Рибата

Най-после Иван успя да измоли една седмица отпуск. Сега вече бе на село. Въдиците бяха в багажника. Отби колата пред къщата, свирна с клаксона и отвори портичката. На терасата се показа майка му. Усмихна се:
- Добре дошъл!
- Добре заварил!
Влезе, здрависа се с баща си, хвърли багажа и каза:
- Излизам до кръчмата. На разузнаване. Утре съм за риба.
- Поне хапни! - каза майка му.
Баща му само махна с ръка, що гледаше финала на тенис турнир.
В кръчмата бе задимено. Миришеше на мастика и сладки приказки. Повечето маси бяха заети. Поздрави, огледа се, и видя дядо Илия. Взе две ракии и седна при него. Старецът го погледна, усмихна се и попита:
- Е що си не взе една ракия и за теб? Какво правиш? Къде си? Що си?
Иван се усмихна и каза:

- Аз си взех две. За теб е вредна. Добре съм. Тук съм. Утре съм за риба.
Чукнаха се и отпиха. Ръката на дядо Илия трепереше.
- Къде ще ловиш?
- Не знам. Първо да видя къде кълве.
- Отиди на Каменити вир. И ме вземи с теб! Да те науча как се лови риба. И на други неща.
Иван се съгласи на момента. Старецът бе сладкодумен и денят нямаше да бъде разпилян.
На другият ден осъмнаха до вира. Дядо Илия немаше въдица, затова получи една. Хвърлиха ги, и зачакаха. Слънцето почти бе изгонило звездите. Старецът запали цигара и каза:
- Харесваш ми. Никога не говориш за себе си. То и да говориш, файда няма. Важно е какво говорят другите. Слушай една история.
Бях на твоите години. С Асен ловяхме риба точно тук. Към обяд ми клъвна. Извадих най-голямата риба, где е живяла в тази река. Клен. Към пет кила. Невероятно преживяване. Рибата лежи пред мен, Асен прави планове, как ще я ядем, а аз я гледам. Хрилете и се разтварят, устата се мъчи да диша, люспите блестят, а опашката трепти. И тогава решавам, че тази риба трябва да плува. Хващам я и тръгвам към водата. Да я пусна. Асен е възмутен. Дърпа, тя пада, премята се. И пада във вира. В ръката ми остава окото и. Прибираме се. Асен не ми говори. Вечерта се засичаме в кръчмата. Разказвам за рибата, хората цъкат с език и се чудят. И тогава Асен казва, че лъжа. Не е имало никаква риба. Вадя окото, а той се смее. Било от шаран. От магазина. Всички се смеят. Вече никой не вярва.
После всяка свободна минута бях на вира. Пусках въдицата. Виждах го. И му се радвах. И не исках да го уловя. Човек не трябва да лови мечтите си. Трябва да ги гони.
Повече никога не говорих за тази риба. Това е.
После дядо Илия бръкна, извади от джоба си цигара, запали я и разгъна един вестник. В него имаше око. От риба. Голямо.
В това време въдицата се огъна. Иван я грабна. Рибата се бореше здраво. Голяма. Дива. Накрая я доведе до брега. Клен. Огромен. Едноок. Пресегна се за кепчето, а в това време старецът се притече на помощ. Замахна с ръката, где държеше цигарата и без да иска прогори влакното. Рибата сякаш се усмихна, махна с опашка и отплува.
Иван се тръшна на земята. Идваше му да скочи след нея. Погледна към стареца. Той пушеше и се усмихваше.
После приказваха за рибата. За други риби. За хората. За истината. После Иван тръгна към колата. Трябваше да отиде на гарата. Жена му и децата щяха да идват. И тогава го видя. Кленът. Водата го полюшваше до брега. С едно око. Огромен. Взе го. Не мърдаше. Явно годините и борбата преди малко му бяха дошли в повече. Видя го и дядо Илия. Запали нова цигара и рече:
- Остави ме тук! После ще ме прибереш.
Иван се върна след два часа. Дядото лежеше и гледаше водата. От рибата нямаше следа. Поседна. Потупа стареца, и каза, че не му е сърдит. После го погледна пак. Дядо Илия не дишаше. Усмихваше се.
Погребението бе след два дни. Иван помоли сина му, да сложат в ковчега и окото. Вечерта разбра, че не са намерили никакво око.
На другия ден Иван пак бе до вира. Без въдица. Съблече се и се гмурна. Стигна подмолите. И тогава го видя. Клен. Огромен. С две очи. Усмихваше се. После му намигна. С по-малкото око.