ФИЛОСОФУВАНЕ ЗА ПЪТУВАНЕ.

  Някога замисляли ли сте се за смисъла на живота!? За щастието!? Сигурно! Сигурно няма човек, който да не е. И сте се чувствали нещастни, защото сте се чувствали нещастни. А нещата са прости. Толкова прости, че повече няма накъде. Животът е миг. Миг от мигове. Един миг, е цяла Вселена. От сътворението до гибелта. Сега ще се опитам да ви опиша един миг, що може да не сте разбрали..
  Есенно цвете. Синьо. На него закъсняла пчела и два търтея. До него цветя. До тях кипариси. Под кипарисите лежи куче. Над кипарисите небе и облаци. По пътя зад кипарисите минават хора. Отиват някъде. Отиват при някого. Отиват да целунат някого. Отиват да се напият. Отиват на работа... Отиват да умрат... Зад пътя,зелена морава с една брезичка. Зад нея пак път. И пак минаващи хора. Зад тях блокове. Зад тях планина. Зад нея море....
  А зад всичко това, едно есенно цвете. Синьо. На него пчела...
  Това е един миг. Нещо като целувка.
  Или като свирка. Не свирка, за каквато си помисли отецът, а свирка на влак. Влак, пълен с хора, тръгнали да търсят смисъла на живота и щастието. Хора, които никога няма да я чуят. Няма да я чуят, тъй както не са видели синьото цвете. С пчелата. У двора си.

ЕДИН НАЙ - ОБИКНОВЕН ДЕН.

 Обичам да гледам, как се ражда денят. Е у това кварталче. От терасата. Да гледам, как заспалият град бавно се буди. Будят се първо прозорците. После се буди кварталното магазинче. После се будят колите и светофарите. После се будят забързани хора. После се буди небето. После се буди слънцето. После се будят цветовете.
 Та тая заран установявам, че нямам кафе. Цветовете вече са се събудили. Слизам до магазинчето, взимам си едно кафе и се оглеждам, где да седна. На една маса седи жена на 65-70 години. Вътре една на тия години купуваше две кафета. Не обичам да седя с непознати сутрин, ама нема начин. Добрутро, питам свободно ли е и сядам. Отсреща получавам " Добър ден". Кой за кво му е. Усмихвам се, и казвам, че кафето със сметана е хубаво. Знам какво ще пие, що съм чул, че след мен поръчаха две кафета със сметана. Идва приятелката И, сяда и ме поглежда кръвнишки. Млъквам и гледам минаващите хора. Забили поглед в земята. Намръщени. Не им се живее. Минава една моя селска.
- Как си!
Тя:
- Здрасти! Добре. Да си чул кой е умрел по село.
- Чул съм. Знам даже, че ще помрат всички. Едни преди нас, други след нас. Ама нали засега  сме живи. Я се насмей!
А хората минават и гледат в асфалта. Затова по него има дупки. Що само там гледаме. Полуживи. Ако гледаме нагоре ще има небе, слънце и вятър.
После ставам и пожелавам приятен ден на жените. Изгледаха ме, като че ли за пръв път виждат човек. Сигурно са ме помислили за терорист.
И докато стигна до нас, си мисля.
Може пък да не са виновни хората, че гледат земята. И аз оная сутрин я гледах и не ми се живееш. Вечерта ми се живееше, ама немаше с кой, та живнах с 200 ракия, кило и кусур вино и си допих с 200 водка. А на сутринта ми се мреше. Та явно там е заровено кучето. Смесват питиетата вечер, а на сутринта не им се живее. Ама що пият всяка вечер ми е чудно!?