НА ПЪТ.

 Вчера пътувах. По работа. Превозът е подсигурен от понедалник. Сигурен. Във вторник се обаждам. 18:29. Отсреща потвърждава. В 18:51 ми звъни и казва, че има непредвиден инцидент и няма да се пътува. Знам тези ангажименти. Намерил е по-изгоден курс. А в основата стои педераслъка на возещия. А всички подходящи влакове и рейсове са изпуснати. И почвам бясно звънене на приятели и познати. Знам, че няма да намеря, ама звъня. Почти намирам подходящ. До София. Ама малко късничък. И накрая превозът е подсигурен. Тръгвам в три. Спал съм половин час. На първата бензиностанция има само седмични винетки. Карам нататък. Среднощен Пловдив е пуст. Накрая намирам бензиностанция с годишни винетки. Зареждам, пия кафе и тръгвам. Пътя е ясен. На север и после на запад. Обаче карам и спя. В виждам табела ГРЕБЕН КАНАЛ. Бре, мама му стара. Тоя канал кога се е преместил на пътя ми. Вчера си беше там, где е стоял винаги. Но се сещам. Вече е демокрация. А в телефона има навигация. Пускам я и слушам мадамата кво казва. Налево, у десно, направо.... И съм на магистралата. Спирам навигацията. И пускам касета на клуб НЛО. Ах, Канада... Между две горещи ненки... Ако сгазя нейде лука... Газ. На макс. И съм пред сградата, где трябваше да съм. Вчера почна отвратително, но поне съм на време. За ТЕЛК. Влизам и давам документите. Обаче един го няма. Казвам им спокойно, че не го искат. И им показвам писмото което са ми пуснали. Отсреща ми отговарят, че не са знаели, че работя. Аз:
- А откъде знаехте, че не работя.
Жената:
- Сега ще извикам шефа.
Шефът влиза.
- Кажете!
Аз:
- Нямам характеристика.
Той:
- Ще изваш пак.
Аз:
- Ще дойда. Дайте ми сто лева за път!
Той:
- Вие сте виновен.
Аз:
- Защото работя ли?
В това време сестрата повишава тон. Защитава шефа:
- Да си питал какво трябва. Писмата са ни стандартни. Вие сте виновен.
Децибелите са малко над допустимите за деликатния ми слух. Разтварям писмото на бюрото, удрям с длан върху него и със стотина децибела над нея я питам:
 - А това за другите документи в писмото кво е? Не можа ли да напишеш кво да нося ако работя!?
А стъклата на вратата звънят. После ми дават нова дата. Новата дата значи, че пенсия ще взема около нова година. Ще пробвам да не ям шест месеца. Да не пуша. Да не пия. Щом другите пенсионери не ядат по три месеца, аз пък ще неям шест. Що съм инат. Излизам, а един познат ме пита:
- Докторът ли ти вика нащо?
- Не. Сестрата ми вика. Аз като викнах, докторът разбра, че няма да ме надвика и излезе.
 После съм в кварталното. Там пих кафе преди година. Старите муцуни. Без Тодор. Умрял през зимата. После магазинерката излиза:
- Роси, видя ли?
- Кво, Илонке?
- Не видя ли, че при нас времето е спряло.
После тръгвам. Към село. Пътем ще видя и Пешо Шарана. Приятел от 30 години. Язовирът блести вляво от пътя. Отбивам се и спирам зад караваната му. Той дреме на стол под чадъра. Повдигам сигнализатора на първата въдица, той писва и Пешо скача. И се хили до уши:
- Леле, педерас, най-малко теб съм чакал. Кафе искаш ли? А ракия? Ял ли си?
 Опъвам се на стола до него и си говорим. Дълго. После му давам телефона да снима наживо как плувам. За тия, где ме имат за удавник. Събличам се и тръгвам към водата. И се сещам, каква щЕта е. Немам бански, а той няма да чака да вляза в дълбокото. И ще стане цирк. Фейсо мрази голи снимки на 55 годишни мъже. И на влизане и излизане ще е цирк. Връщам се, взимам телефона и го давам на негов познат, дошъл да го види. И съм в язовира. Водата е топла. Отгоре. На половин метър е ледена. И съм събуден. Обичам водата. Ледената кристална вода. После излизам. И тръгвам. Към планината. Там, където съм се родил. До реката. Ледената планинска река. После стигам. И кошмарният ден става прекрасен.
Ама ми омръзна да пиша и спирам. После ще ви разкажа за обратния път.