Сърбежи

Малкият ми син е на две години. Февруари. Снегът се топи. Пуснал съм го пред блока с други деца. На вратата се звъни. Комшията. Лови ме за ръка, не казва нищо и излизаме на терасата. А отпред огромна локва, отстрани сняг, а още по-отстрани деца, превиващи се от смях. А моят юнак се засилва, плъзва се в локвата, претъркулва се няколко пъти и излиза. И пак същото упражнение. Захласвам се и аз. И те ти, жената:
- Какво се смеете толкова? Я да видя!
От смях не мога да ѝ кажа, че е по-добре да не вижда. И тя вижда:
- Абе, вие идиоти ли сте!? Детето е замръзнало. Ще взема точилката и ще почна от вас. Веднага прибирай детето! И ще има пердах.
Успокоявам я:
- Споко! Нищо му няма. Като поизмръзне, ще дойде.
След 5-6 минути юнакът се прибира. Като видра. Няма сухо местенце по него. И нема по-измръзнал човек от него. Ама няма и по-щастлив от него. Смеят му се даже и обувките.
И жената излезе човек. Като го видя, не се сдържа. И вместо бой, падна смях.