Преди години. Търговията върви зле. На държавната работа не съм взимал заплата с месеци. И ми звъни един приятел. Девети май.
- Искаш ли да изкараме малко пари?
- Кой луд не иска!? Ще има ли емоции?
- Ще има достатъчно и от двете. Ще ловим рапани. Аз ще се гмуркам, а ти ще стоиш в лодката. Имам всичко. Кога тръгваме?
- Само да сдам магазина на невестата, държавния стол на счетоводителката, невестата на комшията и идвам.
Вечерта казвам новината на невестата, децата и на никой друг. Следващата вечер съм у София.
На 11 май сме пред Калиакра. Свиваме вляво, после вдясно. И след едно завойче, се показва дивата красота на Болата. Бях влюбен в това заливче. Бях. Сега не е същото. Спускаме се на плажа, събличам се и скачам във водата. ледена е. Плувам малко и излизам. Разпъваме палатки, навеси, маси и столове. Вечерта седим до късно и правим планове.
На сутринта сме във водата. Емо надява бутилките и скача. Излиза след десетина минути.
- Тръгваме си. Предупредиха ме за сърцето. Вярно не става. Вече не мога да се гмуркам. Години.
Аз седя в лодката и виждам как плановете рухват като циганска къща пред общински булдозер.
Излизаме и пушим. Не мога да си представя, как ще се прибера. Познава ме половината град. Комшиите знаят, че няма да ме има доста време. И се сещам.
- Дай бутилките и почвай да ме учиш!
След половин час съм в залива. 40 годишен кандидат удавник. Кой не е пробвал,не знае каква е първата емоция. Страх. Неописуем страх. И ужас. Да дишаш под водата. Гълтам вода, въздух и риби, и се боря да стигна дъното. После Емо се сеща, че съм дебел, и ми слага още олово. Стигам дъното и полягам на него. Така издишвам две бутилки.
На следващия ден сме в открити води. Скачам от лодката и тръгвам към дъното. Ив Кусто ряпа да яде. За гърба ми и вързана малка шамандура. Да се знае где съм. И тогава откривам морето. Това, где мислех че съм го открил преди 100 години. Цялата красота и тишина на света. И лекота. Забравям всичко и плувам, плувам, плувам... Раците гледат свирепо, медузи се лепят и парят устните ми, попчетата отегчено ми правят път. Мидите, отворили черупки, дишат вода, а рапаните правят рапанчета. Групово. Над водораслите се мяркат два кефала и панически побягват. Морските кончета почиват, а морските игли се чудят, как да зашият накъсаните водорасли...
После въздухът в бутилката свършва и излизам. Виждам лодката на два километра. На жилетката има свирка. Свиря яко и виждам, че ме вижда. След малко съм в лодката. Най - щастливия човек на света.
А Емо плаче. Щамандурата ми се развързала още в началото. Той я прибрал и тръгнал след балончетата въздух, но ги загубил. И стигнал до извода, че съм се удавил. Ревал и се чудил, как ще каже на невестата, как ме е удавил.
После сме на брега. Пием водка "Флирт" и пушим "Ориент експрес". Спряха ги, гадовете. Нямаше по добри цигари от тях. После, след часове, той пита:
- А рапани имаше ли?
- Имаше. Милиони. Ама забравих, че трябва да ги събирам.
Стояхме три месеца. Аз у водата, Емо у лодката. По 4 часа на ден. В лодката бе кошмар. Дойдоха и невестите и децата. Моите се научиха да се гмуркат. Не за рапани. За кеф. После се прибрахме. Пари спечелихме доста,ама повече похарчихме. Един ден изкарахме 410 долара. Това бе рекордът.
Когато се прибрах в града, бях свалил 30 кила, черен, с бяла от солта коса. Авторитетите сред съседите ми, стигнаха до извода, че съм болен от рак, слабея и до седмица, две ще ритна камбаната. Даже някои ме и питаха. Само казвах:
- Здрав съм.
А това вече бе убедително доказателство, че ще мра. Сега, като се замисля, и един трипер не хванах там като хората. Невестата дойде преди да свършат презервативите.
Ама друга ми беше мисълта. Ако не можеш да си намериш работа, създай си я! А ако изкарваш и пари, е царствено. Ако има и приятни емоции, вече е божествено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар