 |
| Белградски мостове. |
- Искаш ли да те водя до Италия?
- Абе да ти кажа, по - ми се ще да ме заведеш на карнавал у Рио.
- На работа ли си? Може ли да тръгнеш след пет часа.
- На работа съм още осем часа, ама мога да тръгна след час. Шефовете и шефката са пичове. Ще черпиш ли?
- Ще черпи чорбаджията. 20 литра водка, мезе и спане. У пет тръгваме. 5 кашона с горнища за обувки натам, насам празни. Ще има да обикаляш и говориш с италианци на български. Ще ти звънна преди да тръгна.
В седем вечерта сме тръгнали от Монтана. До Връшка чука са стотина километра. Взимаме ги за два часа, като поне час и половина си говорим за Лилето Павлова, майката на Лилето, кметовете на Димово, Грамада и Кула, майките на кметовете на Димово, Грамада и Кула, винетка и майката на винетките. В девет сме на границата. И митничарят културно ни уведомява, че системата не работи. Компютърната система на митницата не работи.А от опит знам, че когато тя не работи, безотказно работи другата система. Българската система. Тя е безотказна. Създадена е на база отказващи да работят системи. Но тоя път съм се излъгал. Граничен полицай и митничари са усмихнати и любезни. Никой ти не иска нищо, та да пусне системата. Явно старата система си заминава завинаги. Обаче работи една друга система. Граница. За транзитен превоз ти правят документ. Една усмихната невеста. И взима законни 40 лева. Не за държавата, а за фирмата. И се сещам. За да оформи спедицията, отсреща сърбинът ще вземе 20 евра. На Хърватската граница хърватската фирма още 15 евра. Та това да кажа на феновете на граници. Ако Сърбия бе у ЕС, немаше да има нужда да се плащат 55 евра. И да ги успокоя. Шенген точно затова ще се запази. Икономически изгодно е да нема граници.
После сме в Сърбия. За пръв път там около митницата е сто пъти по мръсно, отколкото при нас. И за пръв път никой не ни иска нищо. Митничарят на кантара даже получава едно евро за кафе, точно що не иска нищо. И там нещо става. Такова чудо не се случва всеки ден.
После газ през нощна Сърбия. Пътищата са по - добри от нашите. И това е единствената разлика. Същите къщи около пътя. Същите капанчета. Колите са по - скапани от нашите. И тракторите им са стари. Зайчар е Берковица, ама по голяма. И по светла. На Парачин две кафета са едно евро. До Белград магистралната такса е десетина евра. Дизелът е около евро. Газта е на 130 км/час..
Полунощен Белград. Телевизионната кула на Авала свети. Свети навсякъде. Магистралата минава през града. Над Сава светят мостове. Светлини и светлини. Прекрасен град. Непознат, а до болка познат. Не свети едната кула на Цептер. Тая, где я отнесе НАТО. Карам и си мисля, че са я оставили така като паметник. И сигурно е така. Само не знам какъв паметник е. Като знам сърбите, явно е паметник на величието. Казват на поколенията, че Сърбия е била победена от НАТО, което не е срамно. Срамно е да е победена от Босна, Хърватска, Косово и Словения. / Драгане, извини ме!/ Но може и да е паметник на границите!? Тия граници, где се трепят за тях хора. Или на малоумието!? Ама на кой му дреме!? Предполагам, че на техните политици. Те висят по билбордовете. Явно скоро ще има избори.
После караме към Нови Сад. Натам къщите вече не приличат на нашите. Приличат на унгарските. И спят. И са почти долепени една до друга. Имаш чувството, че се страхуват от нещо. И са само до пътя. Един ред. Едно село с една улица. Минаваме мост над Дунав. На бензиностанцията говорят на непонятен сръбски. По подобие на руския, който говорят в Полша. И с почти същото желание. Митницата минаваме на Бачка Паланка. Не знам кой кога е бачкал, ама там сме само ние, а митничарката спи и не бачка. Боби ми казва, че митничар се не буди, що после ти ще спиш на митницата, ама аз я будя. И тя се усмихва. Невероятно, но факт. Бие печата за секунди. Граничният полицай получава 200 динара. Не ги е искал. Превантивно. И се усмихва. После моста и у Хърватска. Друг мост. Тия хора са строили мостове, когато ние строяхме гранични огради. Сега е обратното. Полицаят даже не ни поглежда. Митничарят вони на бъчва, ама оправя документите за минути. Боби му подава две евра, но той ги отказва. И вика:
- Брат, нечем паре. Дай едно пиво ако имаш!
Та нещо им става на тия хора. Никой нече паре, а ни пущат и без пиво. Пет часа сутринта. Наше време. След три часа ще изгрее слънцето.
После газ през Хърватска...
Р. Антов.
После сме в Сърбия. За пръв път там около митницата е сто пъти по мръсно, отколкото при нас. И за пръв път никой не ни иска нищо. Митничарят на кантара даже получава едно евро за кафе, точно що не иска нищо. И там нещо става. Такова чудо не се случва всеки ден.
После газ през нощна Сърбия. Пътищата са по - добри от нашите. И това е единствената разлика. Същите къщи около пътя. Същите капанчета. Колите са по - скапани от нашите. И тракторите им са стари. Зайчар е Берковица, ама по голяма. И по светла. На Парачин две кафета са едно евро. До Белград магистралната такса е десетина евра. Дизелът е около евро. Газта е на 130 км/час..
Полунощен Белград. Телевизионната кула на Авала свети. Свети навсякъде. Магистралата минава през града. Над Сава светят мостове. Светлини и светлини. Прекрасен град. Непознат, а до болка познат. Не свети едната кула на Цептер. Тая, где я отнесе НАТО. Карам и си мисля, че са я оставили така като паметник. И сигурно е така. Само не знам какъв паметник е. Като знам сърбите, явно е паметник на величието. Казват на поколенията, че Сърбия е била победена от НАТО, което не е срамно. Срамно е да е победена от Босна, Хърватска, Косово и Словения. / Драгане, извини ме!/ Но може и да е паметник на границите!? Тия граници, где се трепят за тях хора. Или на малоумието!? Ама на кой му дреме!? Предполагам, че на техните политици. Те висят по билбордовете. Явно скоро ще има избори.
После караме към Нови Сад. Натам къщите вече не приличат на нашите. Приличат на унгарските. И спят. И са почти долепени една до друга. Имаш чувството, че се страхуват от нещо. И са само до пътя. Един ред. Едно село с една улица. Минаваме мост над Дунав. На бензиностанцията говорят на непонятен сръбски. По подобие на руския, който говорят в Полша. И с почти същото желание. Митницата минаваме на Бачка Паланка. Не знам кой кога е бачкал, ама там сме само ние, а митничарката спи и не бачка. Боби ми казва, че митничар се не буди, що после ти ще спиш на митницата, ама аз я будя. И тя се усмихва. Невероятно, но факт. Бие печата за секунди. Граничният полицай получава 200 динара. Не ги е искал. Превантивно. И се усмихва. После моста и у Хърватска. Друг мост. Тия хора са строили мостове, когато ние строяхме гранични огради. Сега е обратното. Полицаят даже не ни поглежда. Митничарят вони на бъчва, ама оправя документите за минути. Боби му подава две евра, но той ги отказва. И вика:
- Брат, нечем паре. Дай едно пиво ако имаш!
Та нещо им става на тия хора. Никой нече паре, а ни пущат и без пиво. Пет часа сутринта. Наше време. След три часа ще изгрее слънцето.
После газ през Хърватска...
Р. Антов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар