ПРИКАЗКА ЗА СПАЛНОТО ЧУВАЛЧЕ

 Имало едно време един спален чувал. Не се знаело кой точно го е направил, но се знаело, че се казвал Хъски. От едната страна бил червен, от другата син. Веднага след като му сложили ципа, го сгънали, пъхнали в синя торба и тръгнал на път. Така и не видял нищо, що бил затворен. А бил най - любопитния спален чувал на света. После стоял дълго на някакъв рафт, докато един ден не го вдигнали и понесли. Чул, че ще го подаряват. И се зарадвал. Не знаел на кого, но имал добро предчувствие. После го хвърлили в една кола и тя тръгнала на път. Чувалът знаел, че нещо ще се случи, но не знаел какво. И се случило...
 За пръв път видял слънцето. Било месец май. На Болата. Опънали го на пясъка и той видял морето. После видял скалите. После видял чайките. После видял палатка. После видял огън. Видял цигара. После видял миди и водка. А вечерта усетил, как в него се намъква някой. Било студено, и чувалът разбрал, че ще трябва да топли. И стоплил. Бил благодарен, че е видял света. Но не знаел, че това е само началото. Тогава прехвръкнала първата искра на обич между него и човека, где го сгъвал, разгъвал и се топлел в него.
 Дълги години били заедно. Видял морето от Дуранкулак до Резовска река. Усетил  неща, где си затварял очите, да не гледа, ама усещал, че били прекрасни. Тогава топлел двойно по - силно. Видял Дунав и каменистите му плажове. И пясъка, донесен от знайни и незнайни реки. Видял планината и полето. Видял планински реки, букови гори и хайдушки поляни. Видял сърни, заек и елен. Видял балканска пъстърва и раци, опечени на камък. Видял язовир. Видял Гърция, Сърбия, Хърватия, Словения, Румъния, Италия... Та до Балтийско море. Бил най - щастливият спален чувал. Топлел, приспивал и после си говорел със звездите. С вятъра. С облаците. Със снежинките. С прибоя. С вечното плажно куче. С пясъка и камъните. С канарите. С ромона на реките и потоците. Със славея. С тревата. С росата. С мравките... С всичко. Знаел всички езици. Не се разбирал само с дъжда, защото оня се опитал един ден да ги отнесе заедно с палатката и приятелят му, свит в него и слушащ бурята. И му бил малко ядосан. Само малко.
 После един ден тръгнал пак на път. Пътувал дълго, но така и не видял нищо. После бил пъхнат в пералнята и после отишъл на простора. После излязла вихрушка. И той, понеже бил малко ядосан, че не са го извадили поне за малко, я помолил да го вземе от простора. И тя го взел и понесла. Надникнал в няколко прозореца и полетял високо, високо, високо... Чак до звездите. Да ги стопли, що примигвали от студ. Дали се е сетил, че някой ще тъгува за него!? Сигурно. Ама е знаел, че тоя някой ще го разбере и ще му прости. 18 години са били заедно.
 Та това е историята на спалното чувалче, на име Хъски. Ако някой го види, е хубаво да ми се обади. Ей така, да знам какво прави. Що още го обичам, макар, че малко ме е яд на него. Ще го познаете по няколкото дупки от цигари. Етикетчето с името не се чете от доста време. Синьо отвън и червено отвътре. С две джобчета. За спомени.

Р. Антов