Зима е. Със сестра ми сме вече улегнали хора, ама ни е засърбяло у главите. На село сме. Взимаме децата и отиваме на пързалка. Аз съм нарамил ски, а тя тегли шейна и найлонов чувал със сено в нея. Стигаме и виждаме пързалката. Предния ден е било топло, снегът се е стопил и после замръзнал. Стръмен леден склон с три синора от по метър високи. Дълъг около 200 метра с дървена ограда в края. Пускам се два пъти със ските и спирам, преди да съм се утрепал. Децата се возят отстрани с шейната. Кефят се, кефят и мен. В един момент гледам, сестрата се качва на върха с чувала. Изтръпвам. Опитвам се да я спра, но не става. Страшно е да сърби дебелоглав мозък. Виждам, как сяда на чувала и полита. Скача от първия слог и пада на главата си. После бие страничната ограда и се завърта. Удря дърво и се върти като пумпал. Второ дърво, скок, дърво, дърво, скок, дърво. И накрая спира. У оградата. И добре, че спре, що иначе щеше да строши плевнята на петлето. И сега немаше да ще да ни пасе овцете.
Хаха. Ането!!!! 
Няма коментари:
Публикуване на коментар