ПРИКАЗКА ЗА МАЛКАТА МИДА И ГОЛЕМИЯТ ЯЗОВИР.

 В тинята на един голям язовир живееше една голяма мида. Един ден тя роди  хиляди малки миди. Тъй и не ги видя. Първо бяха почти невидими, а после тя умря и също стана на тиня. Остана само черупката. Отвън черна и грозна, а отвътре седефено бяла.
 А малките миди заплуваха на воля. Радваха се на слънцето и кристалната вода, и се пазеха от малките рибки. После огладняха и паднаха на дъното. Заровиха се в тинята и се наядоха. После ги домързя да плуват, и там си останаха.
 Не остана само най-малката. Тя хапна набързо и се опита да плува. Не ставаше. Бе натежала. Тогава тя запълзя по дъното. Не знаеше къде отива, но пълзеше. Един ден стана по- светло. Бе стигнала брега. Беше я страх да излезе от водата, и с право. Тогава видя над нея да се полюшва нещо с цвета на небето. Подскочи и се хвана за него. От долната му страна. Ако бе по- голяма, щеше да знае, че некой кретен е пил минерална вода и е хвърлил капачката в бистрата вода. Но това за нея нямаше значение.
 Тя пак плуваше. Плуваше натам,накъдето духаше вятъра. И понеже той никога не духа в една посока, щеше да плува вечно. Тя се радваше на луната, небето, слънцето и птиците. Понякога виждаше над себе си зелени листа и дъжд. Но най-обичаше да си играе с малките рибки. Те ѝ гостуваха често. Малките рибки са като малки деца.Обичат непознатите неща, и идваха да видят капачката. Беше я страх от големите риби. Те идваха да изядат капачката. Понякога я налапваха, после я плюваха.
 Но един ден малката мида огладня. Понечи да се пусне от капачката, и да отиде до тинята,но се сети, че никога повече няма да види това, где вижда сега. И остана. До светлината. После умря. От глад. Ама не стана на тиня, а все още се носи някъде по язовира.
 А приказката можеше да има и друг край. Тъжен.
 Ако се беше пуснала.