Римляните

Коситбата бе към края си. Слънцето бе почнало да пари. Косите съскаха и ухаеше на билки.
- Добър ден, момци!
Шестимата се обърнаха.
- Дал ти бог добро!
Дядо Стефан се усмихна:
- По живо! По живо! Да избегате от жегата!
И отмина към дола.
Иван свърши откоса, взе манерките и тръгна към кладенчето след стареца. Водата извираше от една скала, над която имаше римско кале. Говореше се, че дядо Стефан на младини е намерил тук някъде римско светилище. После е взимал от съкровищата в него и е продавал. И не е казал на никого. Когато се разприказва, най-много да каже, че ще посочи мястото само на римляните. Когато дойдат. У селото го имаха за малко чалнат.
Старецът седеше до кладенчето и пушеше. Иван се наведе и гребна от бистрата вода. Един тритон, полегнал на дъното го гледаше учудено. После отпи и чу:
- Иване, май и ти си намерил светилище!
Вдигна глава и се зачуди за какво говори дядото. А той опъна от цигарата и рече:
- Поседни. Ще разбереш какво ти казвам. Едно време пасях овце. По тия баири. По цял ден бях сам. Баща ми бе починал. Нямаше с кого да обеля дума. Спях в колибата до кошарата. една вечер реших да оправя камъните до огнището. Разместих ги, а там три жълтици. Спестени явно от баща ми. На другия ден зарязах овцете, отидох в града и ги продадох. Купих си дрехи, това онова и вечерта у кръчмата. Едва ме познаха. Почерпих, а те ме гледат като утрепани. И шушукат. На другия ден изкарах овцете. Гоня ги по баирите, ама усещам, че не съм сам. Влязох в една сечина, и гледам, Петър и Стоян се промъкват към мен. Зачудих се, ама овцете беха уловили ливадите и излязох да ги върна. На другия ден същото. На другия пак. Влизам у гората, те след мен, овцете се пръснат, излизам и ги гоня. След неколко дни разбрах, че по селото се говори, че съм намерил светилище. Римско. Един ден влизам в гората, един след мен, овцете се пръскат, ама другият ги събира. Скришом. Да ги не сбирам аз и да не мога да стигна до имането. И се почна. Влизам у гората, единият след мен, поровя у камъните и легна на некоя поляна. Лежа цел ден, единия ме пази, а другия ми пасе овците. И понеже идваше време за коситба го измислих. На другия ден се скрих, а на по другия отидох до града. Купих това онова от ония пари, върнах се и пак почерпих. Вече целото село бе сигурно, че съм намерил нещо големо. Питат ме отдалече, а аз се усмихвам и черпя. От другия ден кой има, кой нема път, почнаха да ме навестяват в кошарата. Един донесе винце, друг ракия, трети хляб... А сиренето от мен. И питат, ама отдалеч. Вече не бях сам. После ми помогнаха у коситба, сбраха сеното. И дръвца ми пренесоха.
После се ожених. Отгледах две деца. По точно, селото ги отгледа. Косят, пасат овце, копат кукуруз, а аз от време на време отскоча до града и после почерпя. И от време на време кажа, че когато римляните дойдат, има да им казвам нещо. А римляните са децата. Синът е търговски представител у Рим, а дъщерята работи у неква модна агенция. Пак там. Ама кой се усеща, кога у главата му са златни свещници и олтари.
Та да се не чудиш, що те питам за светилище. Много косачи си сбрал. Айде да ставам, че път ме чака. Требва да наобиколя светилището.
Иван помага на стареца да стане и налива прясна вода. После тръгва към ливадата. Косите вече се не чуват. А една такава мисъл му просветва у главата:
У къщи има една пиринчена гривна. Довечера ще я лъсне, ще отиде на кръчма, ще почерпи всички и ще я изпусне без да иска. После бързо ще я прибере, ама така, че да я видят всички. И нищо нема да казва. Петима човека го видяха, че се забави с дедо Стефан у гората. Ако се забави с чужда невеста, ясно що се бави. Ако се забави с дедо Стефан, още по-ясно. И нема да мисли повече ни сеното, ни компира, ни кукуруза. Че го мисли селото, а он че мисли невестите.
А във въздуха се носи аромат на лято. И гласът на дедо Стефан:
-Айде, римлянииии!!!! Цел живот ли ще ви чакам!?!