ПЪТЕКИ

Брат, цел живот съм работил. Преди това малко учих. Пътищата, где юркаш колата, аз съм ги правил. Копане, чакъл, асфалт… И валяк съм карал. И камион. После съм чертал осеви линии. Да ви водят. Кръстовищата, где ги минаваш със сто, пак аз съм правил. И пешеходни пътеки що съм чертал!!! С боя. Бела. 
Та за пешеходната пътека ми думата. Чертая и сядам да почина. Не толкова да почина, а да видя кой ще мине по нея. Знаех, че рано или късно по нея ще мине човекът, где цел живот го чакам. Ама боя калпава. Докато седна и се трие. На отсрещният тротоар гледам хора. Там сигурно е и моят човек. Ама нема как да стигне до мен. И бега на друго кръстовище. А там па мене ме нема.
Цел живот чаках. Боя много, ама калпава. Не прави трайна пътека. Та на думата.
Един ден ми дойде до гуша от калпава боя. А на кръстовището намерих един чувал жито. И направих пътеката вместо с боя, с жито. После колите тръгнаха. И го попиляха навсякъде. И отнякъде се появи нещо крилато. Чайка ли, гларус ли, еден бог знае. И кацна пред колите. А те спряха. После някой пресече пътя. Пред колите. Да ми се скара. Пътеки се били правили с боя, не с жито. Защото гларусите обичат жито и ако е на пътя, кацат да кълват, а колите ги газят. Аз съм орнитолог по професия, нищо че цел живот съм правил пътища. Знам, че гларусите не ядат жито. Ама майната им на гларусите. Где са мъжки чайки. Гледам я и си мисля, че ако каже, че слонове кацат да кълват жито, ще е все тая. Гледам и мълча. Гледам…
Важното бе, че някой пресече пътя. Пеш. После се върна за метлата, где я беше забравила на отсрещният тротоар. Това са вече подробности.
А после. После нищо. Долетя обратно, яхнала метлата…
Та ще се прибирам. Метлата я нема. Останала е само дръжката. Ползва я само ако закъснея.

Р.А.