ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД. ХЪРВАТСКА И СЛОВЕНИЯ.

Хървато - словенската граница.

  Хърватия. Караме към магистралата на юг. От изток се зазорява. Нема за какво да псуваме нито Лили Павлова, нито винетките. Път прав като конец и гладък като женско дупе. И равно като тепсия. И не ти трябва винетка. Няма Лукойл и нафтата е 1,20 евра. Къщите като в Унгария. После .се появяват хълмове. Селцата са скрити в ниското. Пак сме на Балканите. Така са в България и в Сърбия. Да не ги види някой, що може да поиска да ги строши. И черкви. Големи.
После стигаме Вуковар.
  Огромна водонапорна кула, с огромен хърватски байрак върху нея, развяван от сутрешния вятър. Кулата с огромни дупки. От сръбски снаряди. И тя е оставена като паметник. На границите и малоумието. Тук сме Балканите. Горди хора, где се избиваме, та да живеем по - добре. И где тачим миналото и границите. И сме готови да умрем за миналото, та да останем без бъдеще.
  После сме на магистралата. Хърватска се прекосява за 25 евра. 400 километра за три часа. Отляво поле, и диви животни. Вдясно хълмове. В подножието на хълмовете къщи. 70-80 километра къщи. И се виждат отдалеч. Вижда се краят на Балканите, нищо, че още сме на Балканите. Загреб остава вдясно. Кафето на бензиностанцията е страхотно. Спира босненски рейс и слизат усмихнати деца и викащи учители. Спира и рейс с белградска регистрация. Пътниците слизат да пушат. Говорят и се смеят. Говорят и шофьорите на рейсовете. Приятелски. А може би преди двадесетина години са искали да се утрепят взаимно. Всички говорят един език. Балканци винаги сме говорили разбрано, ама никога не сме се разбирали. 
  После пак газ.130. И сме на границата. След нея е Словения. Хърватският митнически пункт е затворен завинаги. На сградите на Словенския стоят хърватин и словенец. Подаваш личната карта и получаваш въпрос:
  - Брат, що возиш?
  - Саи за ципеле.
  - Добро. Сречан пут!
  Даже не поглеждат кво возиш. Европейци сме.
  На първата бензиностанция до границата зареждаме. Нафтата е едно евро. Винетката за седмица е 30 евро. И вече си в друг свят. Там преди време остана сърцето ми.
  Магистралата е меко казано, перфектна. Перфектни мостове, скатове укрепени с камъни, и широки и светли тунели. 130 км/час ти се струват 60. По хълмовете зелени ливади, окосени като английски паркове. Китни къщички, сред които няма две еднакви. Дим от комините. И селца с черкви. По върховете на хълмовете. Най - горе. На показ. Горди. Селце с пет къщи, ама с черква и огромна камбанария. И тук сме балканите, ама не баш. А, че сме, ме подсеща една танкета. До една къща над пътя. Със словенското знаме на нея. Балкански синдром. После бързо я забравям. Зад всеки завой красота. Нечовешка. И много човешка. 
  Любляна остава вдясно. Отпред е краят на Алпите. Или началото. Постойна. Гара сред облаците. После виждаш табела. Село. То и там селото се казва село. Ама това село се казва Село. Село Село. И го не е срам, що е село. Стои си на хълма и ни гледа.

Село Село.

  После табела, Нова Гориция. Не знам колко е нова, ама знам, че е в Италия. и у Италия новото е ново. Тук вече нема граница. Шенген. После ни спират карабинери. Спират бусове. Отварям, а Боби им обяснява кво караме. Ама не разбират. Единият се качва, а аз поемем инициативата. Свалям патъка си и му го показвам. Оня се смее и кима с глава. И си запушва носа. И казвам:
- Монта Белуна.
А той още се смее, и ми подава личната карта и книжката. И казва:
- Роси. Пауло Роси...
Та разбрах, че и италиански знам. Иначе немаше как да се разберем.. После палим и политаме. Алпите се белеят вдясно. Гоним Венеция...

Р. Антов.