ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД

ДО ИТАЛИЯ И НАЗАД. НАЗАД.

Италия. Магистрала до магистрала, магистрала върху магистрала и магистрала под магистрала. Вдясно Алпите до небето. Вляво поле. И лозя. Хиляди лозя, със старинни къщи сред тях. А в мазетата на къщите бурета със съкровища. Бистри реки, по големи от Марица, със зеленобели води. Странен цвят.
После предприятия с хиляди коли в дворовете. Редят се едно след друго. Хиляди предприятия, с хиляди коли. Работещи. Италия работи. После слизаме от магистралата. И тръгваме към планината. Двуетажни къщи с дървени кепенци. Стари. С дворчета и палми. Розови, сини, червени, жълти, зелени... Живи огради и зеленина. Много зеленина, и все различна. Глинено гърне 2 000 литра. Манастири със зидове. Катедрали. 500 годишни имения, неподвластни на времето. По хълмовете замъци и крепостни стени. Кафенета с празни маси. Не знаем как да стигнем, но знаем къде отиваме. Път 248. Друго ни не трябва. Ако го пропусна, завъртам два пъти у кръговото и напред. Отстрани къщи, предприятия и пак къщи. Села и градчета без начало и край. А зад нас стотина коли. Нови. Карам с 40. Нещо ми липсва. И се сещам. Италианските коли сигурно нямат клаксони. Я карай кола с 40 у София. С монтански номер. Та да видиш и чуеш концерт.
После намираме това, за което сме тръгнали. Предприятие за обувки. Чифт 300 евра. До него дървопреработващо предприятие. До него за електроника. Сваляме и после сме в града.Боби се изляга в буса. Преди малко ми е звъннал оня телефон, где не звъни никога. Утре трябва да съм в Монтана. Ще се спи и ще се кара. Снимам и пълня паметта на картата. После сядам в едно кафе и я сменям. Пия кафе и отивам към буса. Ама съм забравил фотоапарата. Връщам се, а барманът се смее и ми го подава. И ми показва един възрастен човек на съседната маса. Отивам до него и казвам:
- Мерси! Бира!?
Той маха с ръка и се мръщи:
- Ноу! Не! Нет!
Абе разбирам се с всички. И италиански назнайвам.
После тръгваме. После разбирам, че картата със снимките е останала завинаги в Италия. Малко ме е яд. Само малко. После снимам от буса. Снимам и гледам, че излизат страхотни снимки. Одеве гледах, кво съм снимал. Жалка картинка. Ама карай! Лев мигач и газ. Път 248. После магистралите. 200 километра, 17 евра. Дизелът евро и шестнадесет цента. Три платна.
После Нова Гориция, село Село и Словенско -Хърватската граница. И митничарят ме пита:
- Ща возиш?
- Нищо.
Оня скача като ужилен:
- Я отвори!
Отварям, а там нищо. Само два сака. Оня ме поглежда и казва:
- Фото имаш ли.
Аз си мисля, че изгорях с апарата и питам:
- Що!?
А той.:
- Да се снимам с теб бре, брато. И че пазим фотото. Ти си пръвият бугарин, где се прибира празан от Италия.
После газ... 130. Отляво баир и 70-80 километра къщи под него. Вдясно поле, блата, канали, сърни и рибари...
После сме на сърбохърватската граница. Хърватинът бегло поглежда личните карти. Същото прави и сръбския митничар. Сръбския граничен полицай ги поглежда и ми казва да отбия след гишето и да се върна. Връщам се и казвам.:
- Кажи!
Оня потропва с картите:
- Ти кажи!
Не му казвам нищо. А той:
- Паркире на паркинг и се връни ту!
Паркирам, а Боби ми подава два евра:
- Дай му ги, че ако ни върне ще стоим до утре!
- Дай му ги ти!
Той тръгва и се връща:
- Каза ти да му ги дадеш.
Бесен съм. Що бързам. Заради оня телефон. Иначе нито щях да му ги дам, нито да мълча. И тях ги уволняват. Ама отивам. Двете евра се търкулват на пода у кабинката. Той ги вдига и се хили с криви зъби, зад пъпчиво лице:
- Мало.
Вадя пет евра и му ги давам. Той ги взима и ми връща картите. Аз съм бесен. Чувствам се унизен и изнасилен. Смазан и стъпкан в калта.Тъпа история. И казвам:
- Дано се задавиш?
Той, неразбрал:
- Ща рече?
Аз:
- Дано ти преседнат! - и му посочвам с ръка гушата си.
Оня пеняса. На Балканите се разбираме добре.
После карам. Нямам спомени как съм карал. И псувам. А в устата ми е горчиво. И ми се пие вода. И решавам, че няма да оставя у Сърбия една стотинка, та ако ще да умра от жажда. И гледам за крайпътна чешма. И знаете ли какво установих. Крайпътни чешми има само в България. Без майтап. Пътища може да нямаме, ама чешми имаме.
На Връшка чука изчакахме сръбският полицай да си доспи половин час. На наща почти се влюбих у една русокоса граничарка, ама ми се пиеше вода. От чешма. Пих в Димово. Чешмяна. С етикет Бачково. В 7:30 си бях в нас. 36 часа. До Италия и назад. 2300 километра, 3 истински граници, 10 гранични пункта и една граница без гранични пунктове.
А снощи пих водка. И ми мина. Даже не мразя онова кривозъбо нагло пъпчиво гранично полицайче. Дано се задави!

Р. Антов.