КОТЕ

Приказка от нов фб профил. Първата.
Имало едно време едно коте. То не се казвало Коте, а имало специално име. Ама било коте. Да знаете, че няма значение дали едно коте се казва Том, Пухчо, Страхил, Мацуран или Котаракът с чизми. Както и да се казва едно коте, то си е коте. Смело, с девет живота и глезено.
Та това коте било коте. И като всяко коте, не спяло когото хората спели. А мразело да стои само. И винаги будело спящите. Или спящия. Или спящата. Що било най - глезеното коте на света. Кой го видел го галел и хвалел. А то се опъвало доволно. Най - обичало да го галят зад ушите, а после да го погалят и по гърба. Тогава даже и мъркало:
-Мррррррррррррръ... Мръъъъъъъъъъ...
И не слушало никого. Само един глас слушало. Що само него помнело. Било на месец, когато гласът го намерил и казал:
- Мац, мац, мац!
И то отишло. После усетило две ръце, две устни и го притиснали до едни гърди. Тук малко отклонение от приказката. И тоя, где разказва приказката, иска да усети същото като котето.
Ама да се върнем на приказката.
Та котето пораснало. Не много голямо, ама пораснало. Станало едно много голямо малко коте. А после гласът и ръцете му подарили една играчка. Малките котета най - много обичат играчки. Специални. За котета. Где ги хващаш със скок, пускаш, криеш се и пак ги хващаш. И така щяло да живее цели девет котешки живота. Но един ден....
Но един ден отишло да събуди двете ръце и двете устни. И гласа. Събудило първо ръцете и устните. И за пръв път не чуло гласа да му казва:
- Пъс! Остави ме да спя!
И се натъжило. Много. После взело играчката и скочило на прозореца. И погледнало навън. За кой ли път. Там не било ходило никога. И без да иска, изпуснало играчката. И понечило а скочи, ама не скочило. Не що го било страх, а що искало да чуе гласа. И се ослушало. А гласът, где всяка сутрин пеел от банята, пак пеел. Ама не бил същият. И котето се уплашило. А вратата била отворена. И избягало. Първо на паркинга. После сред розите. После се скрила недалеч от играчката и зачакало. Що било умно коте. Знаело, че ръцете, устните и гласът ще дойдат за него. И като видят играчката ще го гушнат. Така стояло цял ден. Усещало познат мирис на ръце, устни и гърди, ама гласът не бил същия. Пак казвал:
- Мац! Мац! Мац!
Ама бил друг. После огладняло. И когато чуло непознатия глас, се затичало и скочило в познати ръце, усетило познати устни и го притиснали до познати гърди. То малко ги поизцапало, що не било къпано, ама те не му се разсърдили. Ръцете, устните, гърдите и даже гласът. Гласът, който не било чувало. А не било чувало, що било тъпо коте. Знаело само, че котките не боледуват от грип. Не знаело, че тия где имат ръце, устни и гърди, боледуват. И прегракват. И пеят като Слави Трифонов. Ама у банята. Що ги е срам да пеят на стадион. Само помнело, че един ден чуло по телевизията, че когото Слави пее на националния стадион, у София не остава ни една котка. И куче не остава. Бегат като дявол от тамян. И си помагат да избегат по - далеч.
Та сега котето спи, сгушено под завивките. И мърка. Спят и ръцете, устните и гърдите. И гласът спи.
И понеже вече е умно коте, след малко ще се протегне доволно. И ще кихне, що в носа му е влязъл кичур коса. И после ще забие нокти напред. Та да подсети някого, че трябва да се обади на някого. По телефона. Нема значение, дали ще познае гласа му. Ще му познае телефонния номер.
Даже да е аналогов.

Р. Антов