На портала надпис "добре дошли". В един склад ни раздават дрехи. Зимни. Циганско лято, а аз съм с вълнени дрехи, с няколко номера по-големи. Кеф. Спим 50 човека в едно помещение. Баня няма. Има мивки. Сутрин ставаш и бягаш 3 километра. После се оправяш и закусваш. После маршируваме. Жега, пот, а баня един път седмично.
После сме в полето над поделението. Тичаме и викаме ура. С противогази. Жега е. Писва ми, и когато тичаме към Сопот, лягам е един танков окоп. Наоколо урааааа, урааааа, а аз си хапвам трънки от един храст над мен. Блаженство. Юнаците гонят натовските армии към дерето и обратно и ме кефят. После тишина, и рев над мен:
- Ей, кир, скатаваш се, а!?! Бегом! Падни! Стани!
После всички почиват. Гоня натовци сам. Ама вече има химическо оръжие. И съм с "газ, чорапи, наметало". А е жега.
После почивам с атом отпред, отзад, отляво, отдясно. Демек ставам и падам според посоката на атома. Този ден наборите си починаха за моя сметка, а аз не умрях.
После обяд. Гладен съм на вълк. Ям бавно, що така съм свикнал. Всичко у една чиния. Ядеш първото, триеш, после второто, триеш, после десерта. С лъжица. Вилици нема, що сме велика армия. Десертът е мляко с ориз. Мразя го. Подавам чинията на бакарите, обаче вече няма. И разбирам, че най-много вече обичам мляко с ориз. Изебавам на глас фамилията на бакарите до девето колено, и вечерта установявам, че мога да пълзя под пътеката, просната между леглата. Пълзя, прах е и се задушавам. Опитвам се да изляза, но някой я е настъпил отпред. Полудявам. Напъвам се, тя се измъква от под леглата, а пред мен един ефрейтор се хили. Старо куче е, ама чужд. Недосегаем. А аз съм на седмица служба. Ама той само си мисли, че е недосегаем. Посягам, и го хващам за гушата. И стискам, докато другите ме дърпат и налагат. После кротко правя лицеви опори. 100. 200. Докато вече немам сили да псувам, даже и наум.
На другия ден пиша писмо на нашите. Яде ми се мляко с ориз. Пращат ми. Взимам колета и с един приятел сме на полосата. Ядем тайно, що ако е явно, ще го изядат ефрейторите, где ни водят новобранската рота. После лежим, пушим и гледаме небето. И му казвам:
- Абе, пич, знаеш ли още колко има да служим!?! От единия до другия край на небето.
После ревем двамата, що сме осъзнали цялата трагедия.
Бегом до хоризонта с манерка за мъгла.
После, тъй като не само армията ни бе велика, ни пратиха да берем кукуруз. Беше паднал ранен сняг. Тогава имахме и велико селско стопанство. Великата армия береше кукуруз с бабичките у снега, а после половината батарея се разболя.
А аз намерих лек. У Сопот имах съученици. Учеха как се правят взрив, бомби и пушки. Та те ми носеха лекарството. Анасонлийка. 60-70 градуса. После почнах да прибягвам до Сопот. Цивилизация. Бегам, стоя един час и бегам обратно. 4-5 километра. През розите.
А после се заклехме. После ни дадоха гарнизонна отпуска. Да хапнем и пинем. За мен бе първа и последна. По лесно бе през оградата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар