АНАЛИЗИРАНИТЕ НОВИНИ.
ОТ СТРАНАТА.
Прибраха Баневи в ареста. Започнаха да пускат Баневи от ареста. Явно освобождават мсто за Арабаджиеви. После и тях ще пуснат.
Протестират строителите. Строителите на нова България. Кто понял, понял!
Нинова влезе в болница. Абцес. Споко. Не е абцес на мозъка. Сетете се що!
Осъдиха на затвор украинец, убил двама на пътя. Максим Стависки е руснак. Точка.
Издирва се шефът на КАТ Казанлък. Преди седмица издирваха жена-военнослужещ. Мирише на гнило.
Ахмед Доган стана дядо. Честито му внуче!
Прокуратурата обви война на ВАС. Лозане, Лозане... Що ти требваше срещу ръжен да риташ!? Утре ще се видиш в Пеевските вестници като масов изнасилвач.
Радев губи одобрение. От петимата, где го одобряват един умре преди Бойко да му вдигне пенсията.
Папата ще посети България през 2019 година. Да погали Бойко по главата.
Като казах Бойко, Бойко каза, че е заделил милиард и кусур за магистрала Хемус. Цитирам:
Аз ще съм първия български премиер, направил магистрала през пустиня. Преди това с помота на царя и Станишев, направих от Северна Българи пустиня.
А Фандъкова пусна в парк 130 фазана. След като приключи ремонтът на Графа, ще пусне там златни рибки.
ОТ СВЕТА.
Жълтите жилетки ги няма. Уплаши ги един с автомат. Предполагам, че преди да го хванат ще се самоубие. Може и да се е самоубил преди атентата в Страсбург.
Брекзит... Бало си е катарамата на гащите.
В Турци катастрофа с влак. Първо катастрофира турската лира. А на изток от Ефрат става интересно.
Курц зави, че ЕС е готов да ваправи остопки на Лондон. Обърнете внимание на името на заявителя!
А най-съвършеният човекоподобен робот на света е руски. Говори и танцува. Когато го разглобиха, се оказа, че в него се е скрил американски агент, решил да направи руските технологии за смях.
А адвокатът на Тръмп каза нещо, ама забравих.
СПОРТ.
Стоичков издаде книга. На пловдивски. Сега търси преводач за български.
четвъртък, 13 декември 2018 г.
понеделник, 10 декември 2018 г.
СТИХЧЕ.
ДНЕС СЪМ ДОБЪР.
Не знам,
кой ягоди в гората насади!
Но знам защо.
Не знам,
кой на пчелите мед дари!
Но знам защо.
Кой пръв сметаната разби.
Не знам!
Но знам едно.
Ще сложа ягодите в лед.
Ще те залея със сметана.
А после и със малко мед.
Накрая с ягоди ще те покрия.
Ще те прегърна...
И изпия.
Като шампанско...
Или пък като глътка изворна вода..
Със пет кила арсеник.
За да спя.
РА
Не знам,
кой ягоди в гората насади!
Но знам защо.
Не знам,
кой на пчелите мед дари!
Но знам защо.
Кой пръв сметаната разби.
Не знам!
Но знам едно.
Ще сложа ягодите в лед.
Ще те залея със сметана.
А после и със малко мед.
Накрая с ягоди ще те покрия.
Ще те прегърна...
И изпия.
Като шампанско...
Или пък като глътка изворна вода..
Със пет кила арсеник.
За да спя.
РА
вторник, 27 ноември 2018 г.
ЕДИН ДЕН
Една стара история.
Днес няма да ловим рапани. Ще имаме гости. На Андро баща му ще идва. С майка му. Ще лови попчета. Обещал е на шефа. Денят е прекрасен. Морето е като тепсия. Седим под тентата на плажа и чакаме изгрева. И гостето. Първо идва слънцето. С един скок е над морето. Винаги съм се чудил, защо над морето слънцето не изгрява бавно, а направо скача на небето. Особено в такива дни. Сигурно няма търпение да го види. Лятното море с мъжките чайки. Плажа, гален от морето. Баира зад нас. Бадемовите дръвчета по него. Скалите, прегръщащи заливчето... Кой знае!?
После идва и гостето. Мъжката половина от него няма търпение да почне да лови попчетата. За шефа. А аз надявам неопрена и бутилката, Гопето пали нашата лодка и след десетина минути съм насред морето. Предния ден забелязах нещо интересно. Днес ще го проучвам. Но първо трябва да открия попчетата. И да отбележа мястото с шемендурата, която е на гърба ми. Да не се трие човекът да обикаля морето и да ги търси. Откривам ги веднага. В нещо като кладенец, оформен от 5-6 метрови скали. Пълно е. Връзвам шамандурата за един камък по средата. Това е. Целият ден вече е мой. И две бутилки с по 220 атмосфери въздух. И цялото море.
После дълго търся това, което мернах предния ден. Откривам го след доста време. Падина. Отстрани високи къмъни, покрити с водорасли и миди. Сред водораслите морски кончета чакат да ги ягне някой крив рак. Морските игли са се изправили в очакване да дойдат русалките. И да ги помоли да закърпят скъсаната премяна от нощния бал. Слънцето блести над мен. Невероятно красиво. Нечовешки красиво. После стигам дъното на падината. Няма миди и водорасли. Огромни плочи. Път. Широк. Чист. Все едно Фандъкова го е чистила. Странно е. Отстрани кипи живот, а по пътя няма нищо. Плувам и се чудя. Няма едно живо същество. Рак. Риба. Конче. Игла. Медуза... По някое време намирам странни сфери. Идеално оформени. Слагам няколко в джоба на жилетката и продължавам по пътя. Мъртвия път. Водещ нанякъде. Там, където днес трябва да стигна. Не бързам. Бутилката свършва. Излизам и я сменям. Гопето се е специализирал в лодкарството. Днес ми изглежда като Харон. Почти като него. Пуша две цигари и пак съм на пътя. Не бързам. Знам, че все някога ще стигна края. По някое време намирам каменна котва. Няма как да я взема. Пък и не ми трябва. Трябва ми края на пътя. Плувам и гледам часовника. Вече съм на 12 метра под водата. Става сложно. Не плуването. Изплуването. Но няма отказване. Само се моля, в бутилката да остане въздух до края. Часовникът показва. 13. 14. 15. 16...22. Вече ме набира страх. И пътят свършва. Пред мен са огромни каменни блокове, струпани хаотично. Идеално оформени. И тогава виждам първото живо същество по пътя. Огромно попче. Умиращо. Почти до лакътя ми. В устата му мога да пъхна юмрука си. Докосвам го, а то потрепва. И умира в ръцете ми. Никога няма да забравя тази сцена. Път. Затворен от огромни каменни блокове. И умиращата риба. После изплувам бавно. С мъртвата риба. Според инструкциите не Емо. Не ми се мре от кесонова болест.
После пия водка. И разказвам какво съм видял. Гледат ме. Не знам дали ми вярват, но на Андро баща му казва, че такива попчета в морето няма. Аз отпивам и пращам Гопето до лодката. Той се връща. В едната ръка носи попчето, а в другата няколко сфери. А бащата на Андро казва:
- Такъв ликмус не е възможно да съществува! Дай ми го! Ще го препарирам.
Емо гледа сферите:
- Такива неща в морето няма.
А аз съм се опънал на шезлонга, опъвам от цигарата и чашата водка и се кефя на слънцето. После Гопето ми намига. Ивелин гледа ту рибата, ту топките, ту нас. После погва плажното куче. Още е малък.
Днес няма да ловим рапани. Ще имаме гости. На Андро баща му ще идва. С майка му. Ще лови попчета. Обещал е на шефа. Денят е прекрасен. Морето е като тепсия. Седим под тентата на плажа и чакаме изгрева. И гостето. Първо идва слънцето. С един скок е над морето. Винаги съм се чудил, защо над морето слънцето не изгрява бавно, а направо скача на небето. Особено в такива дни. Сигурно няма търпение да го види. Лятното море с мъжките чайки. Плажа, гален от морето. Баира зад нас. Бадемовите дръвчета по него. Скалите, прегръщащи заливчето... Кой знае!?
После идва и гостето. Мъжката половина от него няма търпение да почне да лови попчетата. За шефа. А аз надявам неопрена и бутилката, Гопето пали нашата лодка и след десетина минути съм насред морето. Предния ден забелязах нещо интересно. Днес ще го проучвам. Но първо трябва да открия попчетата. И да отбележа мястото с шемендурата, която е на гърба ми. Да не се трие човекът да обикаля морето и да ги търси. Откривам ги веднага. В нещо като кладенец, оформен от 5-6 метрови скали. Пълно е. Връзвам шамандурата за един камък по средата. Това е. Целият ден вече е мой. И две бутилки с по 220 атмосфери въздух. И цялото море.
После дълго търся това, което мернах предния ден. Откривам го след доста време. Падина. Отстрани високи къмъни, покрити с водорасли и миди. Сред водораслите морски кончета чакат да ги ягне някой крив рак. Морските игли са се изправили в очакване да дойдат русалките. И да ги помоли да закърпят скъсаната премяна от нощния бал. Слънцето блести над мен. Невероятно красиво. Нечовешки красиво. После стигам дъното на падината. Няма миди и водорасли. Огромни плочи. Път. Широк. Чист. Все едно Фандъкова го е чистила. Странно е. Отстрани кипи живот, а по пътя няма нищо. Плувам и се чудя. Няма едно живо същество. Рак. Риба. Конче. Игла. Медуза... По някое време намирам странни сфери. Идеално оформени. Слагам няколко в джоба на жилетката и продължавам по пътя. Мъртвия път. Водещ нанякъде. Там, където днес трябва да стигна. Не бързам. Бутилката свършва. Излизам и я сменям. Гопето се е специализирал в лодкарството. Днес ми изглежда като Харон. Почти като него. Пуша две цигари и пак съм на пътя. Не бързам. Знам, че все някога ще стигна края. По някое време намирам каменна котва. Няма как да я взема. Пък и не ми трябва. Трябва ми края на пътя. Плувам и гледам часовника. Вече съм на 12 метра под водата. Става сложно. Не плуването. Изплуването. Но няма отказване. Само се моля, в бутилката да остане въздух до края. Часовникът показва. 13. 14. 15. 16...22. Вече ме набира страх. И пътят свършва. Пред мен са огромни каменни блокове, струпани хаотично. Идеално оформени. И тогава виждам първото живо същество по пътя. Огромно попче. Умиращо. Почти до лакътя ми. В устата му мога да пъхна юмрука си. Докосвам го, а то потрепва. И умира в ръцете ми. Никога няма да забравя тази сцена. Път. Затворен от огромни каменни блокове. И умиращата риба. После изплувам бавно. С мъртвата риба. Според инструкциите не Емо. Не ми се мре от кесонова болест.
После пия водка. И разказвам какво съм видял. Гледат ме. Не знам дали ми вярват, но на Андро баща му казва, че такива попчета в морето няма. Аз отпивам и пращам Гопето до лодката. Той се връща. В едната ръка носи попчето, а в другата няколко сфери. А бащата на Андро казва:
- Такъв ликмус не е възможно да съществува! Дай ми го! Ще го препарирам.
Емо гледа сферите:
- Такива неща в морето няма.
А аз съм се опънал на шезлонга, опъвам от цигарата и чашата водка и се кефя на слънцето. После Гопето ми намига. Ивелин гледа ту рибата, ту топките, ту нас. После погва плажното куче. Още е малък.
понеделник, 26 ноември 2018 г.
АНАЛИЗИРАНИТЕ НОВИНИ. 26.11.18.
ОТ СТРАНАТА И ОТ ИЗВЪН СТРАНАТА.
Около Керченския пролив яхтички с бели платна порят вълните. По тоя случай, Бойко заяви:
- Немаме ни една държавна яхта. Всичките са притежание на Кръстника. Ще изпратим Николай Бухалов. С кану или каяк.
Пак по тоя повод, Лавров заяви:
- Керченския пролив е вътрешноруски пролив. Вътрешноруско е и Азовско море. А поради липсата на тоалетна хартия в Русия, като такава ползваме подписаните от нас международни договори.
Пак по тоя повод Ердоган каза:
- Босфора е вътрешнотурски пролив. Като гледам картите от по-миналия век, и Черно море е вътрешнотурско.
Пак по тоя повод Тръмп заяви:
- Средиземно море е наше. Ако искате мога да ви го демонстрирам. Например в Сирия.
А ЕС се чуди кво да прави. Засега реши да пусне една тръба за руска газ от север. И една от Турция. Парите не миришат.
Порошенко пък въведе военно положение. Ще пази ЕС от азиатските орди.
Путин заяви нещо, но никой не разбра, щото фъфлеше. Водката му бе дошла в повече. Само запя:
- Ставай, страна огромная...
Горанов бил живял на аванта в апартамент на Кръстника. По тоя повод от ГЕРБ заявиха:
- То и Радев живее гратис. В държавата на Кръстника.
Радев пък защити първата си втора дама:
- Кво искате бе!? Гола и боса ли да тръгне жената? И без кола!? Тя да не е JOHNNIE WALKER.
А протестиращи притесняват целокупния български народ. Не знаят за какво протестират. Едни против високите цени, други против системата, трети против правосъдието, четвърти против невестите, пети против насилието върху невестите, шести ... По тоя повод Борисов заяви:
- Да кажат срещу какво протестират и веднага ще им ремонтирам една магистрала!
А аз, докато пиша това, сметам, че всеки протестира срещу това, което не му харесва. А това хич не е добре за ГЕРБ. Ама хич.
Не е добре и за БСП. Според последните социологически проучвания ГЕРБ е първа политическа сила и би спечелила изборите с 36%. Според същата социологическа агенция сегашното управление предизвиква диария в 93% от българите. По тоя повод Нинова заяви:
- Гласувайте за БСП. И няма да има диария. Ще оберем всичко необрано. Имаме опит. А нали се сещате, че гладен диария нема как да го подгони.
Манолова пък ще слезе от влака за да отиде до конституционния съд. Ще го сезира, че електронното гласуване се бави. Та по тоя повод Цацаров заяви:
- Таа шматка ще ме остави без работа. Нема Костинброд, нема работа.
Тук го контрираха от ДПС:
- Другарю Цацаров, има работа! Провери Прокопиев и всички министри от умните и красивите, които Борисов изгони от предишния си кабинет! Прочем, забрави за Бисеров, Доган и ДПС! Нали знаеш защо.
А патриотите играят на тронове. Засега не се знае кой е най-велик. Най-тежък е Каракачанов. Сетете се що!
А тия дни ще закриват Агенцията за българите в чужбина. Вече е разконспирирана. Ще открият агенция за българите в България.
А у Франция издигнаха гилотина. САЩ затвори граничен пункт. Иран показва зъби на Израел, ама скоро ще се озъби...
А у Сухата река обраха магазин. За риба. Коледа идва.
А Ботев Враца утрепа сините говеда. САМО ЛЕВСКИ!!! И да паднем, и да бием...
Опа. Забравих за Брекзит. На цирк, като на цирк. И вълкът сит, и агнето цяло.
събота, 17 ноември 2018 г.
ДА НАХРАНИШ КОТКА.
- Мау! Мауу!/Превод: Айде бе идиот! Где се бавиш?/
Тръгвате по коридира. Тя подло ви подлага крак:
- Мау! Маууу! /Превод: Айде бе идиот! Дай да ям!/
Отваряте хладилника, вадите консервата и сипвате в паничката, докато тя нетърпеливо ви бута ръката за да сипете до паничката.
- Мау! Мауууу! Маууууу! Мрр!/Превод: Айде би идиот! Умряла съм от глад!Сипвай по-бързо! Не сипвай на главата ми!/
Оставяте я да се храни на терасата, а вие си слагате салатка с ракийка. Пускате телевизора. А тя в краката ви.
- Мяу! Мяуу!/Превод: Къв е тоя боклук где си ми сипал?Дай нещо друго!/
Излизате до хладилника и намирате некво котешко гурме. Когато се връщате половината салата и цялата ракия е под масата. На масата е котката:
- Мау! Мяууу!/ Превод: Айде бе идиот! Как може да ядеш и пиеш този боклук!/
Слагате гурмето до хапките и си слагате месо. А тя е в краката ви:
- Мяу! Мяуу!/Превод: Къв е тоя боклук где си ми сипал?Дай нещо друго!/
Взимате чинията с мръвката в ръка, отивате до кухнята, взимате суха храна и изсипвате до хапките и гурмето. И сядате да хапнете, защото сте умрел от глад. Слагате чинията на масата. И докато пуснете телевизора, тя е до чинията.
- Мяяу, маау!/ Превод: Дай това на мен, а ти яж боклука, где ми даде!/
Откъсвате малко месо и го слагате до хапките, гурмето и гранулите. Котката ви бута ръката докато късате месото.
- Мяуу, маауу! / Превод: Идиот, не ми слагай месо на терасата! Искам да ям с теб!/
Внасяте месото до масата. И сядате. Най-после ще може да хапнете на спокойствие. А тя скача до чинията:
- Мяууууу, маууу!/Превод: Робе мой, дай това от твоята чиния!/
Оставяте пред нея чинията, после вилица и нож, защото може да поискаи тях и пускате мача. Тя вече не е гладна. Скача пред телевизора:
- Маааауууууууу! /Превод: Тъй значи, тия може да си играят с топката, а ти мен не ме забелязваш!/
После се обличате и тръгвате да догледате мача в кварталното кръчме. И да хапнете. Там също има котки, ама са улични. Културни. А твоята се мотае в краката ти и мърка!
- Мърррррр! Мъррр! Маумър!Маааааауууу!/Превод: Недей да излизаш! Вземи ме с теб! Обещавам да съм добра! Обичам те!/
След мача се прибирате. Изядени са и хапките, и гурмето и гранулите. И месото. И салатата. А тя сладко е заспала на спалнята. Мърка великодушно. И помръдва мустаци насън:
- Мър, мър! Мъррррмърррррр! Мр!/ Превод: Не ме буди! Тази нощ спи на моята табуретка в хола! Лека!/
После се свивате на табуретката и заспивате. След минутка се будите ужасен. Някакъв зъл дух е скочил върху топките ви, после на главата и е изчезнал в мрака. Палите навсякъде. И обикаляте. Котката не е на спалнята. Под нея е. Излита като светкавица и напада. Играе му се на животинчето. А още е три и половина след полунощ. На робота си чак в седем.
Роси Антов
неделя, 4 ноември 2018 г.
Знаете ли какво е есен? Зная, че не знаете. И есента не знае, че е есен. Тя знае, че е всичко. И е всичко.
Тя е зимата. Със страхливия снежец по върховете. И със студения вятър от север. С уплашените от студа дървета. С тревите, покрити със скреж. С мъглите. С мокрия дъжд. Със самотната ябълка на ябълков клон. Измръзнала, но на клона. А под него прасета.
Тя е пролетта. С напъпилите дървета. С голите клони. Със самотния кестенов лист на клона, чакащ да заплува с вятъра. Тя е пролетен минзухар на поляната до гората. Или гъба на поляната. Тя е началото. На края. И на началото.
Есента е лято. Лято, отгледало грозде. Ябълки. Есента е дъх на печени кестени и листа, понесени от есенната река. Есента е студен полъх и ситен дъждец. И пътища мокри, в които залепват обувките. Да те спрат. Или да ти покажат нов път. Все тая.
Есента е непослушно дете, газещо в локвите. Есента е непослушно дете, къпещо се в лятната река. Есента е непослушно дете, помъкнало шейна през преспите. Есента е есен. Като зимат, пролет и лято. И всичко. Събрала е всичко. Лято, пролет и зима.
Есен е, когато знаеш какво е зима, пролет и лято.
Есен е, когато си духаш на ръцете, защото няма кой да ги стопли.
Есен е, когато си духаш на ръцете, защото не топлят никого.
Есен е, когато искаш някой да ти духа. На ръцете, ей! За да те стопли.
Есен е.
Това е. Това е моята есен. Зима, пролет и лято. Есен е. Моята есен. И не я давам за нищо на света. Моя е. Моята есен. Събрала моите зими, моите пролети и моите лета. Моята лакома есен. Гладна за нови зими,нови пролети и нови лета. Ще ги прибере в хралупата на стария орех пред къщата. При миналите зими, пролети и лета. Да се топлят. И да топлят.
Айде чао! Приятна ви и споделена!
Тя е зимата. Със страхливия снежец по върховете. И със студения вятър от север. С уплашените от студа дървета. С тревите, покрити със скреж. С мъглите. С мокрия дъжд. Със самотната ябълка на ябълков клон. Измръзнала, но на клона. А под него прасета.
Тя е пролетта. С напъпилите дървета. С голите клони. Със самотния кестенов лист на клона, чакащ да заплува с вятъра. Тя е пролетен минзухар на поляната до гората. Или гъба на поляната. Тя е началото. На края. И на началото.
Есента е лято. Лято, отгледало грозде. Ябълки. Есента е дъх на печени кестени и листа, понесени от есенната река. Есента е студен полъх и ситен дъждец. И пътища мокри, в които залепват обувките. Да те спрат. Или да ти покажат нов път. Все тая.
Есента е непослушно дете, газещо в локвите. Есента е непослушно дете, къпещо се в лятната река. Есента е непослушно дете, помъкнало шейна през преспите. Есента е есен. Като зимат, пролет и лято. И всичко. Събрала е всичко. Лято, пролет и зима.
Есен е, когато знаеш какво е зима, пролет и лято.
Есен е, когато си духаш на ръцете, защото няма кой да ги стопли.
Есен е, когато си духаш на ръцете, защото не топлят никого.
Есен е, когато искаш някой да ти духа. На ръцете, ей! За да те стопли.
Есен е.
Това е. Това е моята есен. Зима, пролет и лято. Есен е. Моята есен. И не я давам за нищо на света. Моя е. Моята есен. Събрала моите зими, моите пролети и моите лета. Моята лакома есен. Гладна за нови зими,нови пролети и нови лета. Ще ги прибере в хралупата на стария орех пред къщата. При миналите зими, пролети и лета. Да се топлят. И да топлят.
Айде чао! Приятна ви и споделена!
неделя, 14 октомври 2018 г.
ОБЗОР НА СЕДМИЧНИТЕ НОВИНИ.
ОТ СТРАНАТА.
Хванаха убиеца на журналистката от Русе, която според феновете на ГЕРБ не е журналистка. Същият направи пълни самопризнания два дни преди да я убие.
Борисов привика посланиците да им се скара, защото му се карат. Не се знае кой на кого се е карал повече, ама веднага след срещата извади Джи Пи Груп от всички обществени поръчки. Предполагам, че когато ги свика следващия път да им се кара, ще нареди разследване на далаверите в Хитрино и останалите обществени поръчки. И как Доган си купи студен резерв. Централата я купи според закона.
Гергов спечели няколко десетки милиона от една дупка. Парите му подари ГЕРБ. Гергов е от БСП. Обич голяма има тук. Комунистическа.
Веганите протестират срещу опитите с животни. Тоя път са конкретни: Оставете животните на мира! Ние ще заемем местата им.
Кметът на Енина в болница. Съборите винаги вървят с як кютек.
На днешния ден преди години бе съборът на Горни Лом. Същото село, в което убиха 15 човека. Надявам се Бойко да привика посланиците, да им се скара и после да нареди пълно разследване на УБИЙСТВОТО. Аз лично сметам, че убийците вси още работят в министерствата, съдилищата, милицията и агенциите. И аз им плащам заплата. И вие.
Плевнелиев предрече, че ще купим грипените. А да видим дали е познал!
А Сидеров пуши в закрито помещение на ресторант. Мамка им депутатска! За тех може, за мене не!
Блъснаха моторизиран милиционер. Познайте кой ще отнесе акта!
ОТ СВЕТА.
Нетаняху заплаши, че ще подпали Газа. Превантивно. Иначе Газа ще подпали Израел. Армагедон. Ко да се праи!
ТЕСЛА на Мъск ще прави текила. Скоро и водка.И руските ракети май ще прави.
Ураган удари Португалия. Счупи два прозореца и скъса една жица.
Над къща в Япония паднаха парчета от метеорит. След като ги продаде, собственикът на къщата ще си купи три къщи.
Британия. Брекзит се закучи.
Русия. Пуснаха Навални от затвора. Ще го вкарат следващата седмица. Виновен е, че ракетата где трябваше да стигне орбиталната станция, гръмна, когато стигна на 200 метра над земята.
Китай. Задъхва се май.
САЩ. Един с риж перчем май пак ще ги направи държава.
ЕС. Разединен. Да наказват ли държави, които атакуват киберпространството или да не ги наказват. Докато умуваха, от киберпространството не остана нищо.
ОТ СТРАНАТА.
Хванаха убиеца на журналистката от Русе, която според феновете на ГЕРБ не е журналистка. Същият направи пълни самопризнания два дни преди да я убие.
Борисов привика посланиците да им се скара, защото му се карат. Не се знае кой на кого се е карал повече, ама веднага след срещата извади Джи Пи Груп от всички обществени поръчки. Предполагам, че когато ги свика следващия път да им се кара, ще нареди разследване на далаверите в Хитрино и останалите обществени поръчки. И как Доган си купи студен резерв. Централата я купи според закона.
Гергов спечели няколко десетки милиона от една дупка. Парите му подари ГЕРБ. Гергов е от БСП. Обич голяма има тук. Комунистическа.
Веганите протестират срещу опитите с животни. Тоя път са конкретни: Оставете животните на мира! Ние ще заемем местата им.
Кметът на Енина в болница. Съборите винаги вървят с як кютек.
На днешния ден преди години бе съборът на Горни Лом. Същото село, в което убиха 15 човека. Надявам се Бойко да привика посланиците, да им се скара и после да нареди пълно разследване на УБИЙСТВОТО. Аз лично сметам, че убийците вси още работят в министерствата, съдилищата, милицията и агенциите. И аз им плащам заплата. И вие.
Плевнелиев предрече, че ще купим грипените. А да видим дали е познал!
А Сидеров пуши в закрито помещение на ресторант. Мамка им депутатска! За тех може, за мене не!
Блъснаха моторизиран милиционер. Познайте кой ще отнесе акта!
ОТ СВЕТА.
Нетаняху заплаши, че ще подпали Газа. Превантивно. Иначе Газа ще подпали Израел. Армагедон. Ко да се праи!
ТЕСЛА на Мъск ще прави текила. Скоро и водка.И руските ракети май ще прави.
Ураган удари Португалия. Счупи два прозореца и скъса една жица.
Над къща в Япония паднаха парчета от метеорит. След като ги продаде, собственикът на къщата ще си купи три къщи.
Британия. Брекзит се закучи.
Русия. Пуснаха Навални от затвора. Ще го вкарат следващата седмица. Виновен е, че ракетата где трябваше да стигне орбиталната станция, гръмна, когато стигна на 200 метра над земята.
Китай. Задъхва се май.
САЩ. Един с риж перчем май пак ще ги направи държава.
ЕС. Разединен. Да наказват ли държави, които атакуват киберпространството или да не ги наказват. Докато умуваха, от киберпространството не остана нищо.
четвъртък, 11 октомври 2018 г.
НОВИНИ.
ОТ СТРАНАТА.
ОТ СТРАНАТА.
Кралят не е мъртъв! Да живее кралят!
Русофилите организираха конференция. Един от водещите бе Жан Виденов. Същият, който през 1996 година обра парите на 99% от българите. Основния извод, до който стигнаха бе, че русофобите са "...истерични, глупави и мързеливи." И че русофобията е довела до национална катастрофа през 1989 година. Волгин го каза. А аз се чудя, къде се бавят санитарите от Карлуково. И тоя път няма да успеят да им облекат усмирителните ризи.
Вероизповеденията ще се субсидират от държавата. А държавата, това съм и аз. И никой не ме е питал.
Осъдиха проститутка по бързата процедура. Спипали я с клиент. Не помогнаха и аргументите на адвоката, че тя е артист. Само е свирила.
Служител на ДАНС е обвинен, че търгува с антики. Утре служителите на ДАНС организират митинг в подкрепа на колегата си.
Майки на деца с увреждания преспаха пред МС. Утре ще преспят в араста.
Джамбазки установи, че за убийството на журналистката са виновни европолитиците. Чудя се той откъде взима заплата и защо още не е арестуван като виновник.
ОТ СВЕТА.
"Союз" се приземи в Казахстан. Приземи се успешно в чест на стогодишнината на завода, който го направи. Даже космонавтите останаха живи. Летя успешно 3 минути. Браво, товариши!
В САЩ ураган след ураган веят перчема на Тръмп. А той пък накара всички, които взимат социални помощи да дават в замяна урина. С телесна темпаратура. И ако в нея има марихуанка или кока, духаш супата.
Съдбата на Кашоги е тест за САЩ. От една страна е заложен петрол, от друга американските ценности.
Пак в САЩ арестуваха бъдещ атентатор. А в Китай правят лагери за превъзпитание на мюсулмани.
А НАТО организира маневри в Норвегия. Ще покажат на Путин, че освен коктейл МОЛОТОВ имат и разни други неща.
ЕС се извини на Бойко с думите: Извини ни, ама поне ни кажи за кво ти се извиняваме!
А у Британия дилема. To be, or not to be!
А вицепремиер на Русия заяви, че ще има уволнения в Роскосмос. Предложили са на Мъск да стане снабдител... Ще ги снабдява с ракети на Мъск.
А вицепремиер на Русия заяви, че ще има уволнения в Роскосмос. Предложили са на Мъск да стане снабдител... Ще ги снабдява с ракети на Мъск.
събота, 6 октомври 2018 г.
НОвИНИТЕ
АНАЛИЗ НА СЕДМИЧНИТЕ НОВИНИ.
Държавата ще плаща заплатите на духовниците. Равни с тези на учителите. С парите от имотите черковни и даренията за имотите черковни, духовниците ще се извисят духовно. Ще ги извисяват духовно Катя и колежките на Катя от околовръстното. Срещу 15 лева.
В София слагат плочки. Софиянци не искат плочките. В Плешивец не слагат плочки. Плешивчани искат плочките, които софянци не искат.
Борисов инспектира ремонт на път в Украйна. Майко мила.
Манолова Мая се бори за правата на хората с увреждания. Майко мила! Представям си как се бори с Бойко Борисов. Те комунистите освен да се борят за нещо, не умеят нищо. Имат даже и правило, което следват винаги. Кратко и ясно. БОРБАТА ПРАВИ ЧОРБАТА... И ЧЕРНИЯ ХАЙВЕР С ШАМПАНСКО.
На летище СОФИЯ има бездомна кобила. В парламента има 200 говеда. С по няколко дома.
Работодатели искат да назначат бежанци на работа. Ама нема. Динко ги прецака здраво.
Маринов заяви, че администрацията в МВР е сведена до минимум. Като гледам опашките пред гишетата в меверетата съм сигурен, че е сведена и под минимума. Сведена под минимума е и работата, която върши администрацията.
Непоставен знак за максимална позволена скорост на бул. България докара глоби на 20 шофьори. Не докара глаба на тия, где забравиха да сложат знака.
А Путин заяви, че България се е прецакала с ЮЖЕН ПОТОК. От историята знам, че когато Русия заяви, че България се е прецакала, обикновено България е прецакала Русия.
ОТ СВЕТА.
Путин помоли ЕС да възстанови Сирия. Има древнотатароруска мъдрост. РУСИЯ ЧУПИ, ЕС КУПИ.
В Москва се срещат Русия, Северна Корея и Китай. Да подпишат тристранния пакт.
Тръмп е ужасен, че американската военна промишленост е в ръцете на Китай. Путин не е ужасен, че Сибир е в ръцете на Китай.
Казахстан се сбогува с кирилицата. Точка.
Ердоган бори инфлацията. Издал е указ, че забранява инфлацията. Инфлацията явно още не е прочела указа на Ердоган.
Брекзит май ще излезе солен на британците. Дано не излезе солен и на ЕС!
А в САШ един шляпнал една по дупето преди 78 години. Осъден е на смърт. Тъй като не е имало останали живи свидетели, бил осъден по веществено доказателство. Фактът, че жената има дупе изиграл решаваща роля. Не помогнала и пледоарията на адвоката, който заявил:
- Господа съдебни заседатели, това прилича ли ви на дупе?
Извиканият съдебен експерт оборил аргумента с думите:
- Щом сере е дупе.
Край на новините.
Държавата ще плаща заплатите на духовниците. Равни с тези на учителите. С парите от имотите черковни и даренията за имотите черковни, духовниците ще се извисят духовно. Ще ги извисяват духовно Катя и колежките на Катя от околовръстното. Срещу 15 лева.
В София слагат плочки. Софиянци не искат плочките. В Плешивец не слагат плочки. Плешивчани искат плочките, които софянци не искат.
Борисов инспектира ремонт на път в Украйна. Майко мила.
Манолова Мая се бори за правата на хората с увреждания. Майко мила! Представям си как се бори с Бойко Борисов. Те комунистите освен да се борят за нещо, не умеят нищо. Имат даже и правило, което следват винаги. Кратко и ясно. БОРБАТА ПРАВИ ЧОРБАТА... И ЧЕРНИЯ ХАЙВЕР С ШАМПАНСКО.
На летище СОФИЯ има бездомна кобила. В парламента има 200 говеда. С по няколко дома.
Работодатели искат да назначат бежанци на работа. Ама нема. Динко ги прецака здраво.
Маринов заяви, че администрацията в МВР е сведена до минимум. Като гледам опашките пред гишетата в меверетата съм сигурен, че е сведена и под минимума. Сведена под минимума е и работата, която върши администрацията.
Непоставен знак за максимална позволена скорост на бул. България докара глоби на 20 шофьори. Не докара глаба на тия, где забравиха да сложат знака.
А Путин заяви, че България се е прецакала с ЮЖЕН ПОТОК. От историята знам, че когато Русия заяви, че България се е прецакала, обикновено България е прецакала Русия.
ОТ СВЕТА.
Путин помоли ЕС да възстанови Сирия. Има древнотатароруска мъдрост. РУСИЯ ЧУПИ, ЕС КУПИ.
В Москва се срещат Русия, Северна Корея и Китай. Да подпишат тристранния пакт.
Тръмп е ужасен, че американската военна промишленост е в ръцете на Китай. Путин не е ужасен, че Сибир е в ръцете на Китай.
Казахстан се сбогува с кирилицата. Точка.
Ердоган бори инфлацията. Издал е указ, че забранява инфлацията. Инфлацията явно още не е прочела указа на Ердоган.
Брекзит май ще излезе солен на британците. Дано не излезе солен и на ЕС!
А в САШ един шляпнал една по дупето преди 78 години. Осъден е на смърт. Тъй като не е имало останали живи свидетели, бил осъден по веществено доказателство. Фактът, че жената има дупе изиграл решаваща роля. Не помогнала и пледоарията на адвоката, който заявил:
- Господа съдебни заседатели, това прилича ли ви на дупе?
Извиканият съдебен експерт оборил аргумента с думите:
- Щом сере е дупе.
Край на новините.
четвъртък, 20 септември 2018 г.
ПРИКАЗКА ЗА ВЪПРОСИТЕ
Преди много, много години и още много години имало едно момче. И първите думи които казало не били "мама" или "тати". Първата му дума била "ЗАЩО". Било щуро и палаво дете. Не се спирало. Коленете му били обелени, главата в цицини, а гърбът надран от храсти. По цял ден не спирало да се пита. Какво е това? И влизало в бодливите храсти да види какво е. Може ли да полетя? И скачало от високото дърво. Кое е по-твърдо? Главата ми или пътеката? Защо това е така, а онова не е така?... А в царството в което живеело, децата, които задават въпроси ги пращали в едно училище. За магьосници. Добри магьосници, които да помагат на хората. Защото децата, които задават въпроси дават и отговори. Та момчето четяло дебелите стари книги и се учело на занаят. И колкото повече знаело, толкова повече въпроси задавало. И помагало на хората. Още докато учело. После завършило и се заело сериозно с магьосничество. Хора от цялото царство идвали и момчето, вече мъж им помагало. Но... Винаги има едно "НО". Малко преди да настъпи есента, от тъмните гори слезли зли магьосници. Първата им работа било да приберат старите книги от училището за магьосници. След това заявили, че само те могат да помагат на хората. Заявявали го всеки ден. И хората повярвали. Не всички. Не повярвал нашия герой. Той тайно помагал, а хората го обичали. И един ден докото се ровел в руините на старото си училище, в едно сандъче открил една древна книга. До нея мастилница и перо. А в книгата не пишело нищо. Магьосникът се учудил, но я прибрал. И често се сещал за нея. Защо е празна? Защо не са я взели лошите магьосници? Защо в сандъчето има перо и мастилница?... Мислел и помагал. А болните хора ставали все по-болни. И все по-трудно ги лекувал. Не спирал да задава въпроси. Усещал, че някъде се крие отговорът на въпроса, "ЗАЩО СЕ РАЗБОЛЯВАТ ХОРАТА?", но не го откривал.
И един ден се разхождал в гората. Дълго вървял и видял рекичка. С каньон. И тръгнал по нея. Да види откъде извира. Привечер стигнал до извора. Пещера, от нея водата скачала в бистър вир и тръгвала през скалите. Било топло, а водата хладна. Той скочил във вира и доплувал до водопада. Струите вода с грохот се стоварвали върху него. А той стоял. Усещал нещо странно. Стоял до сутринта. А когато слънцето огряло пещерата, разбрал. Разбрал отговори.. Не всички, но много.
После се прибрал, извадил книгата и започнал да пише. Написал всичко. А най-важното от всичко било, как хората да не се разболяват. После го преписал. Понеже мастилото свършило, а злите магьосници забранили да се продава мастило, се порязал и преписа довършил с кръв. Прибрал книгата в сандъчето, а после отишъл до извора. И го скрил в пещерата. А преписа отнесъл на злите магьосници. Нали само те имали право да лекуват. И само те имали мастило. Да го препишат и раздадат на хората. А те го прочели, събрали се на съвет и решили да го скрият само за себе си. Ако няма болни, те няма кого да лекуват. И стават ненужни.
Магьосникът дълго питал какво става с книгата и защо хората не знаят за нея, но така и не получил отговор. А хората боледували, лекували се и умирали. Приказката щеше да свърши дотук, ама не.
Магьосникът имал син. Който също задавал въпроси. И търсел отговори с обелени колене и цицини по главата. Но в царството на злите магьосници било невъзможно да намериш отговорите. И то тръгнало по белия свят. Скитало дълго. Гори, планини, полета... Накрая преплувало морето и стигнало в царство, където всеки можел да задава въпроси. И го управлявали хора, които задават въпроси и търсят отговори. И момчето задавало, задавало, задавало... И отговаряло, отговаряло, отговаряло... И станало мъж. Редом с тези, които управлявали царството. После...
После се върнало за баща си. В царството на злите магьосници всички били вече болни. Били здрави само те и баща му. Влязло в старата къща и го събудило. Набързо стегнали багажа и тръгнали. После прекосили морето. И заживели щастливо. Но не всяка щастлива приказка има щастлив край. Бащата починал. А книгата така и не се появила.
Минали години. Синът станал баща. И една вечер се зачел в една книжка. И нещо го накарало да се сети за историята, която неговия баща разказвал. Малко фантастична, но история. На другия ден се качил на кораб, преплувал морето и пак отишъл в царството на лошите магьосници. Нещо го дърпало. Преспал в старата къща, а на другия ден отишъл в гората. Нещото го повело. По пътеката. Когато стигнал каньона видял пещерата с водопада. Преплувал вира застанал под него. После започнал да се катери към пещерата. Нещото го привличало неудържимо. И влязъл в нея. А там вместо тъмнина, светлина. Светлината излизала от косите на най-красивата жена, която бил виждал в живота си. Първо я помислил за феята на зъбките. Така си я представял като дете. Тя протегнала ръка и го повела. До сандъчето. И той го отворил. А вътре стояла книгата, написана от баща му. И една роза. А красивата жена пак се усмихнала и казала:
- Аз съм богинята на този извор. Изворът на живата вода. А розата е ключът за нея. Вземи ги! Ти и баща ти го заслужихте.
Синът я погледнал и също се усмихнал. И го взел. И видял бъдещето. Толкова ясно го видял, че чак се стреснал. Картината била прекрасна.
Вървят в страната на злите магьосници. Богинята на живата вода го е хванала за ръка и го води. Той е стиснал здраво книгата. И я чете. На всеки срещнат. После спират пред замъка на злите магьосници. Мъжът усеща, че светът няма да е същия. Малко го е страх, но вижда как богинята се смее. И се обръща назад. А там хора. Всички хора от царството. А злите магьосниците се разбягали. Сигурно отишли вдън гори Тилилейски. После хората пуснали печатницата, где злите досега печатали злите си работи. И отпечатали 38948576384 екземпляра на книгата. На 37489 езика. И тя стигнала до всички царства на земята, луната, планетите и звездите. За един ден. Нали се сещате, че нещата стават лесни ако ти помогне богиня.
А после! После всеки може да довърши приказката. Аз да не съм Котаракът в чизми за да ги довършвам. А вие нали разбрахте, че ключът за жива вода е роза, а не ключ. Забравих да ви кажа, че всяка роза е ключ. Само трябва да попадне в човек, който задава въпроси. И до него да има богиня... За да спасят света.
И един ден се разхождал в гората. Дълго вървял и видял рекичка. С каньон. И тръгнал по нея. Да види откъде извира. Привечер стигнал до извора. Пещера, от нея водата скачала в бистър вир и тръгвала през скалите. Било топло, а водата хладна. Той скочил във вира и доплувал до водопада. Струите вода с грохот се стоварвали върху него. А той стоял. Усещал нещо странно. Стоял до сутринта. А когато слънцето огряло пещерата, разбрал. Разбрал отговори.. Не всички, но много.
После се прибрал, извадил книгата и започнал да пише. Написал всичко. А най-важното от всичко било, как хората да не се разболяват. После го преписал. Понеже мастилото свършило, а злите магьосници забранили да се продава мастило, се порязал и преписа довършил с кръв. Прибрал книгата в сандъчето, а после отишъл до извора. И го скрил в пещерата. А преписа отнесъл на злите магьосници. Нали само те имали право да лекуват. И само те имали мастило. Да го препишат и раздадат на хората. А те го прочели, събрали се на съвет и решили да го скрият само за себе си. Ако няма болни, те няма кого да лекуват. И стават ненужни.
Магьосникът дълго питал какво става с книгата и защо хората не знаят за нея, но така и не получил отговор. А хората боледували, лекували се и умирали. Приказката щеше да свърши дотук, ама не.
Магьосникът имал син. Който също задавал въпроси. И търсел отговори с обелени колене и цицини по главата. Но в царството на злите магьосници било невъзможно да намериш отговорите. И то тръгнало по белия свят. Скитало дълго. Гори, планини, полета... Накрая преплувало морето и стигнало в царство, където всеки можел да задава въпроси. И го управлявали хора, които задават въпроси и търсят отговори. И момчето задавало, задавало, задавало... И отговаряло, отговаряло, отговаряло... И станало мъж. Редом с тези, които управлявали царството. После...
После се върнало за баща си. В царството на злите магьосници всички били вече болни. Били здрави само те и баща му. Влязло в старата къща и го събудило. Набързо стегнали багажа и тръгнали. После прекосили морето. И заживели щастливо. Но не всяка щастлива приказка има щастлив край. Бащата починал. А книгата така и не се появила.
Минали години. Синът станал баща. И една вечер се зачел в една книжка. И нещо го накарало да се сети за историята, която неговия баща разказвал. Малко фантастична, но история. На другия ден се качил на кораб, преплувал морето и пак отишъл в царството на лошите магьосници. Нещо го дърпало. Преспал в старата къща, а на другия ден отишъл в гората. Нещото го повело. По пътеката. Когато стигнал каньона видял пещерата с водопада. Преплувал вира застанал под него. После започнал да се катери към пещерата. Нещото го привличало неудържимо. И влязъл в нея. А там вместо тъмнина, светлина. Светлината излизала от косите на най-красивата жена, която бил виждал в живота си. Първо я помислил за феята на зъбките. Така си я представял като дете. Тя протегнала ръка и го повела. До сандъчето. И той го отворил. А вътре стояла книгата, написана от баща му. И една роза. А красивата жена пак се усмихнала и казала:
- Аз съм богинята на този извор. Изворът на живата вода. А розата е ключът за нея. Вземи ги! Ти и баща ти го заслужихте.
Синът я погледнал и също се усмихнал. И го взел. И видял бъдещето. Толкова ясно го видял, че чак се стреснал. Картината била прекрасна.
Вървят в страната на злите магьосници. Богинята на живата вода го е хванала за ръка и го води. Той е стиснал здраво книгата. И я чете. На всеки срещнат. После спират пред замъка на злите магьосници. Мъжът усеща, че светът няма да е същия. Малко го е страх, но вижда как богинята се смее. И се обръща назад. А там хора. Всички хора от царството. А злите магьосниците се разбягали. Сигурно отишли вдън гори Тилилейски. После хората пуснали печатницата, где злите досега печатали злите си работи. И отпечатали 38948576384 екземпляра на книгата. На 37489 езика. И тя стигнала до всички царства на земята, луната, планетите и звездите. За един ден. Нали се сещате, че нещата стават лесни ако ти помогне богиня.
А после! После всеки може да довърши приказката. Аз да не съм Котаракът в чизми за да ги довършвам. А вие нали разбрахте, че ключът за жива вода е роза, а не ключ. Забравих да ви кажа, че всяка роза е ключ. Само трябва да попадне в човек, който задава въпроси. И до него да има богиня... За да спасят света.
понеделник, 3 септември 2018 г.
Та понеже днес съм добър, ще ви открия една дълбоко пазена тайна. Где хич не ми се признава, ама ще я призная.
Когато строяхме социализма, имаше култура. Истинска култура и истинска свобода на въображението. И четяхме, а се не ебавахме у фейсо. Спомням си много добре.
Тогава имаше безплатни обществени нужници. Тоалетна хартия немаше. Взимаш Работническо дело и клекаш да сереш. И докато сереш, четеш. Ако те е уловил запек, може и целия вестник да изчетеш. После ползваш половината, а другата половина навираш у некоя дупка у тухлите. Плочки немаше, що се изнасяха за Русия, где още по - немаше. Или за ГФР, где имаше, ама немаше толкова евтини, а ние немахме валута, та да плащаме за плочките, где внасяхмет ГФР, та да правим нужниците по партийните домове. Ама на думата. Оставяш вестника, друг влиза, сере и чете. И оставя неговия. От онова време всички разбираме межднародното положение, футбола, театъра и обичаме тоя, где у вестника пишеше, че требва да обичаме.
Тия, где имаха често диария, така си останаха тъпи. А дрискай на пет минути и чети как у САЩ бият негрите, а у СССР строят БАМ.
Ама това не бе нищо. По надупчените стени имаше рисунки, где като ги гледаш ставаш гинеколог, сексолог и зъболог. Ако ги видеше Пикасо, щеше да умре от яд. Ама не и това беше върхът. Това беше издателство. Фейс. Новинарски сайт. Жълт вестник. Всичко, где се сетите. Влизаш, а вдесно надпис Петър + Иван = любов. Влево Петя е най - големата курва. Влизаш навътре, а там нещата стават сериозни. Снощи тук ми направи свирка Драганка. По навътре писоар. Стена с течаща вода и улей покрай стената. И футиристична гледка. Зад водната завеса надпис. €уй и €ичка, брат и сестричка. Умно. А до него на американски. Не хвърляйте фасове в писоарите ни! Ние не пикаем в пепелниците ви. И подпис на некакъв Вонегът. И той тук прописа. И вече влизаш в светая светих. Пред теб клекалото. А на стената зад него надпис. И подпис. Чете се само подписът. Паулу Коелю. Ама не се чете кво е написал. Що некой с диария не е имал време да клекне, и е увапцал мъдрата мисъл. Та от тогава мразя тия с диарията. Ем не четат, ем цензурират без да гледат. А после клякат доволно, вадят молива и пишат гордо на стената срещу тях:
ТУК СРА Иван Петров Христов. Та да разберат всички.
Кто понял, понял.
ПП. ако съм изпуснал нецензурна дума, турайте точка. червена точка.
Когато строяхме социализма, имаше култура. Истинска култура и истинска свобода на въображението. И четяхме, а се не ебавахме у фейсо. Спомням си много добре.
Тогава имаше безплатни обществени нужници. Тоалетна хартия немаше. Взимаш Работническо дело и клекаш да сереш. И докато сереш, четеш. Ако те е уловил запек, може и целия вестник да изчетеш. После ползваш половината, а другата половина навираш у некоя дупка у тухлите. Плочки немаше, що се изнасяха за Русия, где още по - немаше. Или за ГФР, где имаше, ама немаше толкова евтини, а ние немахме валута, та да плащаме за плочките, где внасяхмет ГФР, та да правим нужниците по партийните домове. Ама на думата. Оставяш вестника, друг влиза, сере и чете. И оставя неговия. От онова време всички разбираме межднародното положение, футбола, театъра и обичаме тоя, где у вестника пишеше, че требва да обичаме.
Тия, где имаха често диария, така си останаха тъпи. А дрискай на пет минути и чети как у САЩ бият негрите, а у СССР строят БАМ.
Ама това не бе нищо. По надупчените стени имаше рисунки, где като ги гледаш ставаш гинеколог, сексолог и зъболог. Ако ги видеше Пикасо, щеше да умре от яд. Ама не и това беше върхът. Това беше издателство. Фейс. Новинарски сайт. Жълт вестник. Всичко, где се сетите. Влизаш, а вдесно надпис Петър + Иван = любов. Влево Петя е най - големата курва. Влизаш навътре, а там нещата стават сериозни. Снощи тук ми направи свирка Драганка. По навътре писоар. Стена с течаща вода и улей покрай стената. И футиристична гледка. Зад водната завеса надпис. €уй и €ичка, брат и сестричка. Умно. А до него на американски. Не хвърляйте фасове в писоарите ни! Ние не пикаем в пепелниците ви. И подпис на некакъв Вонегът. И той тук прописа. И вече влизаш в светая светих. Пред теб клекалото. А на стената зад него надпис. И подпис. Чете се само подписът. Паулу Коелю. Ама не се чете кво е написал. Що некой с диария не е имал време да клекне, и е увапцал мъдрата мисъл. Та от тогава мразя тия с диарията. Ем не четат, ем цензурират без да гледат. А после клякат доволно, вадят молива и пишат гордо на стената срещу тях:
ТУК СРА Иван Петров Христов. Та да разберат всички.
Кто понял, понял.
ПП. ако съм изпуснал нецензурна дума, турайте точка. червена точка.
Септември. Един от любимите ми месеци. Шести септември. Девети септември. Петнадесети септември. Двадесет и втори септември. Двадесет и трети септември. Празници, празници, празници.
А като малък го мразех. Девети септември. Петнадесети септември. Двадесет и трети септември. " Месец на кръв, на позор и погром". А го мразех, защото на тия дати обличахме чистите дрехи и марширувахме. А мразех да марширувам. И ми се не учеше. Ще ви кажа какво обичах през септември.
Обичах късната река. Почти пресъхнала през лятото, носеща жълти листа. Обичах кестени, опечени в жарава с приятели. Не ги ядях, що не обичах кестени. Обичах есенните баири. Жълти, зелени, оранжеви, сини, червени, пембени ... Като циганска рокля. Обичах забравените неоткъснати домати в чуждите градини. Неоткъснат грозд у чуждо лозе. Ябълки и круши паднали под дъб. Скрити в жълтите листа, где са тръгнали да зреят и са вече червеножълти. Обичах поляните с минзухари. Сред донесени от вятъра листа. Обичах хоризонта.
Ама най - много обичах жиците. Есенните жици. Телефонни. Пълни с лястовици. Както казваше едно хлапе, наредени като кебапчета по тях. Сядах и ги гледах. С часове. И знаех какво търсят там. Ще го кажа и на вас.
Лястовиците се събираха, за да чуят телефона. Той им казваше някаква дата. И точно на тая дата те отлитаха. На другия ден само есенният вятър свиреше на жиците. Ама не отлитаха ей тъй. Те отнасяха лятото. Някъде у Африка. При негрите. Знаех го от книгите. Ама съм го знаел и преди книгите. Че ако не лястовиците, тогава кой отнася лятото? И ако лятото остане, как ще дойде есента? А после зимата. А после лястовиците донасяха пролетта. И оставаха тук. Така и не разбрах, кой отнася пролетта и носи лятото. Ама и това ще разбера. Само трябва да отида до Африка.
А една есен намерих лястовичка. Болна. Малко лято бе останало с нея. През зимата я изяде котката на баба Пена. Котешка И работата. Кой не обича малко лято през зимата. Ама само котките го ядат.
А като малък го мразех. Девети септември. Петнадесети септември. Двадесет и трети септември. " Месец на кръв, на позор и погром". А го мразех, защото на тия дати обличахме чистите дрехи и марширувахме. А мразех да марширувам. И ми се не учеше. Ще ви кажа какво обичах през септември.
Обичах късната река. Почти пресъхнала през лятото, носеща жълти листа. Обичах кестени, опечени в жарава с приятели. Не ги ядях, що не обичах кестени. Обичах есенните баири. Жълти, зелени, оранжеви, сини, червени, пембени ... Като циганска рокля. Обичах забравените неоткъснати домати в чуждите градини. Неоткъснат грозд у чуждо лозе. Ябълки и круши паднали под дъб. Скрити в жълтите листа, где са тръгнали да зреят и са вече червеножълти. Обичах поляните с минзухари. Сред донесени от вятъра листа. Обичах хоризонта.
Ама най - много обичах жиците. Есенните жици. Телефонни. Пълни с лястовици. Както казваше едно хлапе, наредени като кебапчета по тях. Сядах и ги гледах. С часове. И знаех какво търсят там. Ще го кажа и на вас.
Лястовиците се събираха, за да чуят телефона. Той им казваше някаква дата. И точно на тая дата те отлитаха. На другия ден само есенният вятър свиреше на жиците. Ама не отлитаха ей тъй. Те отнасяха лятото. Някъде у Африка. При негрите. Знаех го от книгите. Ама съм го знаел и преди книгите. Че ако не лястовиците, тогава кой отнася лятото? И ако лятото остане, как ще дойде есента? А после зимата. А после лястовиците донасяха пролетта. И оставаха тук. Така и не разбрах, кой отнася пролетта и носи лятото. Ама и това ще разбера. Само трябва да отида до Африка.
А една есен намерих лястовичка. Болна. Малко лято бе останало с нея. През зимата я изяде котката на баба Пена. Котешка И работата. Кой не обича малко лято през зимата. Ама само котките го ядат.
Дестинация Монтана - негде под Алпите. 1274 километра. 15 часа, от които два за 100 километра в България и час и нещо за 7 митници. После тръгваме обратно. След още час. И ортакът ме пита:
- Защо бързаме!? Жена ли гониш?
А аз не бързам. Просто искам да спечеля бас. И казвам:
- Искам да се приберем бързо.
И си представям студуна бутилка руска стандартна. С пушена рибка. Сьомга да кажем. Студена. А е жега.
А той:
- Дай да спрем и изядем по едно jelato!
И пред очите ми са потна бутилка и jelato. Битилката на 1100 километра, несигурна, а jelato на първата отбивка. И спирам. И чакам до го донесе. Светлозеленото. С ядки отгоре. Под ядките бяла наслада. А под бялото нещо светлозелено, с парченца лимон. И гледам.
Пред магазина двама негри. Прибират колички. После влизат в магазина. Сигурно за jelato. Ама не. Излизат с четири бири. И Боби излиза. Антично jelato. И ям. И гледам негри. После италианци. Нито една красива жена. Мъж още повече. Най - красива е една забулена с черно терористка. После гледам jelato - то на ортака. Бело с шоколад и сироп. Май е по - убаво от моето. И влизам да си купя същото. И излизам. А на вратата се сблъсквам с най - убовто женско лице у живата си. И се обръщам след него. А там дупе перфектно. И тръгвам обратно. След дупето. Купува минерална вода. Тоалетна хартия. И излиза. А аз плащам jelato - то за втори път.
После тръгваме. Италия. Словения. Хърватска. Сърбия. България. Вече не бързаме. Дължа бутилка руска стандартна.
У Словения ни убав мъж, ни убава жена. Убави коли. У Хърватска малко по - убав народ. Женски и мъжки. Ама като влизаме у Сърбия, убави. И мъже и жени. Високи. Ни слаби, ни дебели. Най - убавите. У България нема такива.
После сме у България. В момента, в който минавам границата, виждам най - убавата гранична полицайка. Жена и половина. После се мия и гледам в огледалото. Италианец. След като се измивам, се гледам пак. Нема по убави мъже от българите. Мани друго, ама и коефициентът на интелект на българите расте. Средния. Като се прибера тук, скача с три пункта. Що съм българин. Скромен.
- Защо бързаме!? Жена ли гониш?
А аз не бързам. Просто искам да спечеля бас. И казвам:
- Искам да се приберем бързо.
И си представям студуна бутилка руска стандартна. С пушена рибка. Сьомга да кажем. Студена. А е жега.
А той:
- Дай да спрем и изядем по едно jelato!
И пред очите ми са потна бутилка и jelato. Битилката на 1100 километра, несигурна, а jelato на първата отбивка. И спирам. И чакам до го донесе. Светлозеленото. С ядки отгоре. Под ядките бяла наслада. А под бялото нещо светлозелено, с парченца лимон. И гледам.
Пред магазина двама негри. Прибират колички. После влизат в магазина. Сигурно за jelato. Ама не. Излизат с четири бири. И Боби излиза. Антично jelato. И ям. И гледам негри. После италианци. Нито една красива жена. Мъж още повече. Най - красива е една забулена с черно терористка. После гледам jelato - то на ортака. Бело с шоколад и сироп. Май е по - убаво от моето. И влизам да си купя същото. И излизам. А на вратата се сблъсквам с най - убовто женско лице у живата си. И се обръщам след него. А там дупе перфектно. И тръгвам обратно. След дупето. Купува минерална вода. Тоалетна хартия. И излиза. А аз плащам jelato - то за втори път.
После тръгваме. Италия. Словения. Хърватска. Сърбия. България. Вече не бързаме. Дължа бутилка руска стандартна.
У Словения ни убав мъж, ни убава жена. Убави коли. У Хърватска малко по - убав народ. Женски и мъжки. Ама като влизаме у Сърбия, убави. И мъже и жени. Високи. Ни слаби, ни дебели. Най - убавите. У България нема такива.
После сме у България. В момента, в който минавам границата, виждам най - убавата гранична полицайка. Жена и половина. После се мия и гледам в огледалото. Италианец. След като се измивам, се гледам пак. Нема по убави мъже от българите. Мани друго, ама и коефициентът на интелект на българите расте. Средния. Като се прибера тук, скача с три пункта. Що съм българин. Скромен.
Сутрешни размисли.
Вчера един приятел редактира един химн. Ето го:
"Пее се по мелодията на
"Върви народе възродени „
Върви народе възродени,
по магистралите върви!
Излъгани и унизени
към все по-мрачни бъднини!
Достоен беше ти, и славен
а днес ограбен, унизен!
С милиярди някой е нахранен,
а ти купуваш хляб през ден!
Премина с гръм плез вековете,
със гордо вдигната глава!
И бе кошмар за враговете,
а днес си техният слуга!
Народ доказал свойто име!
Ти нявга пръв в Европа бе!
А днес от тука който мине
иска да те на..е !
23.05.2016 г."
Г. Иванов
И понеже ми харесва старият си химн, този хич не ми хареса. А причини да не ми хареса, много.
За да върви един народ напред, първо му трябват водачи.
Второ му трябва пътна карта.
Трето трябва да има народ.
А най - важното е четвъртото. Трябва да има хора. Индивиди. Индивидуални индивиди.
Кога сме вървели напред, може да направите справка с историята. Напред понякога беше напред, напред беше и назад. Напред е у лево, и у десно. Що хората са различни.
Явно Гошо мисли, че да вървим напред ни трябват врагове, где да мачкаме. С пушки и униформи, литнали заедно по бойните полета, да побеждаваме сърби, гърци, турци, англичани и руснаци. С "НА НОЖ" и "УРА". И с гордо вдигнати глави да режем глави. Ако направим справка у историята, винаги след победите, сме навеждали глави победени. В много от случаите от срам. Ама това го нема у историята. Там са победите.
Та ето за какво иде реч. Един народ няма как да бъде възроден целия. То не е и нужно. На мен възроден народ ми звучи и прилича на стадо овце, запладнило на сянка. После овчарят го вдига и гони към водата. А овцете тичат възторжено. После се изморяват и пак лягат. И ако направите справка с историята, ще видите, че често сме го правили.
А старият химн е ясен. Нали помните накъде трябва да вървим!? Не да ни водят, а да вървим!? Не да вървим на 24 май и да веем Аз, Буки, Дуки и Муки. Просто трябва да отворим букварите и ги покажем на децата. "А" - ягне. "Б" - Бойко, БСП, "Г" - Гост. " Д" - дупе.... "Я" - ягне. Та натам е посоката.
От просто, по - просто е. Към просвета. А просветата не е да ни пишеш на кирилица, да не пишем на латиница. И да сравняваш къра и кура. Просвета е и да пишеш и четеш на кирилица, ама и да четеш Шекспир на американски. И си представям как целокупният български народ чете " Старецът и морето". В оригинал. На руски. И ке се напикам от смей.
Та искам да ви кажа, че възраждането на един народ е проста работа. Най - простата на света. И е строго индивидуален акт. Просто трябва да се спазват няколко прости правила. Точно десет:
1. Учи! Учи! Учи! Учи!
2. Работи! Работи! Работи!
3. Не реви! Не реви! Не реви!
И ако Гошо и вие се огледате, ще видите, че доста хора го правят. Най - вече младите. И хич не са унизени. Ама хич. Що човек може да бъде унизен, само ако иска да бъде унизен. Може да ги видите и по София, и по Париж, и по Ню Йорк. И у Москва ги има. Грамотни български деца.
Те това исках да ви кажа. И друго.
Най - обичам да ставам рано, когато не трябва да ставам рано.
Вчера един приятел редактира един химн. Ето го:
"Пее се по мелодията на
"Върви народе възродени „
Върви народе възродени,
по магистралите върви!
Излъгани и унизени
към все по-мрачни бъднини!
Достоен беше ти, и славен
а днес ограбен, унизен!
С милиярди някой е нахранен,
а ти купуваш хляб през ден!
Премина с гръм плез вековете,
със гордо вдигната глава!
И бе кошмар за враговете,
а днес си техният слуга!
Народ доказал свойто име!
Ти нявга пръв в Европа бе!
А днес от тука който мине
иска да те на..е !
23.05.2016 г."
Г. Иванов
И понеже ми харесва старият си химн, този хич не ми хареса. А причини да не ми хареса, много.
За да върви един народ напред, първо му трябват водачи.
Второ му трябва пътна карта.
Трето трябва да има народ.
А най - важното е четвъртото. Трябва да има хора. Индивиди. Индивидуални индивиди.
Кога сме вървели напред, може да направите справка с историята. Напред понякога беше напред, напред беше и назад. Напред е у лево, и у десно. Що хората са различни.
Явно Гошо мисли, че да вървим напред ни трябват врагове, где да мачкаме. С пушки и униформи, литнали заедно по бойните полета, да побеждаваме сърби, гърци, турци, англичани и руснаци. С "НА НОЖ" и "УРА". И с гордо вдигнати глави да режем глави. Ако направим справка у историята, винаги след победите, сме навеждали глави победени. В много от случаите от срам. Ама това го нема у историята. Там са победите.
Та ето за какво иде реч. Един народ няма как да бъде възроден целия. То не е и нужно. На мен възроден народ ми звучи и прилича на стадо овце, запладнило на сянка. После овчарят го вдига и гони към водата. А овцете тичат възторжено. После се изморяват и пак лягат. И ако направите справка с историята, ще видите, че често сме го правили.
А старият химн е ясен. Нали помните накъде трябва да вървим!? Не да ни водят, а да вървим!? Не да вървим на 24 май и да веем Аз, Буки, Дуки и Муки. Просто трябва да отворим букварите и ги покажем на децата. "А" - ягне. "Б" - Бойко, БСП, "Г" - Гост. " Д" - дупе.... "Я" - ягне. Та натам е посоката.
От просто, по - просто е. Към просвета. А просветата не е да ни пишеш на кирилица, да не пишем на латиница. И да сравняваш къра и кура. Просвета е и да пишеш и четеш на кирилица, ама и да четеш Шекспир на американски. И си представям как целокупният български народ чете " Старецът и морето". В оригинал. На руски. И ке се напикам от смей.
Та искам да ви кажа, че възраждането на един народ е проста работа. Най - простата на света. И е строго индивидуален акт. Просто трябва да се спазват няколко прости правила. Точно десет:
1. Учи! Учи! Учи! Учи!
2. Работи! Работи! Работи!
3. Не реви! Не реви! Не реви!
И ако Гошо и вие се огледате, ще видите, че доста хора го правят. Най - вече младите. И хич не са унизени. Ама хич. Що човек може да бъде унизен, само ако иска да бъде унизен. Може да ги видите и по София, и по Париж, и по Ню Йорк. И у Москва ги има. Грамотни български деца.
Те това исках да ви кажа. И друго.
Най - обичам да ставам рано, когато не трябва да ставам рано.
Та фейсо пак ме пита какво мисля. Не мисля нищо. Четох някаква публикация за гейове и коментарите под нея. И се сещам за една истинска история. Само имената са други.
Имах един приятел. Човек. Нормален. За едни добър, за други лош. Да кажем Иван. Та Иван имаше три дъщери. Като кукли. А му с щеше да има и син. Много. често му предлагах ако иска да помагам, ама само на майтап. Кой помага на приятелите си да правят деца.Та той предлагаше да помага на мен за щерка. Що жената много искаше щерка. Абе некви такива работи. Просташки. Северозападни. А Рози ни бе приятел и на двамата. Ако не знаете кой е Рози, питайте некой видинчанин! С Иван бе по - приятел. Понякога го викахме да почерпим нещо. И той идваше, въртейки задник. Остарял, ама най - великият у града. Другите се криеха, а той парадираше. И не му пукаше. Не беше умен. Не беше и тъп. Беше себе си. Едни го гледаха с насмешка. Други го съжаляваха. Трети подиграваха. Четвърти псуваха. Некои го шамаросваха. Идваше и сядаше при нас. Нямаше за какво да си говорим, ама ми харесваше да сяда на масата ни. Гледах реакцията на околните. Не към него. Към нас. Насмешка. Безразличие. Учудване. Отвращение. Разни хора. А той пиеше кафето с буркан захар и се смееше. Напоследък без зъби. После ставаше, правеше движение от кючека и казваше:
- Да не забравите да ме викнете на сватбите на децата, ей! За вас ще играя безплатно.
И тръгваше.
Често с нас сядаше, да кажем, и Драган. Паралия. Винаги сериозен. Със син на 11 години. Като слънце. Не предлагаше услугите си да помага на Иван, ама често го майтапеше за дъщерите. И се гордееше със сина си. С право. Обаче позеленяваше, когато викахме Рози. Не дишаше педераси. Зарязваше всичко и тръгваше. Отвратен.
Та това се сетих одеве. И друго.
Преди месец бях на рожден ден във Видин. С един приятел пушим на маса пред кръчмата. И до нас приближава красиво момче:
- Здравейте! Може ли да седна?
- Разбира се.
Сяда и говори с приятеля ми. И с мен. Познава ме, а аз се не сещам да го познавам. И ме е срам да питам. Умно момче. С оскубани вежди. После изпива кафето, става и тръгва. Все едно гледам Рози. Отзад. Прероден.
После питам, откъде ми е познато това гейче. А падам от отговора:
- Е как го не знаеш!? На Драган момчето.
Та сега вече си мисля. Когато момчето на Драган сяда на масата на Драган, Драган дали става отвратен!?
Имах един приятел. Човек. Нормален. За едни добър, за други лош. Да кажем Иван. Та Иван имаше три дъщери. Като кукли. А му с щеше да има и син. Много. често му предлагах ако иска да помагам, ама само на майтап. Кой помага на приятелите си да правят деца.Та той предлагаше да помага на мен за щерка. Що жената много искаше щерка. Абе некви такива работи. Просташки. Северозападни. А Рози ни бе приятел и на двамата. Ако не знаете кой е Рози, питайте некой видинчанин! С Иван бе по - приятел. Понякога го викахме да почерпим нещо. И той идваше, въртейки задник. Остарял, ама най - великият у града. Другите се криеха, а той парадираше. И не му пукаше. Не беше умен. Не беше и тъп. Беше себе си. Едни го гледаха с насмешка. Други го съжаляваха. Трети подиграваха. Четвърти псуваха. Некои го шамаросваха. Идваше и сядаше при нас. Нямаше за какво да си говорим, ама ми харесваше да сяда на масата ни. Гледах реакцията на околните. Не към него. Към нас. Насмешка. Безразличие. Учудване. Отвращение. Разни хора. А той пиеше кафето с буркан захар и се смееше. Напоследък без зъби. После ставаше, правеше движение от кючека и казваше:
- Да не забравите да ме викнете на сватбите на децата, ей! За вас ще играя безплатно.
И тръгваше.
Често с нас сядаше, да кажем, и Драган. Паралия. Винаги сериозен. Със син на 11 години. Като слънце. Не предлагаше услугите си да помага на Иван, ама често го майтапеше за дъщерите. И се гордееше със сина си. С право. Обаче позеленяваше, когато викахме Рози. Не дишаше педераси. Зарязваше всичко и тръгваше. Отвратен.
Та това се сетих одеве. И друго.
Преди месец бях на рожден ден във Видин. С един приятел пушим на маса пред кръчмата. И до нас приближава красиво момче:
- Здравейте! Може ли да седна?
- Разбира се.
Сяда и говори с приятеля ми. И с мен. Познава ме, а аз се не сещам да го познавам. И ме е срам да питам. Умно момче. С оскубани вежди. После изпива кафето, става и тръгва. Все едно гледам Рози. Отзад. Прероден.
После питам, откъде ми е познато това гейче. А падам от отговора:
- Е как го не знаеш!? На Драган момчето.
Та сега вече си мисля. Когато момчето на Драган сяда на масата на Драган, Драган дали става отвратен!?
четвъртък, 30 август 2018 г.
ЯЗОВЦИ
Северозападни истории.
Пешо.
Вие не знаете, кво е пристрастяване. Манете тия, где бият покер машините и блъскат пари у Еврофутбол. Към секс да се пристрастиш, е страшно. А към порното, по - страшно. Питайте оня от " Досиетата Х". Изпатил съм го.
Беше началото на деветдесетте. Видеа заляха пазара. И порно касети. А ние като отвързани литнахме. Не гледаме " Вокзал за двама", а гледеме това, где не бехме гледали. Порно брат. Отпред, отзад, у устата, у ушите, у сисите ... С коне, прасета, магарета... Та и аз да не остана назад. Порно. Ама изискано. Американско. Европейско. После пуснаха " Порно бабушка" и "Руское порно". Наши ора. Гледам и се пристрастявам. Легам до невестата, ама не е същото. И при съседката не е, нищо, че се опитва да го догажда наспоред киното. Ама що ми требваше един път да пуща " Порно хентай". Те това ба мамата на половия живот и на жената, и на съседката. А я остана без ръце. Първо десна, после лева. И таман да си съсипа семейната идилия, прочетох за една, где учил психоанализа у Америка. Ако не сте чували за психоанализа, поне за Юнг и Фройд сте чували.
Та съм при нея. Показвам И мазолести ръце, обяснявам и, а тя кима с глава като недоклатена кобила. А едни устнички има. И ушенца... И ме кара да се върна назад у времето. Пак мазоли. От жени без фантазия. Така ме връща назад до детството. Где нема жени. Има гори, реки и спокойствие. И ми казва.
- Трябва ви природа! И да убиете нещо, та да мислите за убитото нещо, а не за японско порно.
Следващият ден съм в гората. Пред мен кукуруз. С пушка. Сред природата. Дърветата са като фалоси, жълъдите като клиторчета, мравуняците като венерини хълмове, а дивите круши като женски гърди. Красота неземна. И чакам да убия нещото. После се стъмва, а нещото не идва.
После чувам шум. Нещо май идва през царевицата. Ама май е човек. Оная не каза, дали е позволено да трепя човек. А до него май още един. Тъмно е. После се спират. После чувам как някой пуфти. Мъж. Явно дебел и тежък, що жената нема сила да викне. Пуфти гадината, рови с крака, а оная кърши царевицата от що И е хубаво. И мълчи от кеф. После спреха да кършат царевицата, и усетих как оня идва към мен. Още пуфти, гадината. И го видях в тъмното.
Язовец. Дебел есенен язовец. А след него и язовичката. И се сетих, че трябваше да ги гръмна. Ама немаше как. С една ръка ижовка не може да вдигнеш.
После отидох да гръмна психоаналитичката. Беше затворено, а на вратата висеше табела:
"Лекувам мазоли. За спешни случаи ме дирете у гората! До кукуруза!"
Пешо.
Вие не знаете, кво е пристрастяване. Манете тия, где бият покер машините и блъскат пари у Еврофутбол. Към секс да се пристрастиш, е страшно. А към порното, по - страшно. Питайте оня от " Досиетата Х". Изпатил съм го.
Беше началото на деветдесетте. Видеа заляха пазара. И порно касети. А ние като отвързани литнахме. Не гледаме " Вокзал за двама", а гледеме това, где не бехме гледали. Порно брат. Отпред, отзад, у устата, у ушите, у сисите ... С коне, прасета, магарета... Та и аз да не остана назад. Порно. Ама изискано. Американско. Европейско. После пуснаха " Порно бабушка" и "Руское порно". Наши ора. Гледам и се пристрастявам. Легам до невестата, ама не е същото. И при съседката не е, нищо, че се опитва да го догажда наспоред киното. Ама що ми требваше един път да пуща " Порно хентай". Те това ба мамата на половия живот и на жената, и на съседката. А я остана без ръце. Първо десна, после лева. И таман да си съсипа семейната идилия, прочетох за една, где учил психоанализа у Америка. Ако не сте чували за психоанализа, поне за Юнг и Фройд сте чували.
Та съм при нея. Показвам И мазолести ръце, обяснявам и, а тя кима с глава като недоклатена кобила. А едни устнички има. И ушенца... И ме кара да се върна назад у времето. Пак мазоли. От жени без фантазия. Така ме връща назад до детството. Где нема жени. Има гори, реки и спокойствие. И ми казва.
- Трябва ви природа! И да убиете нещо, та да мислите за убитото нещо, а не за японско порно.
Следващият ден съм в гората. Пред мен кукуруз. С пушка. Сред природата. Дърветата са като фалоси, жълъдите като клиторчета, мравуняците като венерини хълмове, а дивите круши като женски гърди. Красота неземна. И чакам да убия нещото. После се стъмва, а нещото не идва.
После чувам шум. Нещо май идва през царевицата. Ама май е човек. Оная не каза, дали е позволено да трепя човек. А до него май още един. Тъмно е. После се спират. После чувам как някой пуфти. Мъж. Явно дебел и тежък, що жената нема сила да викне. Пуфти гадината, рови с крака, а оная кърши царевицата от що И е хубаво. И мълчи от кеф. После спреха да кършат царевицата, и усетих как оня идва към мен. Още пуфти, гадината. И го видях в тъмното.
Язовец. Дебел есенен язовец. А след него и язовичката. И се сетих, че трябваше да ги гръмна. Ама немаше как. С една ръка ижовка не може да вдигнеш.
После отидох да гръмна психоаналитичката. Беше затворено, а на вратата висеше табела:
"Лекувам мазоли. За спешни случаи ме дирете у гората! До кукуруза!"
Бах ти черния петък. Даже забравих да обядвам. Никакво настроение. Умора. И преди малко монтьорите привършват работа. И Петър ме пита, дали има с какво да си измие лицето. Привършвам работата с компютъра, казвам, че няма и го поглеждам. А той черен на коминочистач. После Виктор иска да се видим утре. Нема какво да прави. Казвам, че ще се видим, ако почерпи. Или, че аз ще почерпя, ама ако Петър ми каже, че днес се е държал примерно. Работят тандем, разбират се, ама и номера си погаждат. А той:
- Изгорех. Слушай кво стана одеве. Петър е в канала. Гледа ауспуха. Рейсът работи. Качвам се и го форсирам на макс. И стана Черен Петър. Само зъбите му белееха като на негър. Мислиш ли, че ще каже, че съм бил примерен!?
А Петър се смее и споменава женската му рода. Същият Петър, где в една работна карта написа. Цитирам: " Смяна на стартер. У локва. При космически студ."
Та петъкът ми стана бял. След малко сметам да ръфам луканка и да смуча водка. Петък е.
Ако вече сте заседнали, наздраве! Ако не сте, пак наздраве!
- Изгорех. Слушай кво стана одеве. Петър е в канала. Гледа ауспуха. Рейсът работи. Качвам се и го форсирам на макс. И стана Черен Петър. Само зъбите му белееха като на негър. Мислиш ли, че ще каже, че съм бил примерен!?
А Петър се смее и споменава женската му рода. Същият Петър, где в една работна карта написа. Цитирам: " Смяна на стартер. У локва. При космически студ."
Та петъкът ми стана бял. След малко сметам да ръфам луканка и да смуча водка. Петък е.
Ако вече сте заседнали, наздраве! Ако не сте, пак наздраве!
Гордея се с нашето момче, което стана второ на Евровизия. Няма по - горд човек от мен. Прослави България. Плача от гордост. Гордея се и с Азис. И със Слави Трифонов се гордея. Аз съм горд българин. Гордея се, че при Тодор Живков имаше салам и хляб. Имаше телевизори " Пирин". Имаше ред. За коли. За апартаменти. За жителство. Гордея се с премиера и президента ни. Гордея се с прокурора. Със съдите се гордея. С Ценки Чоков се гордея. И с другите кметове се гордея. Гордея се с КТБ. С Нефтохим се гордея. Гордея се с американската централа, где май ще се окаже руска. С Белене се гордея. С цената на газта се гордея. С Пеевски, Лафка и Доган се гордея... Гордея се с всичко, с което и вие се гордеете. И с Кубрат Пулев се гордея. Как само преби оня дебел негър, а?
Не се гордея с едни три момчета, где преди три години продадоха фирмата, която създадоха от нищото. С акъл. И я продадоха за 200 000 000 долара. Нулите са верни. Нямаше ги по новините. Не се гордея с децата, где носят медали от олимпиади по физика, математика и химия. И тях ги няма в новините. Или пробягват през новините като Бен Джонсън. Не се гордея с десетките хиляди успели българи. Тук и навън. И тях ги няма в новините. Не се гордея с тия, где спряха застрояването на Пирин и оцелелите плажове. Тях ги има, ама ги нема. Не се гордея, че сме част от цивилизования свят, където май не ни е мястото.
И накрая:
Не се гордея вече с Ботев и Левски, защото ги сложихте на мръсните си тениски и ги направихте на парцали.
Българин съм. Истински горд българин. Мамка ви проста!
приятна вечер! и споделена!
ама най се гордея с Миро Енчев. Какви лампи прави, а? И му не дреме, че е българин.
Не се гордея с едни три момчета, где преди три години продадоха фирмата, която създадоха от нищото. С акъл. И я продадоха за 200 000 000 долара. Нулите са верни. Нямаше ги по новините. Не се гордея с децата, где носят медали от олимпиади по физика, математика и химия. И тях ги няма в новините. Или пробягват през новините като Бен Джонсън. Не се гордея с десетките хиляди успели българи. Тук и навън. И тях ги няма в новините. Не се гордея с тия, где спряха застрояването на Пирин и оцелелите плажове. Тях ги има, ама ги нема. Не се гордея, че сме част от цивилизования свят, където май не ни е мястото.
И накрая:
Не се гордея вече с Ботев и Левски, защото ги сложихте на мръсните си тениски и ги направихте на парцали.
Българин съм. Истински горд българин. Мамка ви проста!
приятна вечер! и споделена!
ама най се гордея с Миро Енчев. Какви лампи прави, а? И му не дреме, че е българин.
Рядко взимам отношение за неща, които ме касаят. Особено у фейса. Ама тоя път не се стърпях. За инвалидите иде реч. Знам, че много от вас ще ревнат срещу фалшивите инвалиди. Що ядат пенсионния фонд.Тук няма да се спирам кой, кога и за какво изяде пенсионния фонд. Само ще ви припомня каква армия имахме и с колко танка и самолета разполагаше. Та на думата. Та на темата.
С цел намаляване разходите на НОИ, трябва да се намалят инвалидните пенсионери. Не да се уморят от глад, както е в момента, а да се насочат към някаква работа. Сега ако си инвалид и искаш да работиш, посмъртно не трябва да казваш, че си инвалид. Нема луд работодател, който да вземе инвалид на работа. Досега имаше ТЕЛК, който казваше какво не може да работиш. Сега към НОИ ще се създаде структура, която да казва дали и какво може да работиш. Вие се сетете, какво ще кажат от НОИ! Досега социалните търсеха работа за инвалидите. Сетете се дали им намираха! Сега нова структура ще им търси работа. КУР /комисия укриваща работата/ . И друга структура ХУИ /хора учещи инвалидите/ ще се създаде. И трета "Професионално Училище Техническо за Кадри Инвалидни" /няма да пиша само началните букви, защото ще остана и без тоя профил/. Та си представям картинката, когато инвалидите заработят. Осем сутринта. По тротоарите инвалидни колички. Изпреварват се, блъскат се и се псуват в задръстванията. Инвалиди с патерици се млатят пред кафемашините. Инвалиди вървят и си говорят сами. Кучета, водачи на незрящи лаят и гонят инвалиди с инсулт по зелените морави. В автобусите инвалиди с инфаркт пият по една шепа хапчета и пеят песни за труда. Диабетици си бият инсулин по подлези и входове... И накрая, за да разберете за какво гениално решение става въпрос, ще ви кажа нещо, което го знаят само в МС. Има инструкция, кои инвалидни групи към каква работа да се насочват. Ето малка част от нея: Инвалиди без крак или крака да се насочват към професионалния футбол. Левски, ЦСКА и националния отбор. Инвалиди без ръце да стават масажисти и берачи на череши в Кюстендил. Инвалиди с пълна слепота да стават прокурори, съдии, полицаи и борци с корупцията. И контролиращи. Инвалиди с диабет да бъдат насочвани към работа в сладкарски цехове. Инвалиди с инсулт да бъдат назначавани за куриери. Инвалиди с глухота и немота да бъдат назначавани за телефонисти, приемащи жалби на граждани. Инвалиди с инфаркт да бъдат назначавани като хамали. Инвалиди със СПИН като дарители на сперма. Инвалиди с идиотизъм да работят в МС, президентство, съвети и други държавни структури. И като журналисти. Инвалиди без мозък да бъдат назначавани като премиер министри и президенти. И като депутати и лидери на партии. Айде чао! |
Хаха. Гледам си пръстите на ръцете. Баба, бог да я прости, казваше, че ако си гледаш пръстите, някой ти говори зло. Ама аз познавам вещица, где прави магия срещу зли приказки. Гледам ги, и си мисля, че си приличат, ама са и различни. Броили ли сте на пръсти? Еднолого, дволого, трегало, чевръгало, пегало, шегало, сегмен, демирало, девръгало, бицмен… Така ме учеше да броя баща ми. До десет. Всеки пръст различен. И еднакъв. Зависи от старта.
Та на думата. Десет пръста различни, а някои мислят, че десетина милиарда човека трябва да са еднакви. И да мислят днакво. И са бесни от факта, че не мислят като тях. И не постъпват като тях. Те това винаги ми е било тъмна Индия. Аз не разбирам ромите. И не мисля като тях. И те не мислят като мен. Но ги приемам. Не ги обичам. Не разбирам и патриотите, които не ме разбират, но ги приемам. Не ги харесвам. Не разбирам арабите, които няма как да ме разберат, но ги приемам. Може и да ги мразя. Но ги приемам. Всеки има право да е прав. Не разбирам гейовете, но ги приемам. Не ги мразя. Не ги и обичам. Не разбирам тия, които вярват в Буда, но ги приемам. Не разбирам тия, които вярват в Христос, но ги приемам. Не разбирам и лудите, но ги приемам. Някои от тях ги приемат и в парламента.
Ама едно нещо не мога да приема. Как, ако не разбирате някого и нещо, може да го мразите?
ПП. Разни хора. Триполови. Едни мислят за мукар, други за минджа. Ромете ще ме разберат. Третите мислят за кUр. И власите ще ме разберат. А аз си мисля колко са различни пръстите ми. Особено средните… И трите.
Приятна ви вечер! И споделена!
четвъртък, 19 юли 2018 г.
ЗА САМОЗАДОВОЛЯВАНЕТО, СОЦИАЛИЗМА И ВИБРАТОРА
Обичам да пиша за социализма и живота по онова време. Други пък обичат социализма, правешкия каскет и живота по онова време. И оня ден разказвам, как се е живяло на село. Празни магазини и мизерия. А един френд ме обвинява, че лъжа. Аз искам аргументи. Той казва, че в града всички магазини са били претъпкани. Не го приемем за аргумент, защото не съм писал за града. А той ме пише, че в селата се е живеело прекрасно. Благодарение на самозадоволяването. Те тук първо умирам от смей, после решавам да напиша за самозадоволяването.
Първо да ви кажа, какво имаше той предвид. Значи селянинът соцтруженик отива на работа. Работи 8 часа на ден и в края на месеца взима заплата. С тая заплата може да си купува черен като тухла хляб 5 дни, а на шестия ден бял. В четвъртък можеше да си купи салам. Ако се дореди. В петък можеше да си купи риба и пиле. Ако остане. Един път за десет години можеше да си купи кола, апартамент за 20, а телевизор за една-две години. Явно неща куцаше в задоволяването, щом за всичко имаше опашки и чакане. И връзки. Без връзки задоволявахме потребностите на СССР от месо, хляб и цигари. С предимство. За наще потребности, кво остане. А те не беха големи. Ако некой имаше по големи потребности и притенции към соца, го пращаха на едно място, откъдето ще не ще, ще задоволява потребностите на соца. Та да си продължа мисълта.
И понеже, защото, когато държавата не може да задоволи твоите потребности, нищо, че 8 часа си гърбил да кило кучешка радост, ама няма откъде да си го купиш, ти теглиш майната и на държавата, правешкия каскет и соца и минаваш на самозадоволяване. След като си работил 8 часа, почваш да се самозадоволяваш. Градинка у камъните до реката. Хубавата земя е в ТКЗС то. Ливада на майната си в гората. Ливадата у блока е за кооперативните крави. И гледаш две козички и две овчици. И магаре. И прасе. И кокошцици. И доматки. И краставици... Опа!!! Като казах краставици се сетих, че бях почнал да пиша нещо за самозадоволяването. Те на те това се дължи отрицателния прираст в България. Ако не вервате, проверете възрастовата и етническа структура на населението в България през 1986 година. А на неразбралите, ще обясня по-образно. Начи представете си, че сте се опънали гол на спалнята. До мъжете Саманта Фокс и комшийката. Голи. А те маат и се самозадоволяват. Или ако сте жена, а до вас е комшията и Брад Пит, а вие сменяте батерията на вибратора и се презамозадоволявате. А има древна българска мъдрост: САМОЗАДОВОЛЯВАНЕТО УБИВА ВСЯКА НАЦИЯ.
Това е. Ако имате нещо да добавите, съм на линия.
Първо да ви кажа, какво имаше той предвид. Значи селянинът соцтруженик отива на работа. Работи 8 часа на ден и в края на месеца взима заплата. С тая заплата може да си купува черен като тухла хляб 5 дни, а на шестия ден бял. В четвъртък можеше да си купи салам. Ако се дореди. В петък можеше да си купи риба и пиле. Ако остане. Един път за десет години можеше да си купи кола, апартамент за 20, а телевизор за една-две години. Явно неща куцаше в задоволяването, щом за всичко имаше опашки и чакане. И връзки. Без връзки задоволявахме потребностите на СССР от месо, хляб и цигари. С предимство. За наще потребности, кво остане. А те не беха големи. Ако некой имаше по големи потребности и притенции към соца, го пращаха на едно място, откъдето ще не ще, ще задоволява потребностите на соца. Та да си продължа мисълта.
И понеже, защото, когато държавата не може да задоволи твоите потребности, нищо, че 8 часа си гърбил да кило кучешка радост, ама няма откъде да си го купиш, ти теглиш майната и на държавата, правешкия каскет и соца и минаваш на самозадоволяване. След като си работил 8 часа, почваш да се самозадоволяваш. Градинка у камъните до реката. Хубавата земя е в ТКЗС то. Ливада на майната си в гората. Ливадата у блока е за кооперативните крави. И гледаш две козички и две овчици. И магаре. И прасе. И кокошцици. И доматки. И краставици... Опа!!! Като казах краставици се сетих, че бях почнал да пиша нещо за самозадоволяването. Те на те това се дължи отрицателния прираст в България. Ако не вервате, проверете възрастовата и етническа структура на населението в България през 1986 година. А на неразбралите, ще обясня по-образно. Начи представете си, че сте се опънали гол на спалнята. До мъжете Саманта Фокс и комшийката. Голи. А те маат и се самозадоволяват. Или ако сте жена, а до вас е комшията и Брад Пит, а вие сменяте батерията на вибратора и се презамозадоволявате. А има древна българска мъдрост: САМОЗАДОВОЛЯВАНЕТО УБИВА ВСЯКА НАЦИЯ.
Това е. Ако имате нещо да добавите, съм на линия.
сряда, 18 юли 2018 г.
БУРЯТА И ГОПЕТО
Сетих се нещо. Преди много, много години се случи.
Лято. Жега. На село сме. Тръгвам за Монтана и веждам големия син.
- Гопе, страхотен ден за риба. Що не хванеш малко? И да седнем на по ракия и вино когато се прибера.
Той обича да лови. Не като мен, но все нещо е взел от мен. Аз тръгвам към града, а той към реката, която минава до нас. Свършвам работа и тръгвам да се прибирам. След няколко часа. По пътя ме застига най-силната буря, която съм виждал. Потоп. Светкавици. Небе и земя са се слели. Първо се кефя, но след това се сещам, че Гопето е в реката. Представям си как се е свил под някоя речна ела. Мокър. Не уплашен. Спокоен. И реката го отнася. Или го тряска светкавица. Или го притиска падащо дърво...
Стигам на село преди да се мръкне. Няма го. Преобличам се и тръгвам. Питам няколко човека. Видели са го. Един във вира под моста. Друг във вира над селото. Трети при Петавица... Спирам колата и слизам. Реката е страховита. Бие скалите. По дъното громолят камъни. Мътна. Мъкне дървета и боклуци. Вървя по брега и гледам. На няколко пъти ми се привижда тяло. Греша. На места водата е заляла брега и газя. Опитва се да ме отнесе, но корените и клоните на речните ели ми помагат. После става тъмно. Връщам се и взимам фенерче. И пак съм в реката. Привиждат ми се сраховити гледки. И малко преди селото го виждам. По точно нещо, което прилича на него. Водата го е затиснала между клоните на върба и го удря с ярост. Не знам как прегазвам до другия бряг. Газя, плувам и плача. Но там не е Гопето. Един зеблен чувал, пърен с празни пластмасови бутилки. И продължавам. Към полунощ съм приключил. Дъждът спира. Детето го няма. Никога няма да си простя, че го пратих за риба. Никога. Сядам в колата и тръгвам обратно... И през главата ми минава детството му. Как спеше под мишницата ми като бебе. Как проходи. Как правеше пакости...
Бурята е избягала. Дъждът спрял. Някъде проблясва светкавица. Показват се звезди. Мразя вече бурите. Мразя реката. Мразя дъжда. Мразя се...
И тогава пред мен виждам човек с раница и въдица. Ще го попитам дали не го е виждал. Спирам и слизам. А пред мен Гопето. Нахилан до уши.
- Кво става, баща ми? Много късно се прибираш. Айде да пием по едно!
Не го убих. Ще си изкривя душата, ако кажа, че не ми се искаше да го убия. Магарето му с магаре тръгнало да се прибира още когато бурята се появила. Ама не се прибрал, що Тошко горският го извикал да се скрие от дъжда. И сипал по ракия. А както ви казах, бурята бе страховита. И дълга.
Та не знам защо се сетих тази история. Може би защото ми е малко далеч. И той и брат му. А ми се ще да седнем на по ракия. На терасата... В къщата... В бурята... До реката... Пак ги обичам.
рантов.
пп. Ако желаете да имате книгата ми КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА, може да у поръчате на тел. 0886446795. Или на лични.
Лято. Жега. На село сме. Тръгвам за Монтана и веждам големия син.
- Гопе, страхотен ден за риба. Що не хванеш малко? И да седнем на по ракия и вино когато се прибера.
Той обича да лови. Не като мен, но все нещо е взел от мен. Аз тръгвам към града, а той към реката, която минава до нас. Свършвам работа и тръгвам да се прибирам. След няколко часа. По пътя ме застига най-силната буря, която съм виждал. Потоп. Светкавици. Небе и земя са се слели. Първо се кефя, но след това се сещам, че Гопето е в реката. Представям си как се е свил под някоя речна ела. Мокър. Не уплашен. Спокоен. И реката го отнася. Или го тряска светкавица. Или го притиска падащо дърво...
Стигам на село преди да се мръкне. Няма го. Преобличам се и тръгвам. Питам няколко човека. Видели са го. Един във вира под моста. Друг във вира над селото. Трети при Петавица... Спирам колата и слизам. Реката е страховита. Бие скалите. По дъното громолят камъни. Мътна. Мъкне дървета и боклуци. Вървя по брега и гледам. На няколко пъти ми се привижда тяло. Греша. На места водата е заляла брега и газя. Опитва се да ме отнесе, но корените и клоните на речните ели ми помагат. После става тъмно. Връщам се и взимам фенерче. И пак съм в реката. Привиждат ми се сраховити гледки. И малко преди селото го виждам. По точно нещо, което прилича на него. Водата го е затиснала между клоните на върба и го удря с ярост. Не знам как прегазвам до другия бряг. Газя, плувам и плача. Но там не е Гопето. Един зеблен чувал, пърен с празни пластмасови бутилки. И продължавам. Към полунощ съм приключил. Дъждът спира. Детето го няма. Никога няма да си простя, че го пратих за риба. Никога. Сядам в колата и тръгвам обратно... И през главата ми минава детството му. Как спеше под мишницата ми като бебе. Как проходи. Как правеше пакости...
Бурята е избягала. Дъждът спрял. Някъде проблясва светкавица. Показват се звезди. Мразя вече бурите. Мразя реката. Мразя дъжда. Мразя се...
И тогава пред мен виждам човек с раница и въдица. Ще го попитам дали не го е виждал. Спирам и слизам. А пред мен Гопето. Нахилан до уши.
- Кво става, баща ми? Много късно се прибираш. Айде да пием по едно!
Не го убих. Ще си изкривя душата, ако кажа, че не ми се искаше да го убия. Магарето му с магаре тръгнало да се прибира още когато бурята се появила. Ама не се прибрал, що Тошко горският го извикал да се скрие от дъжда. И сипал по ракия. А както ви казах, бурята бе страховита. И дълга.
Та не знам защо се сетих тази история. Може би защото ми е малко далеч. И той и брат му. А ми се ще да седнем на по ракия. На терасата... В къщата... В бурята... До реката... Пак ги обичам.
рантов.
пп. Ако желаете да имате книгата ми КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА, може да у поръчате на тел. 0886446795. Или на лични.
вторник, 17 юли 2018 г.
НОВИНИТЕ. 17.07.18. МАЯ, ТРИТЕ ЧЛЕНА И ТОПКИТЕ
ОТ СТРАНАТА.Кози, кочовве, овни и овце... И един бос.
Частен самолет излетял от София без проверка. За Гърция. Не е новина, че собствениците на частни самолети в България си имат частна държава... И на собствениците на държавни самолети си имат частна държава.
Мая Манолова бе изгонена от заседание на тричленката, заседаваща за инвалидните пенсии. Не бе припозната от членовете на комисията за член. Като я гледам, ква е пу..., не са сбъркали. Ама се чуда, що на заседанието ги немаше Борисов и Радев.
Работната седмица на учителите стигна 59 часа. През останалото време преподават.
Премиерът отчете силен спад на сивия сектор в България. Браво на премиера! Сивия сектор му е ясен като бел ден.
А МВР още не е открило кой отряза фиданките. На помощ ще се притекат ДАНС, ЦРУ, ФСБ и Мосад.
ОТ СВЕТА.
Тръмп и Путин се разбраха. Разбраха се бизнесмени от двете държави да се срещнат и разберат около масата. Масата е китайска, от сибирска ела. На нея ще има само китайска вода от руското езеро Байкал. Водката и бърбъна ще са под масата... Кто понял, понял.
Френските национали станаха членове на Почетния легион. А станаха членове на Почетния легион, защото имат топки и в гащите.
Франция закри търговското си представителство в Русия... Истинските търговци нямат нужда от търговски представителства.
В Черна Гора бомби и автомати. Не са атентати. Разчистват си пътя за коката и тревата.
ЕС и Япония подписаха споразумение за свободна търговия... А скочи доларът.
СПОРТ.
Евроидиоти! И САМО ЛЕВСКИ!
ВРЕМЕТО.
Жежкооооооооооооооо...
ПП. Книгата ми, КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА може да закупите на тел. 0886446795
вторник, 10 юли 2018 г.
ВАЛИ
Вали. Седя до прозореца, протегнал ръка. Да събирам дъжд. Някой събира ли дъжд? Не за да го пусна в чашата ято също стои на прозореца. Не и да загася цигарата, която дими. Просто събирам дъжд. Капка по капка. И си говорим:
- Здрасти! Ти коя беше?
- Аз бях сълза. Първата твоя сълза. И последната. Пусни ме!
Разтварям пръсти и я пускам. И хващам втората.
- Ти коя си?
- Аз съм капка пикня в канавката да пътя. Сега летя. Пусни ме!
Разтварям пръсти и я пускам. Десет капки не ги питам какво са. Мия се.
После хващам третата капка:
- Здрасти! Ти коя си?
- Аз съм първата ти капка пот. И последната. Помниш ли как се изпоти когато крадеше черешите на Цветко? После как се изпоти когато за пръв път целуна момиче? А после как се изпоти, когато каза на десетото целунато момиче, че то е твоето момиче? Пусни ме!
Разтварям пръсти и я пускам. И хващам друга.
- А ти коя си!?
- Няма как да ме познаеш. Ти беше влюбен. В морето. Аз съм капката от вълната от която се плашеше като малък. От вълната, която после те кефеше. От вълната, която ви галеше с момичетата в прибоя. От вълната, която не те плашеше никога. Защото те обичаше. И ти я обичаше. И още я обичаш. Пусни ме!
Пуснах я и другата се спря в дланта ми.
- Коя си?
- Аз съм реката от детството. С водопада. И пръските вода от приятели. И смеха. Пусни ме!
Пускам я и хващам следващата.
- А ти коя си! И защо избра да паднеш на ръката ми?
- Абе, ти идиот ли си?! Паднах там, защото те обичам. Да те погаля. И не ме ли позна? Аз съм капката свят на стрък папрат. Над вир. Събрала слънце, заек и вълк. Същата, която падна на носа на кучето, което кихна. Капката жива вода от водопада с жива вода. Сълзата на майка ти и баща ти, когото те видят. Твоята сълза, когато видиш децата си. Аз съм. Капката свят.
- Не си ти. В теб има само облаци и няколко светещи прозореца.
- Аз съм. Твоят свят е в мен. Сега е облаци и светещи прозорци. Вчера беше слънце, заек и вълк. Утре ще е звезди, луна и вятър. Пусни ме! Мразя те!
Пуснах я. Но преди това я целунах. И тя падна нагоре. После се върна и ме целуна. А аз бях затворил очи. За да я видя. Капка. Събрала слънце, луна и звезди. Заек, вълк и Пумба. Вятър, листо и корен на дъб. Погалване, целувка и всичко... Капка свят. Моят свят.
После ми каза нещо на ухото. Ще ви го кажа и на вас:
- Отивам да стана извор. И всеки който пие от него вода, ще гради свят. Има право на избор. Какъв свят да гради. Аз съм просто капка. В мен е светът, който вие градите. Пусни ме бе, тъпанар! Знаеш ли колко жадни за мен хора чакат?!
И я пуснах. После запалих цигара. И сега се чудя, дали разговарях с дъжда или не. Протегнал съм ръка навън. Вали... А аз събирам дъжд.
Такава ми е длъжностната характеристика. В нея не пише, че имам право да разговарям с капки дъжд.
йде чао!
- Здрасти! Ти коя беше?
- Аз бях сълза. Първата твоя сълза. И последната. Пусни ме!
Разтварям пръсти и я пускам. И хващам втората.
- Ти коя си?
- Аз съм капка пикня в канавката да пътя. Сега летя. Пусни ме!
Разтварям пръсти и я пускам. Десет капки не ги питам какво са. Мия се.
После хващам третата капка:
- Здрасти! Ти коя си?
- Аз съм първата ти капка пот. И последната. Помниш ли как се изпоти когато крадеше черешите на Цветко? После как се изпоти когато за пръв път целуна момиче? А после как се изпоти, когато каза на десетото целунато момиче, че то е твоето момиче? Пусни ме!
Разтварям пръсти и я пускам. И хващам друга.
- А ти коя си!?
- Няма как да ме познаеш. Ти беше влюбен. В морето. Аз съм капката от вълната от която се плашеше като малък. От вълната, която после те кефеше. От вълната, която ви галеше с момичетата в прибоя. От вълната, която не те плашеше никога. Защото те обичаше. И ти я обичаше. И още я обичаш. Пусни ме!
Пуснах я и другата се спря в дланта ми.
- Коя си?
- Аз съм реката от детството. С водопада. И пръските вода от приятели. И смеха. Пусни ме!
Пускам я и хващам следващата.
- А ти коя си! И защо избра да паднеш на ръката ми?
- Абе, ти идиот ли си?! Паднах там, защото те обичам. Да те погаля. И не ме ли позна? Аз съм капката свят на стрък папрат. Над вир. Събрала слънце, заек и вълк. Същата, която падна на носа на кучето, което кихна. Капката жива вода от водопада с жива вода. Сълзата на майка ти и баща ти, когото те видят. Твоята сълза, когато видиш децата си. Аз съм. Капката свят.
- Не си ти. В теб има само облаци и няколко светещи прозореца.
- Аз съм. Твоят свят е в мен. Сега е облаци и светещи прозорци. Вчера беше слънце, заек и вълк. Утре ще е звезди, луна и вятър. Пусни ме! Мразя те!
Пуснах я. Но преди това я целунах. И тя падна нагоре. После се върна и ме целуна. А аз бях затворил очи. За да я видя. Капка. Събрала слънце, луна и звезди. Заек, вълк и Пумба. Вятър, листо и корен на дъб. Погалване, целувка и всичко... Капка свят. Моят свят.
После ми каза нещо на ухото. Ще ви го кажа и на вас:
- Отивам да стана извор. И всеки който пие от него вода, ще гради свят. Има право на избор. Какъв свят да гради. Аз съм просто капка. В мен е светът, който вие градите. Пусни ме бе, тъпанар! Знаеш ли колко жадни за мен хора чакат?!
И я пуснах. После запалих цигара. И сега се чудя, дали разговарях с дъжда или не. Протегнал съм ръка навън. Вали... А аз събирам дъжд.
Такава ми е длъжностната характеристика. В нея не пише, че имам право да разговарям с капки дъжд.
йде чао!
понеделник, 9 юли 2018 г.
АНАЛИЗ НА НОВИНИТЕ. 09.07.18. ГЛАД, СМЪРТ И ПОВИШЕНА РАЖДАЕМОСТ
ОТ СТРАНАТА.Ще започна с Ботев:
"...Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита..."
Босият пък гладува срещу търговците в храма.
Търговията на стоковите борси отчита растеж. Продават се боб, свинско, депутати, министри, прокурори, кметове... И души.
Съпругът и зетят на замминистър ръководят фирма, в която загина работник. Ако не беше загинал, немаше да се знае кой я ръководи. Въпрос. Трябва ли Босият да умре, за да се разбере кой ръководи държавата?
Финансисти заявиха, че поскъпването на ток и горива не е национална трагедия. И са прави. Национална трагедия е, че нема кой да строши кратуните на виновните за поскъпването на тока и горивата.
Работодателите реват, че няма работна ръка. Грешка. Работна ръка има, ама бели роби нема. Та по тоя повод. Според патриотите от Германия ще ни пратят работна ръка. Ама не я искат. Що е чужда.
Обраха пощата в Световрачане и един банкомат в Пловдив. Около 300 000 лева. Полицията е на крак. Ще хванат крадците, нищо че не ги знаят. Те това е причината за ниските пенсии. Засега не са обрали ни една банка. Такава обраха преди години. Около 6 000 000 000 лева. Няма да хванат крадците. Нищо, че ги знаят.
Влак сгази жена. Шофьорът на влака е бил с книжка. Босия да спре протеста гладен.
На моста над Искър до Мездра само един утрепан. Шофьорите са имали книжки. Босия да спре протеста гладен!
А правителството мисли, как да увеличи раждаемостта. Те тук вече ке се напикам от смей. Парадокс. Правителството мисли, при условие, че нито един от това правителство не може да мисли. А мислят, как да увеличат раждаемостта, при положение, че основното им занимание е да увеличават раждаемостта, ката чукат целокупния български народ. Опа. Те тук вече може да са прави. Сбъркали дупката, в които чукат народа. Отзад деца не стават.
БАН изготвя нови психотестове. Споко! Не за управници. За шофьори.
Това е днес от страната. И ще завърша с Ботев:
ОТ СВЕТА.
Англия иска свободно движение на стоки, ама не иска хора със стоките. ЕС требва да е откачил, ако не ги прати да духат на Тръмп... Супата на Тръмп. За другото си има Мелания.
В Тайланд спасиха пето дете. Бре там немаше ли бум на раждаемост, та за 12 деце побъркаха света?!
А Мъск вчера изобрети подводница, с която да бъдат спасени останалите 7. Не изибрети подводница, от която излита балистична ракета или руски изтребител. Тоя е верно луд./виж Ботев!/
А ЕС масово гони ирански дипломати. Скоро чакам към летищата да тръгнат и руски.
А в Англия почина жена. От НОВИЧОК. Споко! Да не е починала от арабски терорист с ятаган.
Иначе нищо ново. Трима луди. Един луд в Турция. Друг В САЩ. Третият гледа световното и после ще се появи. /не гледай Ботев!/
А Китай продава китайска вода от Байкал. Скоро ще продава китайски нефт от Сибир.
СПОРТ.
Слава на Украйна! Хърватин го каза. Слава и на Хърватия!
ВРЕМЕТО:
Глобално затоплено. Дъжд и сняг. В Сахара.
И ще свърша с Ботев:
"...тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те биять
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе"..."
ПП. Познайте кой е богът! И боговете.
И МАЛКО РЕКЛАМА:
КНИГАТА МИ, КЛЮЧ ЗА ЖИВА МОЖЕ ДА ПОРЪЧАТЕ НА 0886 446 795. НА ТОЯ ТЕЛЕФОНЕН НОМЕР МОЖЕ И ДА МЕ НАПСУВАТЕ.
рантов
четвъртък, 28 юни 2018 г.
РЕКЛАМА. ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ КНИГАТА МИ " КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА". МОЖЕ ДА Я ПОРЪЧАТЕ НА 0886446 795.
ПРИКАЗКА ПРЕДИ СЪН.Имало едно време един крал. Мъдър крал. Май в Шотландия било, що там мъжете ходят с полички. Иначе приказката щеше да е по - дълга. А кралят имал син. Синовете на кралете са принцове. Та на принцът му се доженило. Бил чул от майка си, че докато била принцеса, чакала принц с бял жребец. А когато баща му, где още не му бил баща дошъл да я вземе,бил крал, а не вече принц, а и за капак, яздел кобила. Той слушал майка си и мечтаел. И знаел, че негде и него го чака принцеса. Един ден оседлал жрабеца, и го яхнал. От седлото помахал на баща си и не чул думите му. А те били малко:
-Не тръгвай никога на дълъг път сам, яздейки жребец! Вземи кобила! А най - добре пущи некоя обява, че дириш принцеса! У фейсо!..
Ама принцът не чул. Препускал дни и нощи. Качвал върхове, плувал с презокеански лайнери, где возят коне, препускал по автомагистрала Хемус, тропал с копита по кремълския площад, у Истамбул запалил свещ у една джамия, а у една черква се надупил да се моли бос... А принцеси няма и няма. Те търсели принца с белия жребец у фейса. А той търсел принцеса по нормалния свят.
Минали години. Той и жребецът били възмъжали, красиви и неразделни. И един ден принцът видял до една река девойка. Малко кривогледа, малко дебела, малко пъпчива, без десетина зъба и с проскубана коса. До нея стоял момък. Куц, гърбав и тъп. А принцът вече бил влюбен в девойчето. За него то било най - красиво на света. То е нещо нормално, като нема база за сравнение, да се сбърка човек. А той девойка не бил виждал три години. Стиснал меча и тръгнал към нея и момъка, твърдо решен да убие момчето и да се ожени за девойчето. После видял едно цвете, скочил от жребеца и се навел да го откъсне. А нали в началото ви казах, че шотландските принцове ходят с полички. А жребецът бил зад него. И той три години немал база за сравнение. Та станала ква станала. Нема да ви разказвам, що приказката е за деца. И това не е краят.
После жребецът изцвилил щастливо и се вдигнал на два крака.
Принцът и той се вдигнал на два крака. Девойчето го видяло, разтворило ръце па се втурнало да го прегърне и омъжи за него. И точно да го гушне, той пробол влюбеното девойческо /нова дума/ сърце. И метнал момъка на седлото зад себе си. След това се качили на самолет Ан и отлетели с коня при стария крал. Да ги благослови. Той ги благословил, вдигнали голема сватба и заживели щастливо.
Ама и това не е края. След като благословил сина си, почнал да благославя майка му, на майка му майката и на майка му женската рода. До днес благославя. И като се измори, сяда на трона, пие сто шотландско и казва.:
- На дълъг самотен път, принцовете не трябва да яздят жребци! Кобили им трябват! Особено ако търсят принцеси. Чу ли ма, мама ти проста? Кобили! Кобили! Чу ли ма кобило? Мама ти тъпа!!!
РА
вторник, 12 юни 2018 г.
ЗА СИСТЕМАТА, МАЛОУМИЕТО И СИСТЕМНИТЕ АДМИНИСТРАТОРИ
Тия дни ми се набиват в очите едни черни тениски с надпис "СИСТЕМАТА УБИВА". И чета коментари по темата. Протестират близки на увредени деца. Други ги обвиняват, че протестират за да свалят Бойко. Обвиняват Слави и Нинова, че са яхнали протестите, за да свалят Бойко и да заемат мястото му. Бре, вие кво искате?! Нормално е опозицията да яха протестите. Не е нормално да обвиняваш някого, че протестира защото не е доволен от системата и иска да свали някого от небесния му трон. Та ако ще да е Бойко. Аз лично бих облякъл такава тениска, но със следния надпис.СИСТЕМАТА УБИВА, НО И АЗ СЪМ ЧАСТ ОТ СИСТЕМАТА. Та се чувствам длъжен да ви изясня некои основни положения. Първо ще ви кажа, какво е система. Система се нарича множество от обекти и връзки между тях, които се разглеждат като едно цяло. Една връзка може да свързва два или повече обекта. Та съм съгласен, че системата убива. Нема да ви сметам колко деца и зрели хора щяха да бъдат спасени с парите за КТБ. С парите за Белене. С парите, где се крадат от Нефтохим, от държавни поръчки, НЗОК, НЕК, БДЖ... И дребни козметични ремонти за милиарди лева. Та когато сложите тениска, че системата убива, не забравяйте най-важното! ВИЕ СТЕ ЧАСТ ОТ ТАЗИ СИСТЕМА. Най-важната част. Тя се крепи на вашите пари. Една система работи, ако има ресурс да работи. Половин година работите за да работи тази система. За ВАС да работи. За да учат децата ви. Да се лекувате. Да взимате пенсия. Да ви пази родната полиция. Съдът да раздава правосъдие. Да живеете сред чиста природа. Да се возите на влак. Да имате ток. Да има театър и читава българска книга. Да има БАН, защитаващ не Белене, а правещ открития, где лекуват рак и пращащ хората в космоса... Спирам дотук за системата. Тези, които могат да мислят са ме разбрали.
Продължавам за тези, на които им е трудно да мислят. Обличате черна тениска с надпис СИСТЕМАТА УБИВА. И отивате да гласувате. Гласувате за системата, която убива. А имате избор. От 30 години имате избор да избирате. Ама не. Щото не мислите. А като не мислите, не може да разберете, че не СИСТЕМАТА УБИВА. Това е най-добрата система, измислена досега. Нарича се ДЕМОКРАЦИЯ. Убива не тя, а системните администратори, назначени /избрани/ от вас. И в частност от мен. Защото до днес не ви казах, кое ви убива. Сега го казвам. На единствения чужд език, где знам. И дано разберете!
Вы теперь поняли, что вас никто не убивает? Вы совершаете самоубийство.
Айде чао! Системата не ви убива. Самоубивате се. И гласувайте за Слави ТрифонооооооФ! ЕХААААААА. Младост.... Френската гимназия... С два пистолета във всяка ръка... Едно Ферари с цвят червен...
Айде чао! Системата не ви убива. Самоубивате се. И гласувайте за Слави ТрифонооооооФ! ЕХААААААА. Младост.... Френската гимназия... С два пистолета във всяка ръка... Едно Ферари с цвят червен...
ПП. И после не ревете от системата! Нали поняхте, че системата е такава каквото я направят системните администратори. Които вие назначавате, защото сте повече от мен. Като бройка. Не като брой мозъчни гънки. Нарича се ДЕМОКРАЦИЯ. Демек, СИСТЕМАТА, ТОВА СТЕ ВИЕ. И АЗ КАТО МАЛЦИНСТВО. ДЕМЕК СИСТЕМАТА СМЕ НИЕ.
Прочее, от тук на там сте вие. Аз вече си наливам бърбън. Що ми писна. От умници с тениски недописани. Та да поумнея и аз до тяхното ниво.
Привет, дорогие друзья.
Ба си мамата!?! ПРЕВОДАЧЪТ У ГУГЪЛ МИ ПРЕВЕДЕ "НАЗДРАВЕ, МОИ ПРИЯТЕЛИ" КАТО "привет, дорогие друзья." ЧЕ УМРА... ЧЕ УМРА... дорогие мой друзья, вие дали спрехте да казвате НАЗДРАВЕ!
Айде от мен да мине.
ЖИВЕЛИ!
Айде от мен да мине.
ЖИВЕЛИ!
РАНТОВ
четвъртък, 7 юни 2018 г.
НА ПЪТ.
Вчера пътувах. По работа. Превозът е подсигурен от понедалник. Сигурен. Във вторник се обаждам. 18:29. Отсреща потвърждава. В 18:51 ми звъни и казва, че има непредвиден инцидент и няма да се пътува. Знам тези ангажименти. Намерил е по-изгоден курс. А в основата стои педераслъка на возещия. А всички подходящи влакове и рейсове са изпуснати. И почвам бясно звънене на приятели и познати. Знам, че няма да намеря, ама звъня. Почти намирам подходящ. До София. Ама малко късничък. И накрая превозът е подсигурен. Тръгвам в три. Спал съм половин час. На първата бензиностанция има само седмични винетки. Карам нататък. Среднощен Пловдив е пуст. Накрая намирам бензиностанция с годишни винетки. Зареждам, пия кафе и тръгвам. Пътя е ясен. На север и после на запад. Обаче карам и спя. В виждам табела ГРЕБЕН КАНАЛ. Бре, мама му стара. Тоя канал кога се е преместил на пътя ми. Вчера си беше там, где е стоял винаги. Но се сещам. Вече е демокрация. А в телефона има навигация. Пускам я и слушам мадамата кво казва. Налево, у десно, направо.... И съм на магистралата. Спирам навигацията. И пускам касета на клуб НЛО. Ах, Канада... Между две горещи ненки... Ако сгазя нейде лука... Газ. На макс. И съм пред сградата, где трябваше да съм. Вчера почна отвратително, но поне съм на време. За ТЕЛК. Влизам и давам документите. Обаче един го няма. Казвам им спокойно, че не го искат. И им показвам писмото което са ми пуснали. Отсреща ми отговарят, че не са знаели, че работя. Аз:
- А откъде знаехте, че не работя.
Жената:
- Сега ще извикам шефа.
Шефът влиза.
- Кажете!
Аз:
- Нямам характеристика.
Той:
- Ще изваш пак.
Аз:
- Ще дойда. Дайте ми сто лева за път!
Той:
- Вие сте виновен.
Аз:
- Защото работя ли?
В това време сестрата повишава тон. Защитава шефа:
- Да си питал какво трябва. Писмата са ни стандартни. Вие сте виновен.
Децибелите са малко над допустимите за деликатния ми слух. Разтварям писмото на бюрото, удрям с длан върху него и със стотина децибела над нея я питам:
- А това за другите документи в писмото кво е? Не можа ли да напишеш кво да нося ако работя!?
А стъклата на вратата звънят. После ми дават нова дата. Новата дата значи, че пенсия ще взема около нова година. Ще пробвам да не ям шест месеца. Да не пуша. Да не пия. Щом другите пенсионери не ядат по три месеца, аз пък ще неям шест. Що съм инат. Излизам, а един познат ме пита:
- Докторът ли ти вика нащо?
- Не. Сестрата ми вика. Аз като викнах, докторът разбра, че няма да ме надвика и излезе.
После съм в кварталното. Там пих кафе преди година. Старите муцуни. Без Тодор. Умрял през зимата. После магазинерката излиза:
- Роси, видя ли?
- Кво, Илонке?
- Не видя ли, че при нас времето е спряло.
После тръгвам. Към село. Пътем ще видя и Пешо Шарана. Приятел от 30 години. Язовирът блести вляво от пътя. Отбивам се и спирам зад караваната му. Той дреме на стол под чадъра. Повдигам сигнализатора на първата въдица, той писва и Пешо скача. И се хили до уши:
- Леле, педерас, най-малко теб съм чакал. Кафе искаш ли? А ракия? Ял ли си?
Опъвам се на стола до него и си говорим. Дълго. После му давам телефона да снима наживо как плувам. За тия, где ме имат за удавник. Събличам се и тръгвам към водата. И се сещам, каква щЕта е. Немам бански, а той няма да чака да вляза в дълбокото. И ще стане цирк. Фейсо мрази голи снимки на 55 годишни мъже. И на влизане и излизане ще е цирк. Връщам се, взимам телефона и го давам на негов познат, дошъл да го види. И съм в язовира. Водата е топла. Отгоре. На половин метър е ледена. И съм събуден. Обичам водата. Ледената кристална вода. После излизам. И тръгвам. Към планината. Там, където съм се родил. До реката. Ледената планинска река. После стигам. И кошмарният ден става прекрасен.
Ама ми омръзна да пиша и спирам. После ще ви разкажа за обратния път.
- А откъде знаехте, че не работя.
Жената:
- Сега ще извикам шефа.
Шефът влиза.
- Кажете!
Аз:
- Нямам характеристика.
Той:
- Ще изваш пак.
Аз:
- Ще дойда. Дайте ми сто лева за път!
Той:
- Вие сте виновен.
Аз:
- Защото работя ли?
В това време сестрата повишава тон. Защитава шефа:
- Да си питал какво трябва. Писмата са ни стандартни. Вие сте виновен.
Децибелите са малко над допустимите за деликатния ми слух. Разтварям писмото на бюрото, удрям с длан върху него и със стотина децибела над нея я питам:
- А това за другите документи в писмото кво е? Не можа ли да напишеш кво да нося ако работя!?
А стъклата на вратата звънят. После ми дават нова дата. Новата дата значи, че пенсия ще взема около нова година. Ще пробвам да не ям шест месеца. Да не пуша. Да не пия. Щом другите пенсионери не ядат по три месеца, аз пък ще неям шест. Що съм инат. Излизам, а един познат ме пита:
- Докторът ли ти вика нащо?
- Не. Сестрата ми вика. Аз като викнах, докторът разбра, че няма да ме надвика и излезе.
После съм в кварталното. Там пих кафе преди година. Старите муцуни. Без Тодор. Умрял през зимата. После магазинерката излиза:
- Роси, видя ли?
- Кво, Илонке?
- Не видя ли, че при нас времето е спряло.
После тръгвам. Към село. Пътем ще видя и Пешо Шарана. Приятел от 30 години. Язовирът блести вляво от пътя. Отбивам се и спирам зад караваната му. Той дреме на стол под чадъра. Повдигам сигнализатора на първата въдица, той писва и Пешо скача. И се хили до уши:
- Леле, педерас, най-малко теб съм чакал. Кафе искаш ли? А ракия? Ял ли си?
Опъвам се на стола до него и си говорим. Дълго. После му давам телефона да снима наживо как плувам. За тия, где ме имат за удавник. Събличам се и тръгвам към водата. И се сещам, каква щЕта е. Немам бански, а той няма да чака да вляза в дълбокото. И ще стане цирк. Фейсо мрази голи снимки на 55 годишни мъже. И на влизане и излизане ще е цирк. Връщам се, взимам телефона и го давам на негов познат, дошъл да го види. И съм в язовира. Водата е топла. Отгоре. На половин метър е ледена. И съм събуден. Обичам водата. Ледената кристална вода. После излизам. И тръгвам. Към планината. Там, където съм се родил. До реката. Ледената планинска река. После стигам. И кошмарният ден става прекрасен.
Ама ми омръзна да пиша и спирам. После ще ви разкажа за обратния път.
неделя, 20 май 2018 г.
ЗА МЕЧТИТЕ...
Цял ден се натъквам на статии за българи, изнесли се в странство. И на статии, че тук нищо не може да се направи. И на статии, които плюват по поколението след нас. И хем ми е смешно, хем ми е тъжно. Смешно и тъжно ми е за тези, които смятат това поколение за загубено. Точно обратното е. За разлика от нас пред тях е отворен целия свят. Стига да искат да го видят и живеят в него. Там са синовете ми. Там гонят мечтите си. Стига да искат, могат да останат тук. Защото вече сме част от този свят. Огромен. В който разстоянията и границите просто се губят. Имам едно приятелче. На годините на децата ми. То е избрало да остане тук. За него ще ви разкажа. А вие ми кажете, дали не е загубено това поколение, което идва след нашето. Поколение, расло зад телени граници и лъжи. Нашето. Не тяхното.Та на думата. Малко градче. Кричим. В полите на Родопите. И там живеят същите хора както във всички малки градчета. Едни се оплакват, че няма работа. Други вече са го напуснали... А трети са останали. Той е останал. Стойко. И гони мечтите си. И ги сбъдва. Кипи от енергия. Невероятно добър. И най-важното знае какво иска. Ако не знае как да го направи, чете, пита и го прави. Сега ще ви кажа за последната му мечта и как сбъдва мечтата. Мечтае да пътува. И да научи хората да пътуват. Аз лично смятам, че иска да ги научи как да мечтаят и да сбъдват мечтите си. Та същият този юнак преди години решава да направи електромобил. За 999 евра. И започва. Първо чете. Чете. Чете... После обикаля пазарите и купува скапани батерии за лаптоп. По лев, два. После от тях прави батерия за колата, която мисли да направи. После купува купе. Да кажем от Фолксваген. После чете, работи, чете, работи, греши, чете, работи, работи, греши... И колата почти е готова. Кола за 999 евра. Направена от едно момче от това поколение, което уж е загубено. Стойко не мечтае за пари. Мечтае да ви покаже, че и без пари нещата се случват. За да обиколиш света ти трябват 999 евра. И малко евра джобни.
Това е. Та Стойко това лято смята да обиколи България. Като начало. За 3 лева на сто километра. С кола за 999 евра. А след година, две и с 0 лева, 00 стотинки. С ремарке зад колата. В него инсталация за ток. Ток от боклуците, които трупат по канавките тези, които плюват по новото поколение, което никога няма да разберат... Заради границите... Границите в главите.
Та общо взето, това е. Кто понял, понял.
рАнтов
сряда, 16 май 2018 г.
ЛОДОЗОВ, КОСТА И ЧЕРЕШИТЕ НА ДЕДО МИЛ
Та понеже ядох ягоди, се сетих тая история с черешите. Чух я преди половин век от дядо, а героите познавам лично. Те са двама. Коста и Лодозов. Коста го помня как накуцваше и толкова. Но Лодозов ни бе комшия. Черен като кюмур. Едноок. С каруца и бял кон. През зимата ходех и ми даваше косми от опашката на коня. От тях правех примки, ловях врабчета и жълтурки, които баба печеше на въглените в печката. А аз слушах истории. Като тая.Коста и Лодозов са приятели. Деца. Черешите са узрели. А няма нищо по-кусно от узрели череши чуждо лозе. От опит го знам. И се надигат един ден, та в лозето на дедо Мил. А там огромна череша. Клоните ще се счупят от плод. И се разбират. Коста ще се качи на черешата, а Лодозов ще пази. Докато пази, Коста ще му пуска някой клон. И се почва. Лодозов пази, Коста яде. Лодозо пази, Коста яде. Лодозов се моли за някое клонче, Коста яде. И Лодозов е бесен. Слиза урвата до лозето, намира стара дреха, била преди време плашило и я мята на един храст. После взима един кол и почва да бие по нея. И да реве:
- Олеле, дедо Миле, мани ме! Олеле! Боли! Ох! Ох! -и млати с кола.
И пак:
- Мани ме, дедо Миле! Ау! Ау! Мани ме! Е го Коста на черешата!
А Коста изтръпнл от строх слиза бързо. Но един от клоните под него се чупи и той полита. После Лодозов е пребит. Даже мисля, че няма око от тоя бой. А Коста куцаше, защото се бе повредил при падането. Поне така мисля. Може и да не е било така. Ама останалото е било както го чухте. И както го чух аз. Преди половин век го чух. Сега е трудно да го питам дали така е било. Ама някой ден ще се засечем някъде по вечните ловни полета... И ще го питам.
рАнтов