ЕДИН НАЙ - ОБИКНОВЕН ДЕН.

 Обичам да гледам, как се ражда денят. Е у това кварталче. От терасата. Да гледам, как заспалият град бавно се буди. Будят се първо прозорците. После се буди кварталното магазинче. После се будят колите и светофарите. После се будят забързани хора. После се буди небето. После се буди слънцето. После се будят цветовете.
 Та тая заран установявам, че нямам кафе. Цветовете вече са се събудили. Слизам до магазинчето, взимам си едно кафе и се оглеждам, где да седна. На една маса седи жена на 65-70 години. Вътре една на тия години купуваше две кафета. Не обичам да седя с непознати сутрин, ама нема начин. Добрутро, питам свободно ли е и сядам. Отсреща получавам " Добър ден". Кой за кво му е. Усмихвам се, и казвам, че кафето със сметана е хубаво. Знам какво ще пие, що съм чул, че след мен поръчаха две кафета със сметана. Идва приятелката И, сяда и ме поглежда кръвнишки. Млъквам и гледам минаващите хора. Забили поглед в земята. Намръщени. Не им се живее. Минава една моя селска.
- Как си!
Тя:
- Здрасти! Добре. Да си чул кой е умрел по село.
- Чул съм. Знам даже, че ще помрат всички. Едни преди нас, други след нас. Ама нали засега  сме живи. Я се насмей!
А хората минават и гледат в асфалта. Затова по него има дупки. Що само там гледаме. Полуживи. Ако гледаме нагоре ще има небе, слънце и вятър.
После ставам и пожелавам приятен ден на жените. Изгледаха ме, като че ли за пръв път виждат човек. Сигурно са ме помислили за терорист.
И докато стигна до нас, си мисля.
Може пък да не са виновни хората, че гледат земята. И аз оная сутрин я гледах и не ми се живееш. Вечерта ми се живееше, ама немаше с кой, та живнах с 200 ракия, кило и кусур вино и си допих с 200 водка. А на сутринта ми се мреше. Та явно там е заровено кучето. Смесват питиетата вечер, а на сутринта не им се живее. Ама що пият всяка вечер ми е чудно!?