Септември. Един от любимите ми месеци. Шести септември. Девети септември. Петнадесети септември. Двадесет и втори септември. Двадесет и трети септември. Празници, празници, празници.
А като малък го мразех. Девети септември. Петнадесети септември. Двадесет и трети септември. " Месец на кръв, на позор и погром". А го мразех, защото на тия дати обличахме чистите дрехи и марширувахме. А мразех да марширувам. И ми се не учеше. Ще ви кажа какво обичах през септември.
Обичах късната река. Почти пресъхнала през лятото, носеща жълти листа. Обичах кестени, опечени в жарава с приятели. Не ги ядях, що не обичах кестени. Обичах есенните баири. Жълти, зелени, оранжеви, сини, червени, пембени ... Като циганска рокля. Обичах забравените неоткъснати домати в чуждите градини. Неоткъснат грозд у чуждо лозе. Ябълки и круши паднали под дъб. Скрити в жълтите листа, где са тръгнали да зреят и са вече червеножълти. Обичах поляните с минзухари. Сред донесени от вятъра листа. Обичах хоризонта.
Ама най - много обичах жиците. Есенните жици. Телефонни. Пълни с лястовици. Както казваше едно хлапе, наредени като кебапчета по тях. Сядах и ги гледах. С часове. И знаех какво търсят там. Ще го кажа и на вас.
Лястовиците се събираха, за да чуят телефона. Той им казваше някаква дата. И точно на тая дата те отлитаха. На другия ден само есенният вятър свиреше на жиците. Ама не отлитаха ей тъй. Те отнасяха лятото. Някъде у Африка. При негрите. Знаех го от книгите. Ама съм го знаел и преди книгите. Че ако не лястовиците, тогава кой отнася лятото? И ако лятото остане, как ще дойде есента? А после зимата. А после лястовиците донасяха пролетта. И оставаха тук. Така и не разбрах, кой отнася пролетта и носи лятото. Ама и това ще разбера. Само трябва да отида до Африка.
А една есен намерих лястовичка. Болна. Малко лято бе останало с нея. През зимата я изяде котката на баба Пена. Котешка И работата. Кой не обича малко лято през зимата. Ама само котките го ядат.