Имало едно време едно момиченце. Малко, беличко, диво и рошаво. Всяка сутрин го решели и превързвали коленете му. А то ги белело постоянно. А ги белело, що искало да порасне. И както знаете, човек где иска да порасне, никога няма да порасне. Понякога си мислело, че ако се качи нависоко, ще порасне. Качвало се по череши, зидове и магарета. То и затова ходело с обелени колена. Понякога мислело, че ще порасне ако вятърът го вдигнел до облаците. И гонело вятъра. Затова винаги било рошаво. Понякога мислело да хване златната рибка, ама един път щяло да се удави и се страхувало от водата. И все дърпало дявола за опашката. Що знаело, че ако я откъсне, дяволът ще прави всичко, где му каже. Знаело го от един Ян Бибиян, где играели заедно и искали да отидат на луната.
Та минали години. Момиченцето станала на миналите години, плюс годините, где били минали. Ама не пораствало. Що искало да порасне. После отнякъде се появили децата му. Те пораснали, а то ги гледало как растат. И толкова много искало да порасне, че не пораствало грам. И все си спомняло за опашката. Искало да има такава. На дявол. Или дяволче. Все тая.
И един ден, гонело вълните по плажа. Гонело вятъра, а той гонел зайчета по вълните. И гледало как един самолет рисува в синьото небе. И нещо го наболо по крачето. То било свикнало да се боде по храстите, но тоя път било различно. Първо помислило, че се е наболо на морско дяволче. Навело се. От мокрия пясък се показвало нещо бодливо. Дръпнало да го извади, а от пясъка изскочило дяволчето. Истинското. Онова, где момичето търсило цял живот. А сега го било намерило и хванала за опашката. Бодлива в края. Нали сте виждали дявол!
И дръпнала, та да я откъсне. Дяволчето, нали е дяволче го заболяло, ама не викнало. Казало:
- Не ми късай опашката! Ще ти я дам. Прави с нея само добро, иначе ще си я взема!
После завъртяло опашката си по часовника и тя се откачила. И паднала. Момиченцето я грабнало и сложило в джоба. И пораснало. Вълните изчезнали. Останала някакво пяна. Вятърът вече не гонел зайчета, а надувал платното на една пластмасова бутилка от бира. Небето станало сиво, а самолетът спрял да рисува и почнал да пръска кемтрейлс.
После момичето, где било вече пораснало, се почувствало уморено. От години и деца. Може и ХААРП да му е помогнал. Знае ли човек. И отишло да си купи солети. Имало точно осем стотинки. Една монета от пет, една от две и една от една. А в магазина момичето, где продавало солети, било с една ръка. И порасналото момиче си помислило:
- Гледай го това! Сакато, а работи! Заема работното место на некой здрав човек.
Не стига това, ама го ударило у сметката. Подало му солетите и върнала ресто само девет стотинки. Три монети по три стотинки. И се усмихнало. Порасналото момиче побесняло. И решило да направи добро за някой здрав. И се сетила за опашката в джоба. Пипнало я и пожелало на другото момиче да порасне ръка. Та да види какво е да си здрав и да не работиш. И ръката пораснала. И момичето подгонило вятъра.
Това е приказката, где исках да ви разкажа, и ви разказвам. Още не е свършила. Не обичам недоразказаните приказки. После дяволчето се появило. Изскочило от пакета солетки. И си взело опашката. Това, где е добро за порасналите момичета, не е добро за дяволите.
Това е. Дотук.
Ама има още. Дяволчето не знаело, че когато си прибере опашката от някой пораснал, той пак става дете. И почва да гони вятъра. И вълните. И да го дърпа за опашката.
И порасналото момиче пак станало дете. И решило да е такова, докато отиде там, где живеят дяволчето и другите дяволи. Пък там, да става квото ще.
Важното е, че пак ще има кого да дърпа за опашката.
Това е приказката, която исках да ви разкажа. Пък знае ли човек!? Може и верно да е.
Р. Антов
Няма коментари:
Публикуване на коментар