ПИСМО ДО Б. БОРИСОВ.

 Другарю Борисов,
 За последно ти писах когато ме пратихте да паса агнета по северозапада. Днес ти пиша, притеснен за здравето ти, и имайки една молба към теб.
 Не знам какво стана докато бяхте в Китай, но за два дни изприказвахте толкова глупости, колкото не си казвал за цяла година. Дано това се дължи на оризовите питиета где сте пили и на лястовичите гнезда и кучешките деликатеси, где сте яли, а не е нещо по - сериозно. Дано скоро ти мине. Виждам, че вървиш към подобрение. Как само изкомандва кметовете да станат, а! И как скокнаха като кученца. И как им потекоха лигите. Дано се оправиш бързо, та де не се товари здравната каса!
 Та на молбата ми. Спомни си как ръфаше филията със свинска мас и виж какъв мъж израсна! Канара. Убав. Умен. А сега кво ти стана. Дали искаш да ми спреш сланинката и ракииката? Недей. Те са спасили България. През 500 години турско сме оцелели благодарение на тях. Иначе биха ни потурчили, ама ако от вярата сме се отказвали, от ракията и сланината не сме. Те може да ни спасят и сега. Я турете 27 скари на женския пазар, а на тях цел ден да се премята сланинка. Каращисана с месце. И месце със сланинка. Мюсулманин нема да припари, камо ли терорист. Я задължете кметовете да се пече сланина у всеки град, у всяко село, квартал, махала... Тогава ще се разбере за що иде реч. А свиневъдството ще цъфне. Като при бая ти Тодор.
 А в частност, не ме лишавай от единствените ми удоволствия, где ми останаха у тоя живот.
Те не са много. Да пална една цигарка до огъня. Да отпия малко греяна ракия и да замезя с малко пушена сланинка. Розовожълтокафява. А на огъня да се върти шиш с мръвки от врата. Ивица месце, ивица сланинка. Ивица месце, ивица сланинка. И после да отпия от онова вино. Дивото. Черен отел и виала. И да резна парче полуизпечено месце от шиша, где още е до огъня. И да замезя. После пак и пак.
 Това исках да ти кажа. Па ако щеш направи винетките 500 лева!
 ПП. Катя от околовръстното каза, че ти е фен. Ще гласува за теб, що още не сте турили данък околовръстно.

НЕПОУЧИТЕЛНА ИСТОРИЯ ЗА КАПКА, СНЕЖИНКА И КУЧЕ.

  В тази история няма поука. Кой я търси, да не я чете!
 Имало една капка вода. Родила се от снега в планината, през пролетта. Нямала спомени какво е била, пък и не я интересувало. Била току що родена. В планината. После се затичала по скалата и се събрала с още хиляда сто тридесет и пет капки. После с още толкова, после с още толкова... И станали поточе. От капки става поток. Уж еднакви, а всяка различна. Тичали по склона, играели си с пясъка, камъчетата и тревата. Тук там подхващали някое есенно листо, грабнато от това, где преди малко е било бряг. Те не знаели, че това, где напролет е поток, през есента е бряг на поток. И не ги интересувало. Те знаели, че там къде тече вода, е поток. И капката била щастлива. Спирала в някой вир, говорела с рибките, с рачетата и с някое жабе. Зелено. После пак хуквала с другите капки.
 После стигнала един язовир и се спряла да почине. Било вече лято, но тя не знаела. Пък и не я интересувало. Била щастлива. Играела си с двеста и седем къпещи се деца, една гладна видра, седем корморана, два щъркела и три диви патици. И си говорела с тях, що не били мълчаливи като риби.
 После дошла есента. Птиците се скрили, видрата отишла по реката, а децата тръгнали на училище. И тъй като капката вече не правела щастлив никого, се натъжила. И си спомнила, че преди да стане капка, е била снежинка. Винаги, когато капките са тъжни, защото не правят никого щастлив, си спомнят какви са били преди да станат капки.
 После капката се качили на последния лъч есенно слънце и отишла на един облак. После станала снежинка и полетяла към земята. И тъй като не искала да стои цяла зима в планината, та да направи някого щастлив чак напролет, се чудела и маела, где да падне. После видяла едно дете да води куче и литнала към тях.
 И паднала на мокрия, топъл, черен нос на кучето. И се изпарила. Кучето кихнало, а детето се засмяло. После пак кихнало, а детето пак се засмяло. После паднало едно кихане и един смях, где край нямали. Що снежинката била станала вълшебна снежинка. Щастието, где раздавала било заразно.
 Та да знаете, тая зима да се не криете от снежинките. Ако искате да сте щастливи. Има и вълшебни. И ако видите някое кихащо куче, се усмихнете. Кучетата може да кихат, та да ви накарат да се усмихвате, а не да дирите щастието. То е пред вас. У една снежинка, паднала на носа на едно куче, което кихнало и направило едно дете щастливо. Децата не търсят щастието. Те просто умеят да са щастливи.
 Това е.

 Р. Антов