ИСТОРИИ ОТ СЕВЕРОЗАПАДА. ЗА БОНБОНИТЕ, ЖИВИТЕ И УМРЕЛИТЕ.

 От под навеса.
 Георги.
 Седим с Павел у кръчмата. Павел е 110 килограмов, 60 годишен българин. Не като днешните подхвъркачи. Северозападно село. Истинско. Разкрачено между миналото и бъдещето. Позната история. Родна. Привечер. Павел е на петото за днес. Мастика. С лимонадка. Всички знаят, че обича сладкото. На шега го питам, дали да не го почерпя една водка. А той:
 -Гоше, Гоше, ква водка бе, дете!? Не усетя ли захар, повръщам. И кажи на кръчмарката, да спре тоя индийски сериал, що повече нема да стъпя тук.
 Знам неволите му, ама винаги ми е доставяло удоволствие да го слушам. И го питам:
 - Що!?
 А той:
 -Ще ти разкажа. Ама кажи на кръчмарката да ми донесе една мастика и една вафла. И да пусне порно или новини, що сериалите ми действат на чревния тракт.
 Мастиката е пред него, на телевизора е Драгана Миркович, а той почва:
 - Нали ме знаеш. Кротък човек съм. То с такава жена нема как да не си. И с тъща. У една къща. Ама пусти мерак към сладкото. Най обичам мастиката. После бонбоните. Всякакви. Та пия пет мастики. Тръгвам да се прибирам и си купувам бонбони. Прибирам се тихо, та ония двете да ме не усетят и вгорчат сладкия вкус в устата. Те са на първия етаж и гледат телевизия. Тихо се качвам на втория, легам и бия ключа на вратата. И вадя бонбоните. Пробвам от всичките. И съм заспал. По едно време си отварям очите, що ме буди рев на умряло. Опитвам се да си вдигна главата, не става. Не мога и да я обърна. Обръщам очите си, а върху мен бонбони, вафли, целувки. А под мен извиват на умрело. Значи съм умрел. Ама що нема цветя и свещи!? Сигурно що скоро съм умрел, та не са могли да купят. Ама сладките по мен и неподвижната глава ме убеждават, че съм умрел. Напъвам да я повдигна, ама ме скубе. Викам си, че щом ме скубе, съм жив. Ама на етажа под мен реват на умрело. Значи друг е умрел. Напъвам се,нещо се къса и надигам главата си. От мен падат бонбони. Тичам към  първия етаж радостно, що очаквам да видя как реват я за тъщата, я за жената. А там двете. Пред телевизора. И те и той реват на умрело. Не видях дали за робинята Изаура или за малката булка. Що ми причерня пред очите.
После влязох в банята и стоях два часа. Пуста лакта. Изпуснал съм няколко бонбона на възглавницата, те се разтопили и залепили косата ми за леглото.
Та оттогава мразя ревливи сериали. Нема да намразя бонбоните, я!
 А аз седя и го слушам. Жив и истински. Децата му са ми приятели. Най - обикновени хора. От едно село. У северозапада. Сега май са у Ню Йорк и Лондон. Едни най - обикновени хора. Като вас и мен.