Автобиография 16

  Зима е.  Вече овладяваме модерните оръдия,  воювали с Хитлер.  И учим марките натовски самолети.  И се политпросвещаваме.  Ленин, Димитров, Тодор Живков. Преди стрелбите на Шабла се ходи на полеви лагер на Дъбене.  Старите войници ни казват,  да се запасим със сланина и вафли.  Било голям глад.  Това правим. У торбите сланина и вафли.  Другото, где требва да е у мешките по устав, е скатано за като се върнем.
  За Дъбене тръгваме рано.  Небето е ясно, а студът, гарниран с вятър, е непоносим.  За 3-4 часа успяваме да запалим всички машини.  Сняг няма.  Свили сме се под брезента и треперим от студ.  Некоя цигара ни стопля.  Машините са отпреди втората световна война.  Малко по-модерни от оръдията.  Тръгваме.  Карлово - Дъбене са 5 километра.  През полето-повече.  Суха и замръзнала земя, техниката се троши ежеминутно.  Поне знаем, че когато стигнем, ще има топъл чай и храна.  Стигаме късно след обяд.  5 километра - 5 часа. Яли сме сланина, и от солта сме ожаднели здраво.  Спираме, а там нито кухня, нито водоноска. Навеждаме се да пием от реката, а тя мирише на сапун.  Вадим кирките и почваме да копаем около нея.  Да се просмуче, та да се напием.  Оказва се, че камионът е свалил палатките, но когато се е върнал за храна и вода, се е строшил.  „Джоган“.  Супермодерен.  Разпъваме палатката за спане.  Глад, жажда и студ.  Палатката е за 50 човека. Постиламе брезентите от колите, а върху тях одеяла, чаршафи и пак одеяла.  Вътре има две печки, заобиколени от нас.  По некое време пристига яденето.  След час и водата. Хапваме, и вътре става по светло.  Когато изваждаме и скатаното пиене, вече е пълно щастие.  Истинският ужас настъпва малко по-късно.  Тогава 50 човека си събуха обувките и окачиха чорапи и партенки да съхнат.  Противогазите не помагат.
 През нощта заваля сняг.  Бял.  Повечето офицери се прибраха тайно при невестите.  Полето бе нашарено със следи на зайци.  Наблизо имаше изкуствено езеро с диви патици.  Всички бяхме навън.  Машините и оръдията лъснати.  Ние правим снежни човеци и се замеряме със снежни топки.  По някое време изгря слънце.  Напалихме огън и започнахме да печем сланината.  Некои отидоха до близкото село за ром.  За у студа.  Старшината само се ловеше за главата, и се правеше на сляп и глух.  После един от старите утрепа неколко патици и два заека.  С автомат Калашников.  Поне половината месо по тях беше останало, ама го съсипахме и ядохме консерви.
  Привечер влязохме пак у палатката.  Сега там бе и смрад, ама и потоп.  Некои не бяха ходили на палатка, и бяха бутали брезента, та да съборят снега.  Сега от докосваните места течеше вода.  По завивките ни.  Ледена.
  Когато некой от офицерите се връщаше, се учехме да приготвяме оръдието за стрелба.  Не стреляхме.  Стреля се на Шабла.
  След две седмици тръгваме натам.  Всичко е натоварено у машините, а те на влакове.  У влаковете сме и ние.  Великите войници от една велика армия.  Малко неизкъпани и миризливи, ама аромат и величие вървят заедно.  Най-вече у конски вагон.  Нема началници. Те са у купета.  Тръгваме.  Имаме консерви и вода.  На една гара спираме срещу цистерни с вино. След 10 минути манерки, казанчета, баки и к‘вито съдове има, са пълни с вино.  Вода пак немаме.  Верно е бело, ама поне е много.  След още 30 минути пеем патриотични песни.  Например:
Мълчи бе, кир, баща ти пее.
За свойта мъка и съдба. .
. . . . . . . . . . . . .
Ти може би, живял си волно!?
И мойта путка си ебал. !?
Кога съм сърбал, чая блажен,
ти кафе с коняк си пил...
...
  С тази песен бойният дух се вдигаше до такива висини, че немаше нужда с оръдия да сваляме самолетите на НАТО.  Направо можеше да ги ловим с ръце.  Тогава немахме нужда и от командири.  Имахме нужда от майките им.  Тук там некои споменаваха и невестите им.
  После спираме на Толбухин.  Разтоварваме техниката и тръгваме за Шабла.  Февруари.   Добруджа.  Над нас небе без гълъби.  До нас нема и шипкови храсти.  Радичков се не учеше у училище.  Имаше следи от лисици.  И една батарея, от една велика армия, где допиваше последното вино.
  После стигаме полигона на Шабла.  Има спални помещения.  Има и баня, ама не сме по график.  Но има и друго.  На самия бряг над морето има басейн с минерална вода.  Забранен за къпане, що всеки момент ще падне от 50 метра.  С един приятел сме там.  Оня, где ядохме млякото с ориза.  Около три през ноща е.  Плуваме тихо.  Водата е 40 градуса, а навън -20 и вятър.  После излизаме.  Обличането започва от ушанката.  Прибираме се, и ядем вафли.  После спим.   Физзарядка няма. Яденето у стола е отвратително.  Лавка нема.  Сега Пеевски направи.
После, мръзнем, мръзнем, гладуваме, гладуваме и от време на време стреляме срещу морето.  И тия идиоти ме правят ефрейтор.  Що съм умеел да стрелям по морето.  Събирам и 17 дни отпуск.  Ама най-важното е, че има баня с минерална вода.  Всяка свободна минута съм там.  А вечер, у басейна.
  После, сред като сме хвърлили в паника шести американски флот, где дебне преди Босфора тръгваме обратно.  Стигаме у Карлово.  Тогава всички.  Нема жертви.  Взимаме и заплатите, май по лев и дваес на калпак.  Прибирам ги за членски внос и през оградата съм у Сопот.   После обратно през розите, а у торбата дрънкат троянска сливова, ром и бренди.  После и батареята се надрънква, а България спи спокойно.  Враг няма да допуснем.
  П.П. А неколко циганчици, где обикалят около оградата, допуснаха неколко войника да им бръкнат у гащите.  Допускът е между 3 и 5 лева.  Некой набори после ги допуснаха и до лечебницата.  Презервативи немаше. То и проституция немаше.
  КРАЙ НА АВТОБИОГРАФИЯТА, ЩО ПО ТОВА ВРЕМЕ СЕ ЗАПОЗНАХ С НЕВЕСТАТА, А ПОСЛЕ СЕ И ОЖЕНИХ.