Сърбежи

У втори клас съм. Февруари. Студ. Реката е замръзнала. Прибирам се от училище. От моста до нас виждам как там, где водата пада у цигански вир, се върти нещо червено. Само там се вижда вода. Вирът е замръзнал. Оставям чантата на пътя, и газя у снега до реката. Червеното е топка. Почти нова. Моя е. Стъпвам на леда, и тръгвам към нея. Стигам до ръба на леда, но не ми достига много малко, за да хвана топката. Излизам, намирам една здрава пръчка и се връщам. Лягам по корем и я прикарвам до мен. Хващам я, и точно когато се изправям, ледът се чупи. Топката обаче се търкаля до брега. Аз се мъча да се кача на леда, той се чупи, аз се качвам, той се чупи. Накрая някак излязох. Бррррр. Грабвам топката и бегом у нас. После баба, Бог до я прости, отиде за чантата ми. Мама беше заета да ме загрява. С шамари. Тогава немаше закрила за децата.
П.П. Забравих. Топката беше спукана.