СЛОВОТО

Та понеже комшийката ме събуди у 3:37 и не ме лови сън, си мисля. Мисля си разни работи, ама не за тия, где си мислите вие, че мисля за тях. Първо си мисля, че де те събуди някой посред нощ има причина. Или на човек му се пие, или някой е болен. Недай си боже, някой е умрял. Калпаво е устроен светът. В частност ние. Сещаме се за другите рядко.
Обикновено се сещаме за тях, когато имаме нужда от тях. Или когато сме на три ракии. Представяте ли си, какъв щеше да е света, ако се сещахме за хората ей тъй. Без никаква причина. Когато сме щастливи. Когато може да помогнем, а не да ни помагат. Ей тъй. Седиш и се сещаш за някого. И решаваш да го направиш щастлив. С една дума... С един SMS от два лева за болно дете, а не за биг брадър... С една усмивка... С целувка...
Мисля си това, докато седя на терасата и пуша. После си правя кафе. И изнасям лаптопа. Тая нощ няма да се спи. Луна за върколаци. Загаснали прозорци и запалени улични лампи. Окъсняла или ранобудна кола. Чаткане на токчета. До кофите за боклук три котарака. На поляната куче. Отнякъде сова брои годините живот, останали на някого. В гнездата спят лястовици.
Спят треви и дървета. Спят хора. Щастливи и нещастни. Обичащи и мразещи. Звездите не спят. Те заспиват, когато слънцето се събуди. Лек полъх на вятъра придърпва завивките на дърветата. А мен ме събужда. И се сещам, че когато някой прочете това, где пиша, ще ми сведе до знанието, че слънцето е звезда. От те такива ми е писнало. Где смятат, че щом за тях слънцето е звезда, то трябва и за мен да е звезда. А аз знам, че не е.
Слънцето свети. Като светне, заспиват звездите. Събуждат се разни други неща. Като хората. А звездите са друго. Те са много. И стоят на небето. Стоят уж ей тъй, ама и не стоят баш ей тъй. Те стоят там за да падат. Когато някой мисли за някой друг, ей тъй, винаги пада звезда. И я виждат и двамата.
Та даже да са на хиляди километри един от друг. И ако в този момент си пожелаят едно и също нещо, то винаги се случва. Например някой да звънне на вратата посред нощ и да ти каже, че те обича. Дошъл от майната си. Това мислих. После се зарових у фейса, а вятърът полъхна пак. И пак се замислих.
Обичам думите. Всички думи. Без изключения. Думите са измислени, за да градят света. Нали помните? "В началото бе словото.". Обаче не обичам всички словореди. Нали се сещате, че едни и същи думи, подредени по различен начин, градят различни светове. Например между: " Аз искам да виждам усмихнати хора, а не намръщени!" и " Аз искам да виждам намръщени хора, а не усмихнати" , има разлика колкото от небето до земята.
Пак полъхна вятър. Та ме подсети. Думите трябва да са полъхващ вятър. Да галят, а не от тях да боли. И да са летен дъжд... И есенна мъгла... И зимна буря... И пролетна река... Тогава ще видите в какъв свят може да живеем. Това си мислех. Сега от изток небето светлее. Преди малко падна звезда. Това е.
​
Роси Антов