ПРИКАЗКА ЗА КАКВОТО И ДА Е

. Явно трудно се пише за каквото и да е. Та се наливам с водка следгрипно и се чудя откъде да почна. После поглеждам през прозореца. Копрен гори. Розов. Червен. Неземен. И комбинацията става. Водка и залез. Та на приказката.
Имало едно време едно слънце. Било същото като това днес, ама не баш същото, нищо, че било същото слънце, като едно време. Или поне хората не виждали, че е същото като едно време. Те мислели, че след като те не са същите, нищо не е същото. Не е съща зимата. Не са същи дърветата в снега. Не са същи баирите. Не са същите сърцата им. Само децата знаели, че е същото. Защото нямали житейски опит и вместо да се оплакват от студа и снега, им се радвали. И нямали база за сравнение. Само се радвали.
Ама се отплеснах. Приказката трябваше да е за "каквото и да е", а не за слънцето.
Та както и да е. Слънцето си обикаляло земята, а вуйчо Галилей, на Сияна и Цвета баща им, не бил казал още:
- И все пак тя се върти.
Може и друг Галилей да го е казал, ама оня не го знам. И после земята се завъртяла. Представяте ли си какво би станало, ако не беше? Половината от нас у фризера, половината на барбекю.
Та каквото и да ставало, земята се въртяла. Като манекенка на подиум. И мислела, че тя е центъра на света. И когато се въртяла, мислела че около нея се въртят галактики и звезди. А тя се въртяла само защото на нея живеели хора. Щом човек те завърти един път, е за цял живот. Па може и да не е, ама добре звучи. Ако някога решала да спре, хората биха станали спътници. Ама тя ги не пускала. Трябвали И . Не знам за какво. Сигурно за каквото и да е. За добро или лошо.
За каквото и да е.
А слънцето стояло и я оглеждало. Малко му била смешна, ама си била негова. Красавица. Не като Венера, где била гореща като него. Или студена като Плутон.
И виждало всичко. И знаело всичко. И носело разни послания. Каквито и да е. За каквото и да е. Стига човек да може да ги разбере. От изток на запад. И от запад на изток, ама ден по късно.
Та както и да е. На мен тая вечер ми донесе залез. Такъв, какъвто не съм виждал никога. Даже го прочетох. И знам кой ми го прати.
Та както и да е, каквото и да е. Само да не спира да се върти. Страх ме е от високото и не ми се става спътник.

Р. Антов

Харесва ми

Харесва ми

Любов

Ха-ха

Еха

Тъжно

Ядосан

КоментарСподеляне

ПИСМО ДО РУСКИЯ РОКЕР.

 
  Драги Ванка,
  Пиша ти това писмо, що не зная руски и ако ти се обадя по телефона, няма да ме разбереш. Тук ще го копираш, ще по постнеш у гугълския преводач и ще го прочетеш. Що съм сигурен, че не знаеш български. Знам, че няма да го разбереш, що си малко дебелоглав, ама пък знае ли се.
  Та ти и твоите приятели тръгнахте да обединявате славяните. И хич ги не питате, дали искат да се обединяват. Ще ти кажа, скъпи Ванка, че тях ги обединиха двама братя от Солун. И техните ученици, где ние приютихме когато ги гонеха отвсякъде. Ние. В БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО. Много, много преди теб и вас да ви има. Нас ни имаше. И ще сме тук, даже когато вас няма да ви има. Императорите си отиват, а след тях и империите. Може да направиш справка с историята. А ще сме тук, защото сме разбрали, че се обединява с перо, а не с камшик. Та сега искам да ти дам един приятелски съвет. Ако искате да ви има. Както има нас. Въпреки някои от нас. Где са с вас.
  Следващият път когато тръгнете да обединявате славяни, оставете американските си мотори у столицата на православието! После си наемете един рейс! После в него качете некое дете, где пее! Некоя невеста, где танцува! Некой, где пише стихове! Качете некоя актриса! Некой певец, ама не Кобзон. Сложете у багажниците книги на Пушкин и Достоевски. Неколко картини на Репин сложете!..
  Направете това, и аз пръв ще ви посрещна. С хляб и сол. Ако скатаеш и бутилка " Белуга", ще те сваля от рейса на ръце. А сега кво!? Посрещат те малоумници с червени знамена със сърп и чук. И също толкова умен православен поп, где ги ръси с вода. Антихристите с байраците на антихриста. Пред православна черква. В която не те пуснаха да влезеш. Нали се сещаш що?
  Ты понял, мой дорогой? Знам че не. Що си същия като дядо ти, где дойде с танка. Ти сега идваш да ни обединяваш с мотор, ама утре ще дойдеш я с танк, я с некой "Шпагин". Едни твои приятели от Украйна ми казаха, че тях си обединил така. И пак ще вееш байраци.
  И накрая, драги Ванка, искам да ти дам един приятелски съвет. Когато поднасяш цветя пред паметник, не се навеждай много! Що пред оня ти се видяха дамските гащички. Какой ты мъж обединител!? А тук сме малко евроГейци. Активни. Ще станеш за кашмер.
Това е, драги Ванка.
  пп. Смени си гащите! Тия, где носиш бяха нацапани с нещо кафяво.

Р. Антов

МАГАРЕШКИ РАБОТИ

  Та една история се сетих. Преди години. Не много. На гости съм на кума и се осветквам като казак. И тръгвам да се прибирам към 4 -5 заранта. До нас е далеч, ама се прибирам пеш. И виждам едно магаре на пътя. Хващам го, водя го до един камък, качвам се на камъка и го яхам. И тък тъгъдък, тък тъгъдък, та у нас. Слизам, потупвам го по гърба и се разделяме. После се сещам, че трябваше да го вържа, та да го намери чорбаджията. Взимам въже, настигам го и го връзвам до моста над нас.
  На другия ден се събуждам към обяд. Влизам в кухнята, а там майка. И ме пита:
  - Ти кога се прибра? И с кво?
 Казвам кога, ама не казвам с кво, що още не съм си припомнил с кво. А тя почва:
 - Абе, Роси, бива ли така? Мъж у години се. Деца имаш. Жена. Цело село за теб приказва. Отивам сутринта за хляб, а ората ме питат верно ли е. Аз ги питам кое да е верно. А те ми казват, че си взел магарето на Асен от двора му, и си обикалял по село. Видели са те, като са отивали за рейса. Сега ме е срам да се покажа. Кво ще кажат!? Те я майката на оня, где открадна магарето. Добре, че некой го е видел и вързал, та Асен си го прибрал.
  А аз гледам и се смея. И И казвам:
 - Споко бе, майко. Ти им кажи следното: Връзвайте си убаво магаретата, що ако избегат, винаги ще се намери второ магаре, което се е напило с трето магаре, где ще яхне първото магаре, та да не оди до тех на зиг заг по пъта и да пада у копривата.
  После с Асен изяснихме ситуацията. У кръчмата. Сега ни той, ни магарето му. Изяли сте го за телешко. Ама броят на кръчмите и магаретата у село нараства ежегодно. У геометрическа прогресия.
Р. Антов

ЗА СВИДЕТЕЛСТВОТО И СВЕТОТО КРЪЩЕНИЕ

  Покрай акта за раждане се сетих една история. Беше по комунистическо. Не си спомням какви документи правех и защо, но си спомням историята като днес. Една напета невеста ме връща три пъти за скици, справки и кво се сетите. И ме навиква, че не знам какво да донеса. И ми дава списък. Комплектът по списъка е пълен, тя го преглежда, и казва:
- Забравил си кръщелното свидетелство.
Ама не е записано у списъка. И тя ядосано го написва с едри букви най - долу:
.....
....
КРЪЩЕЛНО!!!!!!!!!!!!!!!

  След час съм при нея. На съседното бюро седи един мой познат. От завода. Давам И документите, тя ги гледа и казва:
 - Пак нема КРЪЩЕЛНО СВИДЕТЕЛСТВО. Ти малоумен ли си?
 Аз бъркам в плика и казвам:
 - Изпаднало е.
 И И подавам свидетелството. Сега е пред мен. Ето какво пише:

БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ
СВИДЕТЕЛСТВО ЗА СВЕТО КРЪЩЕНИЕ.
В десетият ден на месец ноември на хиляда деветстотин шестдесет и втора година ......
.........
Новопокръстеното отроче възприето от св. купел от Жанета ...

Енорийски свещеник:ХХХХХХХХ

Оная пеняса:
-Кво си ми донесъл бе?
А аз спокойно:
-Другарко, донесох ви каквото написахте!
Тя:
-Акт за раждане трябва.
Аз отварям списъка и И показвам:
- Е па тук сте написали КРЪЩЕЛНО. Не пише акт.
Оная щеше да умре.
После И дадох акта за раждане. И той бе у торбата.
На другия ден отивам на работа. Заводът бе 1300 човека. Половината беха разбрали, че съм кръстен.
Миналата година един приятел ми припомни тази история

Кумичке, наздраве! Да се обадиш като дойдеш! И много здраве на Меркел!

Р. Антов

ПИЯНИ ДУМИ

.За да целунеш момиче, трябват няколко прости неща.

Малко страх.
Малко обич.
Малко мечта.
Малко докосване.
Малко слънце.
Малко облаци.
Малко зелени очи.
Като на наще деца.
Или сини.
Като небето.
Според вятъра.
Или кафяви.
Като теб.
И като всичко.
А после !?
После е те това.
Малка целувка.
Зад малко ушенце.
Непослушно.
Затова толкова сладко.

Чак да го схрускаш.

И две устни послушни

И шамар.
За кураж.

И най - важното е, да не те боли гърлото.

Р. Антов. На 5х100.

СЕВЕРОЗАПАДНИ ИСТОРИИ. ЗА МОРЕТО И МАЛКИТЕ ГАЩИ.

  От под навеса.
  Непознат.
  Канехме се да ходим до морето с жената и децата. На палатка. Тя мрази палатките, ама мен ме обича, и ме пази. Обаче ми се налага да тръгна по - рано. Товаря палатки, тенти, чинии, ламарини, плавници, харпун... И тръгвам. Седмица по рано. Оказва се, че работата не е толкова страшна и я свършвам за два дни.
  После съм на плажа. Сам. Тя ще излезе в отпуск след седмица. Ще се върна да ги взема. Опъвам двете палатки, навеса, правя огнището, правя стелажче от изхвърлени на брега дъски и отивам до Каварна. Сезонът още не е започнал. Град като град. Още не е замирисал на плажно масло и пот. Пазарувам чайове, кафета, водки, коли, сладки и кво се сетите. 
  Прибирам се привечер. Плажното куче е опазило оставеното. После харпуна, плавниците и у морето. Десетина попчета и три рака. Излизам, взимам мрежестата торбичка и пак влизам. И излизам с малко миди и десетина рапана. Паля огъня, ламарината, мидите, попчетата, рапаните и раците... И местя шезлонга до него. И вече се мръква. Лампата свети, а водката приятно пари в гърлото. Морето леко гали пясъка. Луната прави пътека. За звездите. Някъде зад хоризонта проблясва светкавица. И по едно време виждам русалка. Жива. Излиза от тъмното. Чернокоса. Като фиданка.
 - Добър вечер!
 И аз съм добър вечер.
 -Може ли да поседна до вас?
 Скачам, разпъвам още един шезлонг и тя сяда. Не баш сяда, що съм го разгънал, та да полегне. Крака без край. А огънят гори до нас, ама и в очите И. После пием водка и говорим. Малко е тъповата, ама явно русалките са такива. У морето нема училища. И съм влюбен. До безумие. Така може да се влюби само човек на бутилка водка.
  После у палатката. А в гащите И жарава, где на нея вол да опечеш. Тогава спин немаше. То и презервативите беха кът. Ама както и да е. Жаравата ме изгори, после загасна и съм заспал. 
Събужда ме плажното куче. Сам съм. Девойката е станала по - рано. Сигурно прави кафе. Ставам и аз. И отивам да пия кафе. А там кафе нема. Нема чай. Нема водка. Нема бонбони. Нема кафеварка. Проверявам за плавници и харпун. Има ги. Поглеждам колко е часът. Сейкото го нема. Тогава и Сейко немаше. Що немаше долари. А девойчето никакво го нема. По плажа само куче и гларуси. После съм пак в Каварна. Купувам само кафе и водка. Не рискувам. После се прибирам и взимам плавниците и харпуна. После паля огъня. После отпивам. Няколко пъти. После се заливам от смях. Сам. А кучето гледа учудено.
Ама историята не свършва дотук. На другия ден се сприятелявам с Гошо. От Каварна. И му разказвам историята. Той се смее и казва, че ще се върне по - късно. И се връща. Със Сейкото и кафеварката. Другото е продадено. Русалката не била русалка, а общоизвестна девойка. После си тръгва.
  Ама историята не свършва дотук. Взимам жената и децата, идват още приятели. И мъжете сядаме под тентата. А жената чисти палатката и оправя завивките. После някой ме потупва по рамото. Точно разправям виц. Тя. И държи на една клечка, едни бикини. Черни. А зелените очи са като руско лазерно оръжие. Смъртоносно. И казва:
 - Не гледайте! Не са мои. Те тоя идиот го питайте кво правят у палатката му.
 А идиота забравя вица. Ама се сеща.
 - Не са и мои. Не помниш ли, че давахме палатката на Иван! Кой знае кво е правил. А тия малки гащи, у тая голема палатка, лесно се губят.
Сигурен съм, че ми повярва. Та да ви питам:
Вие стояли ли сте без секс, на плажа, до морето, под слънцето, цела седмица, а? Четирдесет годишни. Заради едни гащи. Нищо и никакви. Поне да беха неколко размера по големи!

Р. Антов.

ЗА ПРОСТИТЕ НЕЩА. И ЗА ТОКА.

 Свършва нощната смяна. Почва другата. Слънцето се оглежда в прозорците. Седем гълъба летят в оранжево небе. Черно куче гони червено колело. По новините загинали и утрепани. И чувам от него:
 -Абедаслам, терористът от Париж, где заловиха, щял да се взриви, ама се отказал да се взриви.
И си мисля:
 Светът става добър. Нали се сещате, още колко човека ще се откажат като го чуят. Истината е в дребните неща. В няколко думи. В една усмивка. Или в една жилава дрянова пръчка по дупето.
 И друго си мисля. Светът е просто устроен. Много просто. Както и човекът. Както и всички истински неща. Толкова просто, че чак не е за вярване. Паля цигара, правя кафе и пак поглеждам навън. После виждам у нета тази снимка. И пак си мисля. За простите неща.
 Щастлив съм, когато съм щастлив. Здрав съм, когато съм здрав. Щастлив съм, когато другите са щастливи. И здрави. Тъжен съм, когато съм тъжен. Когато другите са тъжни, съм тъжен. Слънцето изгрява сутрин. Слънцето залязва вечер. Слънцето не изгрява и не залязва когато е облачно. Пред деня е светло. Тъмно е нощем. Нощем под леглото има нещо страшно. През деня става на прах. Дъждът вали от облаците. Ако е студено, вали сняг. Дърветата имат листа през пролетта, лятото и есента. През зимата нямат. Водата тече винаги надолу. И е мокра. Ако е студено не тече. И е ледена. Корените на тревите, цветята и дърветата са в земята. Над земята са тревите, цветята и дърветата. Когато клоните на дърветата се клатят, се ражда вятърът. Гълъбите летят, що не умеят да плуват. Пъстървите плуват, що не умеят да летят. Кучетата лаят, що не могат да блеят. Блеят котките.Когато мъж и жена се обичат, се раждат деца.... Като ей тия двете на снимката. И ако са послушни, ги водят на море. Или им купуват сестриче. Като това дебелото до мен. Или им ги носи дядо Коледа. Или дядо Мраз. Кой знае...
 После гася лампата, що съм я забравил. И нещата стават сложни. Половин час търся, где се е скрил токът. Сега почивам и пиша това. После ще продължа да го търся. Кой по дяволите изобрети крушката?

Р. Антов

СЕВЕРОЗПАДНИ ИСТОРИИ. ТРОЙНО ПИЯНАТА ТРОЙКА.

 От под навеса.
 Непознатият.
 Седим под навеса. Пия лимонадка. Другите пият кво им се пие. Приказки от цял свят. И един става. Леко пиян. Ще ходи по невеста. Нова. Излиза, а непознатият казва:
. -Момчета, един съвет от мен. Никога не ходете по нови невести, когато сте пили. Слушайте кво препатих, и как Пешо щеша да парадира по гейпарадите. На купон сме. Квартира с огромно легло и кухня. По едно време една ми лови окото, ама още съм трезвен, а и тя трезва. Танци, манци, народа се разотиде, Пешо спи на масата, аз я тръшвам на леглото и се почва. Кво се почва, не помня, ама помня, че по едно време и Пешо се намъкна гол при нас. После пак не помня. По някое време се събуждам. Махморлуков мерак нали знаете кво е. Нема друг такъв. Обръщам се и почвам да галя едно дупе. А то се събужда и се намества. Топло, топло... И го напъвам леко. И Пешо:
 - Недей, Илко, че ще се посакатимЕ.
 Оная от снощи, се била изнизала през нощта. Докато сме спали. Добре, че Пешо се събуди. Иначе верно щеше да се осакатим. А може и да греша. Знае ли човек?
 Това е. Внимавайте да се не посакатитЕ! Приятна и споделена вечер! Нема значение с кой.

Р. Антов

ИСТОРИИ ОТ СЕВЕРОЗАПАДА. ЗА БОНБОНИТЕ, ЖИВИТЕ И УМРЕЛИТЕ.

 От под навеса.
 Георги.
 Седим с Павел у кръчмата. Павел е 110 килограмов, 60 годишен българин. Не като днешните подхвъркачи. Северозападно село. Истинско. Разкрачено между миналото и бъдещето. Позната история. Родна. Привечер. Павел е на петото за днес. Мастика. С лимонадка. Всички знаят, че обича сладкото. На шега го питам, дали да не го почерпя една водка. А той:
 -Гоше, Гоше, ква водка бе, дете!? Не усетя ли захар, повръщам. И кажи на кръчмарката, да спре тоя индийски сериал, що повече нема да стъпя тук.
 Знам неволите му, ама винаги ми е доставяло удоволствие да го слушам. И го питам:
 - Що!?
 А той:
 -Ще ти разкажа. Ама кажи на кръчмарката да ми донесе една мастика и една вафла. И да пусне порно или новини, що сериалите ми действат на чревния тракт.
 Мастиката е пред него, на телевизора е Драгана Миркович, а той почва:
 - Нали ме знаеш. Кротък човек съм. То с такава жена нема как да не си. И с тъща. У една къща. Ама пусти мерак към сладкото. Най обичам мастиката. После бонбоните. Всякакви. Та пия пет мастики. Тръгвам да се прибирам и си купувам бонбони. Прибирам се тихо, та ония двете да ме не усетят и вгорчат сладкия вкус в устата. Те са на първия етаж и гледат телевизия. Тихо се качвам на втория, легам и бия ключа на вратата. И вадя бонбоните. Пробвам от всичките. И съм заспал. По едно време си отварям очите, що ме буди рев на умряло. Опитвам се да си вдигна главата, не става. Не мога и да я обърна. Обръщам очите си, а върху мен бонбони, вафли, целувки. А под мен извиват на умрело. Значи съм умрел. Ама що нема цветя и свещи!? Сигурно що скоро съм умрел, та не са могли да купят. Ама сладките по мен и неподвижната глава ме убеждават, че съм умрел. Напъвам да я повдигна, ама ме скубе. Викам си, че щом ме скубе, съм жив. Ама на етажа под мен реват на умрело. Значи друг е умрел. Напъвам се,нещо се къса и надигам главата си. От мен падат бонбони. Тичам към  първия етаж радостно, що очаквам да видя как реват я за тъщата, я за жената. А там двете. Пред телевизора. И те и той реват на умрело. Не видях дали за робинята Изаура или за малката булка. Що ми причерня пред очите.
После влязох в банята и стоях два часа. Пуста лакта. Изпуснал съм няколко бонбона на възглавницата, те се разтопили и залепили косата ми за леглото.
Та оттогава мразя ревливи сериали. Нема да намразя бонбоните, я!
 А аз седя и го слушам. Жив и истински. Децата му са ми приятели. Най - обикновени хора. От едно село. У северозапада. Сега май са у Ню Йорк и Лондон. Едни най - обикновени хора. Като вас и мен.

ЗА ПРАВОТО, КРИВОТО, И КОЙ ПЕЧЕЛИ. И ЗА СМИСЪЛА НА СМИСЪЛА

  Събужда ме слънцето. Пак съм забравил да пусна щорите. Псувам наум, пускам ги, и пак лягам. Не пускам телевизора, що не е спиран от снощи. Ама сънят безвъзвратно си е заминал. И докато се излежавам и събирам сили да стана, чувам една новина, где ми пълни душата. За един мой далечен приятел с инициали ВП и неговата армия. А щом на мен ми пълни душата, значи на доста хора не я пълни. И рипам, та да я съобщя. И изкоментирам. Та да ги вбеся рано рано. За те това живея. Винаги да съм прав.
  Душ, чашата вчерашно кафе до лаптопа и цигара. Рядко първата цигара не е в леглото. Студентски навици. Снощи преместих масата с лаптопа. Сега гледа през прозореца, що се чудех, какво да правя. И пиша:
"ПОСЛЕДНИ НОВИНИ. САМО ЗА ТЪПИ ГЛАВИ". И поглеждам навън. И спирам. После отварям прозореца и пускам студа в стаята. И спирам дотук. И пиша: "Събужда ме слънцето..."
  А пиша, защото навън е невероятен ден. Слънце. Небето е синьо. Цъфнали сливи /истински/, заскрежени дървета. Коли, с диаманти по тях. Училищен двор с хиляда и седем гълъба. Сини, сиви, кафЕви, шарени. Белите се не виждат от скреж. После един зъл котарак ги подплашва и те кацат по покривите. После минават няколко човека, сгушени в пролетни якета. В зимния студ. Забързани. Една майка води дете към детската градина. Една жена води две огромни къдрави кучета и едно маломерно. Гълъбите пак кацат в двора. Котаракът е на дървото. Едното куче е под дървото. Другото влачи жената към дървото. Детенцето дърпа майка си към оградата. Да види по отблизо как ще приключи историята...
  А в далечината планина. Мъгливата планина. Ама не оная от книгите. Моята. Като някакъв дух. Нощес е имало мъгла. Сега почти я няма. Останала е по дърветата. Като скреж. Или като бяла премяна. На невеста. Която иска да я видим. Преди слънцето да я съблече. Оставам без дъх.
  В написаното няма никакъв смисъл. Както нямаше да има никаква смисъл, ако бях написал това, где почнах. Затова никога не търсете смисъла! Защото няма да го намерите. Ще го видите, ако не го търсите. Много търсехте смисъл в това, какво търси ВП у Сирия. Сега ще търсите смисъл, що си е тръгнал. А смисъла е пред очите ви. 
  Препълниха ни се курортите. И поради това ще отменят забраната за палатки на плажа. Ей това е. Изтрепаха се, та да си опъна палатката на плажа или планината. Както я опъвах преди да се изтрепят. И както ще я опъвам винаги. Палатката. Спалният чувал отлетя.

Р. Антов

ПРИКАЗКА ЗА СПАЛНОТО ЧУВАЛЧЕ

 Имало едно време един спален чувал. Не се знаело кой точно го е направил, но се знаело, че се казвал Хъски. От едната страна бил червен, от другата син. Веднага след като му сложили ципа, го сгънали, пъхнали в синя торба и тръгнал на път. Така и не видял нищо, що бил затворен. А бил най - любопитния спален чувал на света. После стоял дълго на някакъв рафт, докато един ден не го вдигнали и понесли. Чул, че ще го подаряват. И се зарадвал. Не знаел на кого, но имал добро предчувствие. После го хвърлили в една кола и тя тръгнала на път. Чувалът знаел, че нещо ще се случи, но не знаел какво. И се случило...
 За пръв път видял слънцето. Било месец май. На Болата. Опънали го на пясъка и той видял морето. После видял скалите. После видял чайките. После видял палатка. После видял огън. Видял цигара. После видял миди и водка. А вечерта усетил, как в него се намъква някой. Било студено, и чувалът разбрал, че ще трябва да топли. И стоплил. Бил благодарен, че е видял света. Но не знаел, че това е само началото. Тогава прехвръкнала първата искра на обич между него и човека, где го сгъвал, разгъвал и се топлел в него.
 Дълги години били заедно. Видял морето от Дуранкулак до Резовска река. Усетил  неща, где си затварял очите, да не гледа, ама усещал, че били прекрасни. Тогава топлел двойно по - силно. Видял Дунав и каменистите му плажове. И пясъка, донесен от знайни и незнайни реки. Видял планината и полето. Видял планински реки, букови гори и хайдушки поляни. Видял сърни, заек и елен. Видял балканска пъстърва и раци, опечени на камък. Видял язовир. Видял Гърция, Сърбия, Хърватия, Словения, Румъния, Италия... Та до Балтийско море. Бил най - щастливият спален чувал. Топлел, приспивал и после си говорел със звездите. С вятъра. С облаците. Със снежинките. С прибоя. С вечното плажно куче. С пясъка и камъните. С канарите. С ромона на реките и потоците. Със славея. С тревата. С росата. С мравките... С всичко. Знаел всички езици. Не се разбирал само с дъжда, защото оня се опитал един ден да ги отнесе заедно с палатката и приятелят му, свит в него и слушащ бурята. И му бил малко ядосан. Само малко.
 После един ден тръгнал пак на път. Пътувал дълго, но така и не видял нищо. После бил пъхнат в пералнята и после отишъл на простора. После излязла вихрушка. И той, понеже бил малко ядосан, че не са го извадили поне за малко, я помолил да го вземе от простора. И тя го взел и понесла. Надникнал в няколко прозореца и полетял високо, високо, високо... Чак до звездите. Да ги стопли, що примигвали от студ. Дали се е сетил, че някой ще тъгува за него!? Сигурно. Ама е знаел, че тоя някой ще го разбере и ще му прости. 18 години са били заедно.
 Та това е историята на спалното чувалче, на име Хъски. Ако някой го види, е хубаво да ми се обади. Ей така, да знам какво прави. Що още го обичам, макар, че малко ме е яд на него. Ще го познаете по няколкото дупки от цигари. Етикетчето с името не се чете от доста време. Синьо отвън и червено отвътре. С две джобчета. За спомени.

Р. Антов

ЗА ИСТИНСКИТЕ МЪЖЕ, ГЕРОЙСТВОТО И ДИНКО ОТ ЯМБОЛ.

  От няколко дни по разни ТВ канали тече масова реклама на наборната служба. Явно неко се кани да ни тури капата и опипва почвата. А патриотарските сайтове им пригласят. На тая държава трябват мъже, а не меки китки.
  А аз отварям списъците с наборните войници и ги чета. И ужас. Там нема ни Ботев, ни Левски. Нема Стамболов. Нема капитан Петко войвода. Нема Кочо, нема батачани, нема Бенковски,нема Волов, нема Панайот. Нема ни един опълченец. Нема Яне Сандански. Брех, мама му стара!? Кво става!? Как така без казарм са станали мъже!? И най - великите БЪЛГАРИ. Нема ги и баба Тонка и Райна Княгиня. То нема и как да ги има, което не е попречило да са БЪЛГАРКИ.
  После си мисля за по - тривиални неща. Що виждам статия, величаеща Динко от Ямбол. Сам заловил десет диверсанта. Едно време десет по десет наборни войника едва улавяха един диверсант. Динко героят.
  И се сещам. На море сме. Седим под тентата на плажа. Десетина човека. Аз съм с гръб към морето. Малкият ми син е в шести клас. Плува като риба. В един момент скача, вика нещо и се затичва към морето. Приказваме си и мислим, че вика нещо на детето, где е с майка си до нас. Познават се от два дни. По едно време някой казва:
 - Какво правят тези деца?
  Обръщам се. Ивелин ту потъне, ту се покаже. До него главата на онова дете. Скачам, ама докато стигна до тях, Ивелин е стъпил на дъното и държи здрава детето в прегръдката си. Видял е, че се дави. Извикал е, но никой не го е разбрал. Казва.
 - Що вода изпих. Ама го не пуснах. Щеше да се удави, и да и удави и мен. А не можех да викна, що устата ми бе пълна с вода. Ама не го пуснах. Приятел в нужда се познава.
  Та се чудя за геройството разни работи. И за наградите. Тогава майката на момчето подари на Ивелин далекоглед. В калъф. Истински. Страхотен. А не беше ходил в казармата. Мъжете се раждат, не се правят у казарми.
  После попадам на масова споделяне на някакво писание от малоумен новинарски сайт. Ще съдят Динко. И народа се притеснява. Ще го защитава. Искам да успокоя и Динко, и написалите статията, и тия, где верват на написаното у статията:
 - Споко! Ни Динко ще осъдят, ни вас некога ще осъдят. Психичноболните не подлежат на съдебно преследване. Най - много от време на време  да ви преследват бели мишки, некой змей или зъл санитар с усмирителна риза.

Р. Антов

ИСТИНСКА ИСТОРИЯ ЗА ЗАЕК И ЛОВЕЦ. БЕЗ КУЧЕТО.

 Покрай яретата се сетих една история. Всичко в нея е истинско. Заек, зима и ловец. И ние.
 Петък вечер. Прибрал съм се на село и излизам до кръчмата. Дим. Сладникав мирис на мастика, ром и евтин коняк. Сладки приказки на по чаша, приятели от детството и партньори за нощна партия бридж. И един от съседната маса мъкне зайче. Живо. Сивокафяво. Като диво. За мезе. И го слага на масата. Да го видим преди да го заколят. А то едно уплашени, тупка му сърцето и свива уши. Ставам и им купувам 30 кебапчета. По десет на човек от компанията им. А заекът е прибран в нас. У специален кафез, а не при другите. И име има. Кебапчето.
 На другия ден баба, бог да я прости, е инструктирана. Храна да има постоянно у кафеза и да бъде оставен да изживее годините си. В неделя си тръгваме. 
 А заекът си живее живото. Баба се грижи за него като за малко дете, децата му се радват, а той заприличва все повече на Пеевски. Дебел и щастлив. Така две години. Когато децата го вадеха от клетката, едва ходеше. Те пък едва го вдигаха. 
 После си идваме един зимен петък. Късно. Децата искат да видят заека, ама баба не може да намери ключа за портичката към зайчарника, за която никога не е имало ключ. Пием по ракия и идва вечерята. Заек. Сварен и запечен у фурна. С праз и домати. Така както ги обичам. Поглеждам въпросително баба. А тя:
 - Не е вашият. Тоя е от другите.
 А аз гледам заешкото месо. Тлъсто като свинско. И ми потекоха сълзи. Без майтап. За оня уплашения заек, где го откупих с 30 кебапчета. И пих ракия. Вино с туршия за мезе не става.
А на сутринта децата ми казаха, че дебелият заек е избягал през нощта. Видели му следите у снега и ги е страх, да го не изяде некой вълк. На обяд ядоха пак заек с праз лук и домати. Никой не бе куснал от него предната вечер. Май те го и изядоха. Или кучето. Не помня вече.
А на другия ден се прибираме към града. След Смоляновци от вътрешната страна на мантинелата гази в снега, с гръб към нас, ловец. Зад него по пътя срещу нас бяга заек. Нашият заек, ама по слаб. И малкия умря от кеф. Хем вълкът го не е изял, хем ловецът не го е видял. А големият попита:
 - Сигурен ли си, че е Кебапчето? Той едва ходеше, а тоя бяга!2
 А аз надълго им обяснявах, че заек, докато стигне от село до тук отслабва. Особено ако е глезен у кафез, а бяга през снега.
 После го виждахме още няколко пъти. Пред село, до Варна, до София, в полето, планината...
Ако не вярвате, питайте децата! Аз и досега го виждам да пребягва пред колата. Или да изскача от някой храст. Сивокафяв и див. Може пък верно да е избягал оная петъчна нощ. Ако баба беше жива, щеше да ми каже. 
 Това се сетих.

Р. Антов.

АПЕЛ. ДА СПРЕМ ШЕЛ И ИМПЕРИАЛИЗМА!

 АПЕЛ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

/копие до "буднаера", "сподели", "брадва", "секира", "манара", "сатър", "томахавка" RT и "телеканал звезда"/
 Другари, братушки, патреоти,
Чашата на търпението преля. Вчера продажните ни управници подариха и шелфа ни на Сорос, САЩ и световния империализъм. Те ни взеха всичко.
 Първо ни взеха кучешката радост, москвичите и почивките на море, планина и у градините. После ни взеха Тодор Живков и социализма. После ни взеха селското стопанство. Едва са го намерили, що от него не бе останало нищо, ама го взеха. Взеха ни модерната икономика, где я немаше, и где ни нареждаше на първо у света по производство на компютри "Правец" и на телевизори " Пирин". После ни взеха Марицата. Теца. И лошо, че го взеха, що и досега работи и е най - високотехнологичната ТЕЦ на Балканите. И дава работа на български фирми и българи, само за да печелят на наш гръб. По добре да ги бяха дали на Ковачки. Той не печели никога. Взеха БГА Балкан, нищо, че немаше ни един самолет. Ама що народ хранеше, а?! После съсипаха химическата ни промишленост. Накараха Русия да увеличи цената на газта и нефта, и така ги накара да работят на загуба та да затворят. Съсипаха и АЕЦ Белене. Съсипаха пътищата. А кви пътища имахме. Имаше и от римско робство. Съсипаха ЖП транспорта. А какъв транспорт имахме, а. Влаковете цепеха секундата и се возехме в идеално чисти вагони. С блестящи тоалетни. Съсипаха здравеопазването, и сега ще не щем, живеем с 10 години повече от при социализма. У мъка. Съсипаха армията и продадоха на безценица стогодишните джогани. Съсипаха всичко. А това, где остана, го взеха. Взеха ни златото.  Не стига, че им дадохме да копат, мамка им, ама и го взимат. Що не копат и не ни го дават? Оня ден ни взеха небето. Синьото. И го пренесоха у Калифорния. Опитаха се даже да ни вземат и робството, ама се опълчихме, и не го дадохме.
 Братя, а за Русия остана само едно нефтокомбинатче и контрола върху 2/3 от икономика ни. Благодарение на тях, имаме газ. Имаме и бензин. А нефтокомбинатчето никога не печели на наш гръб. Ако не вервате, вижте данъчната му декларация! Ако ги нямаше, кво щеше да правим!? Щеше да ги купуваме по - евтино от Сорос и да пълним ненаситни американски гуши.
 Вярвам, че добре ме разбрахте. Братя, българи, патреоти, да кажем НЕ на империализма! Не на Сорос! Не на САЩ! Не на ЕС! Не на НАТО. Да кажем ДА на  ...!?!
 Бе нема кво повече да кажем. Умни хора сте и сте ме разбрали.

ЗАЩО ПУТИН НЯМА ДА ДОЙДЕ НА ШИПКА.

 Вчера разбрах от " Секира", че Путин ще дойде на Шипка за 3 март. Веднага набрах номера на Кремъл, за да проверя дали информацията е вярна. Операторът отсреща ми отговаряше, че в момента няма връзка с този номер. Отговориха на десетото позвъняване. Ето разговора.
 Аз
 - Звъня от доста време. Нямахте обхват.
 Отсреща:
 - Не. Обхват нямахме вчера, що се строши централата. Днес ни спряха разговорите, що не сме платили сметките.
  Аз:
 - Да ви набера на вайбъра, та да не ви товаря с излишни пари.
  От Кремъл.
 - Говорим по ТА, произведен в Белоградчик през 1980 година. Няма вайбър.
  Аз.
- Е па да се чуем по скайпа. Включете лаптопа!
 Отсреща:
- Лаптопът е в другата стая. Руски. Роден. Ама хамалите днес са почивка, а ние сме само двама. Нема как да го пренесем. Едва го носят петима.
 Аз:
 - Добре. Само да питам. Путин ще идва ли на трети март в България.
 От Кремъл:
- Щеше да идва, ама отменихме посещението.
 Аз:
- Защо? Не ни ли обича вече.
 От Кремъл:
- Обича ви много. Често го дърви за вас.
 Аз.
- Тогава защо няма да идва?
Отсреща.
- Причините са много. Тръгнахме да палим ладата с която да дойде, а тя не ще да пали. Нямаше как да сменим стартера, що е внос от Франция, а има санкции. За билет за влака до Шипка нямаме пари, що петролът е евтин и ни не стигат. И отменихме посещението.
 Аз.
- Добре де, що не дойде с танк. Едно време СССР така ходеше по Европа и Азия?
Отсреща:
- Господине, не гледахте ли тренировките за парада на девети май. Танкът се счупи. Няма резервни части, що ги внасяме от Украйна.
Аз:
- С кораб от Крим що не дойде?
От Кремъл:
- Няма начин. Корабът где плаваше, отплава за Сирия. Другите се ремонтират, ама няма резервни части, що Украйна ни е сърдита.
Аз:
- Няма ли някое СУ 24? Где плашеше натовци?
Отсреща:
- Имахме, ама....
Тук разговорът прекъсна. Явно се строши и телефонът. Или Обама нещо направи.

 Разговора проведе Р. Антов

ДЪРЖАВАТА НА ОГЛЕДАЛАТА И НЕИЗМИТИТЕ ОЧИ.

  Ще почна с огледалото на премиера. Нали е премиер. Събуди се една сутрин и се погледна. А там Пеевски. Намига му и се хили. Борисов се ощипа. Ама Пеевски не изчезна. Премиерът грабна една хавлия и почна да трие. Изтри Пеевски, а покрай него изтри и няколко обществени поръчки. А под него се показа един SMS. Премиерът ядосано продължи да трие. Под съобщението се показаха две каки. Изтри ги, а под тях Мишо Бирата.  Под него вече стана каша. Картините се сменяха и сменяха, но най - отчетливо се виждаше Тодор Живков. Накрая остана само той... И членската  книжка на Бойко в БКП.
 Събуди се и Цацаров. И се погледна. А в огледалото Костинброд, КТБ, каки и висш съдебен съвет.
 Събудиха се и депутатите. А в огледалото съдебна реформа, пръстови отпечатъци, Пирински парк с 10 лифта и 100 писти и пусти нощни плажове. И пазач на плажа, глобяващ влюбена двойка с по 5 000 лева, що изморена е заспала на по - малко от 100 метра от морето.
 Събудиха се милиционерите, и не видяха ни себе си, ни бандитите. Видяха 20 заплати накуп.
 Събуди се заедно Пеевски и Доган, и видяха пари. Много пари. Как ги затрупват и задушават.
 Събуди се и президентът и видя как го освиркват. В деня, когато почитахме най - великият българин.
 Събудиха се съдите. И видяха в огладалото Темида. Скрила очите си зад тъмни очила, що я е срам да гледа.
 Събуди се и Динко от Ямбол. И се видя как пази границата. И как залавя бежанци.
 Събуди се и Миков. Кво видя, не е за разправяне. Сидеров видя в огледалото кафяви легиони. Каракачанов видя досието си. Първанов видя Гоце, Радан видя мъгла, а Кунева видя, кво е образование.
 А целокупния български народ гледа и се не вижда. У огледалото Путин, Русия, Турция, НАТО, бежанци, Кьолн, турско робство, Динко от Ямбол, Азис, цигани, турци, евреи, масони, илюминати, крадливи политици, подкупни съди и прокурори, продажни министри, винетки, данъци, кръв, изнасилване, бомби ...
 А никой  се не сети, да лисне на лицето си няколко шепи вода. Та да се събуди. И да се види. Всеки да види себе си. После да си удари един шамар и да осъзнае, че огледалото е само огледало. То те показва такъв, какъвто си, а не какъвто искаш да бъдеш. Или да не бъдеш.
 А няколкостотин хиляди деца се събудиха и погледнаха в огледалото. И се видяха. Видяха и слънце. Видяха и Левски. Видяха и още много красиви неща.
 И се усмихнаха. На живота. Не на огледалото.

Р. Антов.

СТРАХОТНА БИЗНЕС ИДЕЯ. КАК СЕ СТАВА МИЛИАРДЕР. С АКЪЛ.

  Винаги са ме възхищавали гениалните идеи. Например совалката на шевната машина. Ципът на якето. Пластмасовите краища на  връзките на обувките. Сутиените с предно откопчаване. Ракията. Парната машина....  И съм се чудил, какви хора и как ги измислят. А то било просто нещо.
  Понеже много вися в нета, гледам новини и се чудя, кво става и често псувам, та да се не чудя кво става. И днес се замислих. И измислих. Като мен псува целокупния български народ. И реших. Тия дни ще взема да направя едно цехче. За надуваеми кукли, ама с лица на реални хора. С дупки на устата и дупето. Първите кукли, где ще направя, ще са на Тодор Живков, Виденов, Костов, царя, Станишев и Бойко. После ще направя на Доган, Волен, Гоце, Роско, Пеевски, Цацаров, Кунева, Местан, Радан, Меркел, Путин и Обама. После на техните майки. Няма българин, где да не си купи. И да ги ползва по предназначение. Ще правя и кукли, по заявка на клиента. Ще има и партида на кукли с мъжки полови органи. Вирнати. Що има доста българи, где са готови да се надупят на гореизредените. Тази сутрин направих и маркетингово проучване. През първата година ще продам 7 687 893 кукли, а борсовата цена на цехчето в края на годината ще е над един милиард долара. Тук не проучен износът. Предполагам, че тия на Меркел и Обама ще вървят в Русия. Путин догодина също ще върви в Русия. С две дупки. С навирен член засега ще върви добре и там, и тук.
 И докато сметам какви машини и какъв капитал начален трябва, се сещам нещо друго. И го поставям на вниманието на парламента. Веднага да променят изборния закон!
 чл. 1. Гласува се у нужниците.
 чл. 2. Най - ненасраният печели изборите.
 А ето идеята. В деня на изборите на чиниите  у обществените нужници се лепят плакати на кандидатите. По райони. Печели тоя, где е най - ненасран. Ако двама са насрани еднакво, се явяват на балотаж. И обвинения за манипулиран вот нема да има. Кой ще сере, ако некой го гледа!
 Та пак се сетих. И цехче за плакати и тоалетни чинии ще направя. Тия дни ще кандидатствам по некоя европрограма.
 Та разбрахте ли, как се раждат великите идеи? Като четеш и мислиш, а не само псуваш. И когато съседката ти не дава.

 пп. Отивам до патентното ведомство. Когато четете това, това ще е вече патентовано. Не се абете!

ПИСМО ДО КАЛФИН. НОМЕР ПЕТ.

  Другарю, Калфин,
 От неколко дни постоянно мисля за вас и некои ваши близки от женски пол. Тази сутрин ви гледам по телевизията. Говорите мазно, мазно и лъжете като дърт египтянин. И аз, като редови българин може да си мълча, когато нещо не ме засяга лично, ама засегне ли ме, пищя на умрело. Що ми писна. Знам, че тарикат мъж не писка, ама ще пищя, не само за мен. Пак за инвалидите иде реч. За тези сто и петдесетина лева, где ги взимат 99% от тях. Знам, че много хора, ако разбира се прочетат писмото ми, ще писнат, що имало фалшиви инвалиди. Други доволно ще потриват ръце, що си прецакал съседа им. А вие добре сте си научили урока. Разделяй и владей! Вашата партия го владее до съвършенство.
 Та на думата. Ще направите комисия, где след като от ТЕЛК кажат какво да не работи инвалид, ще казва какво да работи. Така хем ще се преборите с фалшивите инвалиди, хем ще помогнете на истинските. Що сега нема контрол. Или не знаете какво работите, или пак лъжете като дърт египтянин.
Ще ви обясня процедурата. Отиваш на ТЕЛК. На всеки 2 години. Няма пожизнен инвалид у работоспособна възраст. Даже да нема ръце и крака. След като излезе решението, го пращат у НОИ и на още няколко места и чака. 14 дни. Да го обжалва кой иска. После НОИ го обжалва пред НЕЛК. Значи има кой да контролира ТЕЛК, а ти лъжеш, че нема. После го взимаш и го носиш у социалната служба. Заверено. Там се редиш с мургави българи и ти идва да потънеш у земята от срам, що се чувстваш просяк, даваш решението, а те ти дават неколко листа, та да кажеш кво искаш. Ти казваш, че искаш работа, ама те ти дават безплатен билет за БДЖ. Да се возиш с инвалидната количка. И 20 лева за лекарства, где струват 100. Значи и сега има служба, где ни дири работа, и тя е точно във вашето министерство. А това значи, че като казваш, че нема такава служба, не знаеш какво работиш и не си заслужаваш заплатата, или пак лъжеш, като дърт египтянин. Що си не кажеш, че искаш да прибереш мизерните пенсии, где инвалидите обикновено ги дават по болници, аптеки и лекари, а го усукваш като стар егип, опа, като стар комунист. Излъгахте и, че хора не ходят на ТЕЛК, щото нема да ги вземат на работа. Като дърт египтянин. Ходят, ама като подават молби за работа крият решенията. Нема луд, где да вземе инвалид на работа, та после да не може да го уволни.
 Ама да приемем, че тази комисия заработи. Неподкупна. И аз отивам. С решението, в което пише. Цитирам моето. Пред мен е. С едрите и дребните букви:
 "Противопоказни условия на труд: ТЕЖЪК ФИЗ. ТРУД, ГОЛЯМО ПСИХ. НАТОВАРВАНЕ, НОЩЕН ТРУД, РАБОТА НА ОТКРИТО, НИСКИ И ВИСОКИ ТЕМПЕРАТУРИ"
 А сега ми кажи, кво ще ме пратят да работя. Аз ще ти кажа. Проблем е само "ГОЛЯМО ПСИХ. НАТОВАРВАНЕ". У България такава работа нема. Зверски се натоварвам, само като се сетя за вас и колегите ви. Психически и физиологически. Психически ме боли ме главата, а физиологически ме лови диария. Та има една работа. Що ме не пратите посланик негде по света! Ни да е топло, ни да е студено. Например у САЩ. Или поне Англия.

 пп. Да се не чудите, за какво е снимката. Нали виждате, где съм фанал тоя велик филибеец. Скоро и вие ще ме хванете там.

 Р. Антов                                                                                                             01. 02. 2016

ПИСМО ДО БОЙКО И КАЛФИН.

   Другарю, Борисов, другарю, Калфин,
 Вчера разбрах за гениалната ви идея за инвалидите пенсионери. За комисията, где ще казва дали ТЕЛК правилно са казали, кво са казали и ще търси работа на инвалидите. Акълът ми не побира, какви бляскави мозъци се крият под черепите ви и ежедневно раждат невероятни идеи. Последната е направо върхът. Само си представям.
 Отива човек не ТЕЛК. Взима инвалидна пенсия 150 лева. Нема крака. Плаща 10 лева за такси на едната страна и 10 на другата. 20 лева. Дават му 90% инвалидност. После взима такси да отиде пред комисията, где ще му каже, какво ще работи. И взима 20 лева назаем, що още не е взел пенсията. За такси. Не си е взел и лекарства, що последните 20 лева ги е дал за хляб, та да не умре от глад. А не му се мре от глад, що иска да се подложи на поредната гавра от държавата. Имало фалшиви инвалиди!? Ба маа му!? Вие кво искате да има у държава с фалшиви управници!? Ако бяхте истински, щеше да стиснете ТЕЛК за гушите, а не да правите още една фалшива държавна структура.
 Ама манете кьопавите, кьоравите и безръките. Там е лесно. Че работят според способностите, а ще получават кво вие кажете. И ако не могат да работят, да мрат. Нема да прахосват бюджета на НОИ.
 Та се гледам на снимката и си мисля. Отивам на втората комисия. Где ще ми каже, дали мога да работя и где ще ми дири работа. С костюм. Никой не вижда сърцето. И ми дават работа. Като министър. Що съм по - убав и по - умен от вас. И ми взимат пенсията. Обаче аз не искам. Що знам, че за да си министър, не трябва сърце. Дълбок джоб трябва. А на мен си ми трябва сърцето. Даже и да е с некоя пружина у него.
 И после се прибирам в нас. Вече съм и без старата работа. И мисля, и мисля, и мисля... Как да ви прецакам. И смятам. Сега взимам 150 лева пенсия. Работя и плащам на държавата 250 лева данъци и осигуровки. Значи печелите 100. Та 50 да откраднете. После купувам винетка. После застраховка. Демек прибирате и от тях още 20% ДДС. Демек 50 лева. Лилето прибира остатъка от винетките, та да не прави пътища. Кой продава винетките, пак прибира гърбави пари. Вие добре знаете кой е. Кат изпуша една кутия цигари и изгоря 2 кила бензин, ви давам още 5 лева акциз. На ден. Добавете и един лев ДДС. 6х30=180. На месец. Като изпия двеста грама водка, ви давам един лев акциз. Като хапна за 10 лева ви давам 2 лева ДДС. Още 90 лева на месец. Плащам ви 30 лева ДДС за ток, у който официално е включен крадлък, та и на него ДДС плащам. И кво става накрая!? Всеки месец ми прибирате 500 лева, а ми давате 150. Не сметам колко ДДС ми прибирате за лекарствата, водата, сапуна, патъците, тениската... Та те кво става. Работил съм, та да живеете вие, а аз да се мъча. И за капак, ДДС на това, где крадете, ви плащам. И здравна вноска плащам. На некой полицай. А стига толкова! А иначе съм търпелив човек. Щом на мен ми писна, кво остава за другите!?
 Та ви пиша с най - добри чувства. Ама измислих, как да ви прецакам. Тия дни съм решил да пукна. И ще ме хванете за оная работа. След мен ще пукне от глад и един чиновник. После и вие. За радост на оцелелите.
 Айде, чао ви!
 Аз отивам да мра. При комшийката. Предпочитам тя да ме умори, а не вие. И ще ви чакам. В ада. Ще ви загрея и казаните. Убаво ще ги загрея.

Р. Антов.                                                                                                                        29.01.2016.

ПРЕМРЪЗНАЛО ЩАСТИЕ

  Обичам такива утрини. Синьо небе със замръзнали слънчеви лъчи. Далечни замръзнали под него върхове. Малко замръзнали облаци. Брези, свили се от студ. Хрускав сняг под обувките. Премръзнали в снега коли. Премръзнали забързани мъж и жена. Премръзнали комини и премръзнал дим, носещ се на топло, към премръзнало слънце. Замръзнали прозорци. Зад тях спящо под топли завивки дете, майка правеща пресни мекици и баща, пиещ горещо горчиво кафе. И баба и дядо пред телевизора. Весело премръзнало черно куче, скачащо упорито върху мен, що знае, че когато и аз премръзна, ще съм щастлив.
  Обичам студа! Нямате си представа, колко много го обичам!
  После паля замръзнала кола и тръгвам по премръзнал път. Зад нея остава малко премръзнал дим. Премръзнали светофари весело ми намигат. Премръзнали хора бързат нанякъде. Две премръзнали котки изскачат от премръзнала кофа за боклук. Премръзнали дебели гълъби се греят на студа върху замръзнали блокове. Премръзнал кон, влачи премръзнала каруца, с премръзнал циганин, и ми намига зад премръзналата пара, излизаща от ноздрите му. Премръзналото радио говори нещо. Спирам пред премръзнал магазин и влизам на топло.
  - Добрутро, Илонке! На кой портфейла му е дълбок, морето му е до колене. Току що го чух по радиото. Цигари, република с кокос и малко сирене!
  - Добрутро! - и ми подава поръчаното.
  Девет лева. Та да ги закръгля, казвам:
  - И едно кисело мляко!
  -За ядене ли?
  И денят стана още по - прекрасен. Та да се не чудите. Вчера си купих пак мляко. Ама за мусака. Обичам тая жена. И кварталните магазини.
После слизам от колата и виждам една съседка. Носи две кисели млека. Заливам се от смях, а тя си пипа косата, оправя яката на якето и се оглежда отвсякъде, да не би да се смея на нея. Усмихва се и казва:
  - Добрутро! Как може да се смееш у тоя студ?
  - Ей така. Добрутро! Млякото за ядене ли е?
  И вече се смея с глас. После се изтърсвам на леда, а киселото ми мляко за ядене се търкаля по паркинга. Вече се смее и тя.
  Обичам студа. Даже когато съм на топло, а на печката кипи липов чай.