ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД. НАЗАД.

 

  Италия. Магистрала до магистрала, магистрала върху магистрала и магистрала под магистрала. Вдясно Алпите до небето. Вляво поле. И лозя. Хиляди лозя, със старинни къщи сред тях. А в мазетата на къщите бурета със съкровища. Бистри реки, по големи от Марица, със зеленобели води. Странен цвят.
  После предприятия с хиляди коли в дворовете. Редят се едно след друго. Хиляди предприятия, с хиляди коли. Работещи. Италия работи. После слизаме от магистралата. И тръгваме към планината. Двуетажни къщи с дървени кепенци. Стари. С дворчета и палми. Розови, сини, червени, жълти, зелени... Живи огради и зеленина. Много зеленина, и все различна. Глинено гърне 2 000 литра. Манастири със зидове. Катедрали. 500 годишни имения, неподвластни на времето. По хълмовете замъци и крепостни стени. Кафенета с празни маси. Не знаем как да стигнем, но знаем къде отиваме. Път 248. Друго ни не трябва. Ако го пропусна, завъртам два пъти у кръговото и напред. Отстрани къщи, предприятия и пак къщи. Села и градчета без начало и край. А зад нас стотина коли. Нови. Карам с 40. Нещо ми липсва. И се сещам. Италианските коли сигурно нямат клаксони. Я карай кола с 40 у София. С монтански номер. Та да видиш и чуеш концерт.
  После намираме това, за което сме тръгнали. Предприятие за обувки. Чифт 300 евра. До него дървопреработващо предприятие. До него за електроника. Сваляме и после сме в града.Боби се изляга в буса. Преди малко ми е звъннал оня телефон, где не звъни никога. Утре трябва да съм в Монтана. Ще се спи и ще се кара. Снимам и пълня паметта на картата. После сядам в едно кафе и я сменям. Пия каbе и отивам към буса. Ама съм забравил фотоапарата. Връщам се, а барманът се смее и ми го подава. И ми показва един възрастен човек на съседната маса. Отивам до него и казвам:
 - Мерси! Бира!?
 Той маха с ръка и се мръщи:
 - Ноу! Не! Нет!
Абе разбирам се с всички. И италиански назнайвам. 
  После тръгваме. После разбирам, че картата със снимките е останала завинаги в Италия. Малко ме е яд. Само малко. После снимам от буса. Снимам и гледам, че излизат страхотни снимки. Одеве гледах, кво съм снимал. Жалка картинка. Ама карай! Лев мигач и газ. Път 248. После магистралите. 200 километра, 17 евра. Дизелът евро и шестнадесет цента. Три платна. 

 После Нова Гориция, село Село и Словенско -Хърватската граница. И митничарят ме пита:
 - Ща возиш?
 - Нищо. 
 Оня скача като ужилен:
 - Я отвори!
 Отварям, а там нищо. Само два сака. Оня ме поглежда и казва:
 - Фото имаш ли. 
 Аз си мисля, че изгорях с апарата и питам:
 - Що!?
 А той.:
 - Да се снимам с теб бре, брато. И че пазим фотото. Ти си пръвият бугарин, где се прибира празан от Италия.
  После газ... 130. Отляво баир и 70-80 километра къщи под него. Вдясно поле, блата, канали, сърни и рибари...
  После сме на сърбохърватската граница. Хърватинът бегло поглежда личните карти. Същото прави и сръбския митничар. Сръбския граничен полицай ги поглежда и ми казва да отбия след гишето и да се върна. Връщам се и казвам.:
 - Кажи!
 Оня потропва с картите:
 - Ти кажи!
 Не му казвам нищо. А той: 
 - Паркире на паркинг и се връни ту!
 Паркирам, а Боби ми подава два евра:
 - Дай му ги, че ако ни върне ще стоим до утре!
 - Дай му ги ти!
 Той тръгва и се връща:
 - Каза ти да му ги дадеш.
 Бесен съм. Що бързам. Заради оня телефон. Иначе нито щях да му ги дам, нито да мълча. И тях ги уволняват. Ама отивам. Двете евра се търкулват на пода у кабинката. Той ги вдига и се хили с криви зъби, зад пъпчиво лице:
 - Мало.
 Вадя пет евра и му ги давам. Той ги взима и ми връща картите. Аз съм бесен. Чувствам се унизен и изнасилен. Смазан и стъпкан в калта.Тъпа история. И казвам:
  - Дано се задавиш?
 Той, неразбрал:
 - Ща рече?
 Аз:
 - Дано ти преседнат! - и му посочвам с ръка гушата си.
 Оня пеняса. На Балканите се разбираме добре.
  После карам. Нямам спомени как съм карал. И псувам. А в устата ми е горчиво. И ми се пие вода. И решавам, че няма да оставя у Сърбия една стотинка, та ако ще да умра от жажда. И гледам за крайпътна чешма. И знаете ли какво установих. Крайпътни чешми има само в България. Без майтап. Пътища може да нямаме, ама чешми имаме.
  На Връшка чука изчакахме сръбският полицай да си доспи половин час. На наща почти се влюбих у една русокоса граничарка, ама ми се пиеше вода. От чешма. Пих в Димово. Чешмяна. С етикет Бачково. В 7:30 си бях в нас. 36 часа. До Италия и назад. 2300 километра, 3 истински граници, 10 гранични пункта и една граница без гранични пунктове.
  А снощи пих водка. И ми мина. Даже не мразя онова кривозъбо нагло пъпчиво гранично полицайче. Дано се задави!

Р. Антов.