривогледа, малко дебела, малко пъпчива, без десетина зъба и с проскубана коса. До нея стоял момък. Куц, гърбав и тъп. А принцът вече бил влюбен в девойчето. За него то било най - красиво на света. То е нещо нормално, като нема база за сравнение, да се сбърка човек. А той девойка не бил виждал три години. Стиснал меча и тръгнал към нея и момъка, твърдо решен да убие момчето и да се ожени за девойчето. После видял едно цвете, скочил от жребеца и се навел да го откъсне. А нали в началото ви казах, че шотландските принцове ходят с полички. А жребецът бил зад него. И той три години немал база за сравнение. Та станала ква станала. Нема да ви разказвам, що приказката е за деца. И това не е краят.
После жребецът изцвилил щастливо и се вдигнал на два крака.
Принцът и той се вдигнал на два крака. Девойчето го видяло, разтворило ръце па се втурнало да го прегърне и омъжи за него. И точно да го гушне, той пробол влюбеното девойческо /нова дума/ сърце. И метнал момъка на седлото зад себе си. След това се качили на самолет Ан и отлетели с коня при стария крал. Да ги благослови. Той ги благословил, вдигнали голема сватба и заживели щастливо.
Ама и това не е края. След като благословил сина си, почнал да благославя майка му, на майка му майката и на майка му женската рода. До днес благославя. И като се измори, сяда на трона, пие сто шотландско и казва.:
- На дълъг самотен път, принцовете не трябва да яздят жребци! Кобили им трябват! Особено ако търсят принцеси. Чу ли ма, мама ти проста? Кобили! Кобили! Чу ли ма кобило? Мама ти тъпа!!!

РА

вторник, 12 юни 2018 г.

ЗА СИСТЕМАТА, МАЛОУМИЕТО И СИСТЕМНИТЕ АДМИНИСТРАТОРИ

Снимка на Роси Антов.  Тия дни ми се набиват в очите едни черни тениски с надпис "СИСТЕМАТА УБИВА". И чета коментари по темата. Протестират близки на увредени деца. Други ги обвиняват, че протестират за да свалят Бойко. Обвиняват Слави и Нинова, че са яхнали протестите, за да свалят Бойко и да заемат мястото му. Бре, вие кво искате?! Нормално е опозицията да яха протестите. Не е нормално да обвиняваш някого, че протестира защото не е доволен от системата и иска да свали някого от небесния му трон. Та ако ще да е Бойко. Аз лично бих облякъл такава тениска, но със следния надпис.
  СИСТЕМАТА УБИВА, НО И АЗ СЪМ ЧАСТ ОТ СИСТЕМАТА.                                                                                              Та се чувствам длъжен да ви изясня некои основни положения. Първо ще ви кажа, какво е система. Система се нарича множество от обекти и връзки между тях, които се разглеждат като едно цяло. Една връзка може да свързва два или повече обекта. Та съм съгласен, че системата убива. Нема да ви сметам колко деца и зрели хора щяха да бъдат спасени с парите за КТБ. С парите за Белене. С парите, где се крадат от Нефтохим, от държавни поръчки, НЗОК, НЕК, БДЖ... И дребни козметични ремонти за милиарди лева. Та когато сложите тениска, че системата убива, не забравяйте най-важното! ВИЕ СТЕ ЧАСТ ОТ ТАЗИ СИСТЕМА. Най-важната част. Тя се крепи на вашите пари. Една система работи, ако има ресурс да работи. Половин година работите за да работи тази система. За ВАС да работи. За да учат децата ви. Да се лекувате. Да взимате пенсия. Да ви пази родната полиция. Съдът да раздава правосъдие. Да живеете сред чиста природа. Да се возите на влак. Да имате ток. Да има театър и читава българска книга. Да има БАН, защитаващ не Белене, а правещ открития, где лекуват рак и пращащ хората в космоса... Спирам дотук за системата. Тези, които могат да мислят са ме разбрали.  
  Продължавам за тези, на които им е трудно да мислят. Обличате черна тениска с надпис СИСТЕМАТА УБИВА. И отивате да гласувате. Гласувате за системата, която убива. А имате избор. От 30 години имате избор да избирате. Ама не. Щото не мислите. А като не мислите, не може да разберете, че не СИСТЕМАТА УБИВА. Това е най-добрата система, измислена досега. Нарича се ДЕМОКРАЦИЯ. Убива не тя, а системните администратори, назначени /избрани/ от вас. И в частност от мен. Защото до днес не ви казах, кое ви убива. Сега го казвам. На единствения чужд език, где знам. И дано разберете!
  Вы теперь поняли, что вас никто не убивает? Вы совершаете самоубийство.
  Айде чао! Системата не ви убива. Самоубивате се. И гласувайте за Слави ТрифонооооооФ! ЕХААААААА. Младост.... Френската гимназия... С два пистолета във всяка ръка... Едно Ферари с цвят червен... 

  ПП. И после не ревете от системата! Нали поняхте, че системата е такава каквото я направят системните администратори. Които вие назначавате, защото сте повече от мен. Като бройка. Не като брой мозъчни гънки. Нарича се ДЕМОКРАЦИЯ. Демек, СИСТЕМАТА, ТОВА СТЕ ВИЕ. И АЗ КАТО МАЛЦИНСТВО. ДЕМЕК СИСТЕМАТА СМЕ НИЕ.
Прочее, от тук на там сте вие. Аз вече си наливам бърбън. Що ми писна. От умници с тениски недописани. Та да поумнея и аз до тяхното ниво.
Привет, дорогие друзья.
  Ба си мамата!?! ПРЕВОДАЧЪТ У ГУГЪЛ МИ ПРЕВЕДЕ "НАЗДРАВЕ, МОИ ПРИЯТЕЛИ" КАТО "привет, дорогие друзья." ЧЕ УМРА... ЧЕ УМРА... дорогие мой друзья, вие дали спрехте да казвате НАЗДРАВЕ!
Айде от мен да мине.
ЖИВЕЛИ!
РАНТОВ

четвъртък, 7 юни 2018 г.

НА ПЪТ.

 Вчера пътувах. По работа. Превозът е подсигурен от понедалник. Сигурен. Във вторник се обаждам. 18:29. Отсреща потвърждава. В 18:51 ми звъни и казва, че има непредвиден инцидент и няма да се пътува. Знам тези ангажименти. Намерил е по-изгоден курс. А в основата стои педераслъка на возещия. А всички подходящи влакове и рейсове са изпуснати. И почвам бясно звънене на приятели и познати. Знам, че няма да намеря, ама звъня. Почти намирам подходящ. До София. Ама малко късничък. И накрая превозът е подсигурен. Тръгвам в три. Спал съм половин час. На първата бензиностанция има само седмични винетки. Карам нататък. Среднощен Пловдив е пуст. Накрая намирам бензиностанция с годишни винетки. Зареждам, пия кафе и тръгвам. Пътя е ясен. На север и после на запад. Обаче карам и спя. В виждам табела ГРЕБЕН КАНАЛ. Бре, мама му стара. Тоя канал кога се е преместил на пътя ми. Вчера си беше там, где е стоял винаги. Но се сещам. Вече е демокрация. А в телефона има навигация. Пускам я и слушам мадамата кво казва. Налево, у десно, направо.... И съм на магистралата. Спирам навигацията. И пускам касета на клуб НЛО. Ах, Канада... Между две горещи ненки... Ако сгазя нейде лука... Газ. На макс. И съм пред сградата, где трябваше да съм. Вчера почна отвратително, но поне съм на време. За ТЕЛК. Влизам и давам документите. Обаче един го няма. Казвам им спокойно, че не го искат. И им показвам писмото което са ми пуснали. Отсреща ми отговарят, че не са знаели, че работя. Аз:
- А откъде знаехте, че не работя.
Жената:
- Сега ще извикам шефа.
Шефът влиза.
- Кажете!
Аз:
- Нямам характеристика.
Той:
- Ще изваш пак.
Аз:
- Ще дойда. Дайте ми сто лева за път!
Той:
- Вие сте виновен.
Аз:
- Защото работя ли?
В това време сестрата повишава тон. Защитава шефа:
- Да си питал какво трябва. Писмата са ни стандартни. Вие сте виновен.
Децибелите са малко над допустимите за деликатния ми слух. Разтварям писмото на бюрото, удрям с длан върху него и със стотина децибела над нея я питам:
 - А това за другите документи в писмото кво е? Не можа ли да напишеш кво да нося ако работя!?
А стъклата на вратата звънят. После ми дават нова дата. Новата дата значи, че пенсия ще взема около нова година. Ще пробвам да не ям шест месеца. Да не пуша. Да не пия. Щом другите пенсионери не ядат по три месеца, аз пък ще неям шест. Що съм инат. Излизам, а един познат ме пита:
- Докторът ли ти вика нащо?
- Не. Сестрата ми вика. Аз като викнах, докторът разбра, че няма да ме надвика и излезе.
 После съм в кварталното. Там пих кафе преди година. Старите муцуни. Без Тодор. Умрял през зимата. После магазинерката излиза:
- Роси, видя ли?
- Кво, Илонке?
- Не видя ли, че при нас времето е спряло.
После тръгвам. Към село. Пътем ще видя и Пешо Шарана. Приятел от 30 години. Язовирът блести вляво от пътя. Отбивам се и спирам зад караваната му. Той дреме на стол под чадъра. Повдигам сигнализатора на първата въдица, той писва и Пешо скача. И се хили до уши:
- Леле, педерас, най-малко теб съм чакал. Кафе искаш ли? А ракия? Ял ли си?
 Опъвам се на стола до него и си говорим. Дълго. После му давам телефона да снима наживо как плувам. За тия, где ме имат за удавник. Събличам се и тръгвам към водата. И се сещам, каква щЕта е. Немам бански, а той няма да чака да вляза в дълбокото. И ще стане цирк. Фейсо мрази голи снимки на 55 годишни мъже. И на влизане и излизане ще е цирк. Връщам се, взимам телефона и го давам на негов познат, дошъл да го види. И съм в язовира. Водата е топла. Отгоре. На половин метър е ледена. И съм събуден. Обичам водата. Ледената кристална вода. После излизам. И тръгвам. Към планината. Там, където съм се родил. До реката. Ледената планинска река. После стигам. И кошмарният ден става прекрасен.
Ама ми омръзна да пиша и спирам. После ще ви разкажа за обратния път.