ГОСТИ

Има и такива дни. Правиш планове. А усещаш, че нещо ще се случи. Нещо хубаво, което ща съсипе плановете ти как да пропилееш два почивни дни. Петък е. Вече трябва да си тръгнал, ама нещо те спира. Току що си разбрал, че едни по далечни планове са на път да пропаднат. Заради нещо хубаво. И седиш и слушаш музика. И телефонът звъни.
- Къде си?
- Кой е?
- Познай!
- Не съм баба Ванга.
- Помниш ле как ти счупих главата преди около век. И как ме риташе тайно, та да те не бият.
Само един човек ми е чупил главата. Рода. Не съм я виждал 20 години. Прибират се в България. На скарата скачат малко пилешки крилца. У тавата едно пиле се напива. И пристигат. Посред нощ. Същите. Даже малко по - млади. И той, и жената. И са същите ненормалници. Така не бях се чувствал от години. И така се не бях смял от години. И около първи петли се сеща, че като дете е ял мусака. На село. В нас. Помни я. Ама сме пили и нема шофьор. Иначе тръгваме на момента. Не искат да им я сготвя на момента. Приспивам ги.
На другия ден тръгваме. На мусака. На село. Нещо ме кара да запаля и моята кола. И сме там. пътем минаваме през няколко места от детството. А е прекрасен ден. Като в детството. Реката е замръзнала. Като в детството. Печката гори като в детството. Наще са същите като в детството. Орехът до къщата е същия. Мусаката и тя. Няма само баба и дядо. После си тръгват. Чака ги път. Дълъг.
Тръгвам и аз. Не мислех да тръгвам, но нещо ме кара да тръгна. И не тръгвам по - пътя, по който тръгвам почти винаги. Не тръгвам и по другия, по който тръгвам рядко. Нещо ме кара да тръгна по пътя, по който не тръгвам никога. Късен следобед. И решавам да се отбия до родителите на един приятел. Не съм ги виждал 25 години. И него от тогава. Август 1991 го видях за последно. Запътил се бе към ЮАР. Къщата свети като коледна елха. Спирам и свиркам с клаксона. Показва се едно момиче и пак влиза. Сигурно къщата е продадена. После се показва Росен. С цялото си величие. Планът за прибиране се сгромолясва. Сгромолясвам се и като виждам жена му. Шоколад. Натурален. А двете му щерки шоколад с мляко. Баща му починал. Майка му реве на рамото ми. През смях. Надявали се някой ден поне аз да мина. Да ми дадат я вино, я ракия. От кайсията в двора. Същата, где ни омайваше и сътворявахме глупост след глупост. А ракията е същата. А зъбите на жена му бели. Като най - бялото бяло бяло. Нищо не разбира, а се смее. И то без да е пила. А ние пием. Утре тръгва обратно. Като едно време. Един съсед ще ги вози. Щеше да ги вози. Ама сме пораснали. Не правим вече глупости. Като например да седим с овена до нас и да се чукаме с рогата му. А той да ни се чуди на акъла. Или например да подберем едни две сестри и да тръгнем накъдето ни видят очите. Или пък да отидем някъде и да ни напердашат. Без да сме виновни грам. Само по едно време се сещаме за един, где ни бе наклепал на бащата на сестрите. И излизаме за малко. Колкото да спуснем две гуми на една кола, спряла пред оня. Щеше да спуснем четирите, па даже и резервната, ама псетата се разлаяха и попречиха. После пак се смяхме. Особено аз. Като се сетя, къв шамар ми отвъртя бащата, немаше как да се не смея, представяйки си как оня помпа гуми у студа.
Та после ги закарах до София. На връщане взех една елхичка. После един стопаджия. Видя еличката и ми зачете морал. Помагам да се унищожи гората. Бре аз садя по десетина дървета на година. Диви. Едно ми се полага. Като в детството. И му разказвам. За зимата. Как колим прасето на Божич. А той вегетарианец. Възмутен. Преди Годеч се сещам, че в Годеч нямам познати и не съм ходил никога. И му казвам, че имам познати и ще се отбия до тях, що се отбивам редовно. Оставям го на кръстовището. Прав му път. Ще ми разваля коледния дух, говедото. Стигам центъра на селото и се връщам. Веганът стои и ми маха. Не го виждам. Ако повърви пеш, ще види дъбови дръвчета до пътя. Под тях може да има жълъди. Да сбира и яде. В неделя кумът ще гръмне прасето. Ако пак го кача, може да ме убеди да го помилвам. Прасето да помилвам. И на Коледа да нагъвам печени киселки от дивата крушата над нас. А на Великден киселец от под крушата. А на Джурджовден да паса детелина... С хималайска сол.

Р. Антов