Автостоп

Сетих се, за пътуването на стоп. Няма по емоционално пътуване. Като ученик в Белоградчик, почти винаги се прибирах така. Под града има един обратен завой. Ставаме, махаме, колата не спира, пресичаме гората на бегом, и пак махаме на същата кола. И циркът е пълен.
Един път тръгвам да се прибирам със сегашната ми балдъза. Вървим, приказваме и никой не спира. Така десетина километра. В един момент тя се хваща за главата и спира. Забравила си е чантата. Обръщаме стопа. Спира първата кола. Мои селски. Има едно място. Балдъзата се отказва от мен, и се връща за чантата сама. После има рейс. Още не са тръгнали, махам, и спира зелена Лада. Сядам:
- Добър ден!
- Добър ден! За къде?
- За Горни Лом. А вие?
- За Варна.
- Добре. Ще сляза на разклона. За Горни Лом съм. На 15 километра е.
- Няма проблем. Ще ви закарам. Аз съм от Унгария. Не бързам.
Мисля, че се шегува. Говори БГ перфектно. Но не. Лекар. 20 години редовно идва на море. Началото на юни. Спокойно е. Жена му и децата ще дойдат после. Свиваме на разклона за село. И се сещам, че сме втора гранична зона. Нема минаване. Ама се сещам, че братовчедът прави годеж. Повод за гостуване. А и познавам всички войници. Спират ни. Ще викат офицер. Чужденец е, все пак. Аргументът, че току що е влязъл у НРБ от Югославия, и сигурно нема да бега там, и обещание за малко ракия, вино и мезе вършат работа.
И сме на подготовката за годежа. И на годежа. На другия ден го изпращам до бариерата. С багажник, пълен с разни вкусотии. И кола с унгарец, пълен с български традиции, преживявания и красоти.
Има и подгряващо за гранични войски.
Телефон не му оставих, що бай Тошо не беше ни свързал. На следващата година е стигнал до бариерата. Не са го пуснали да мине. Бил е със семейството си. Каза ми един приятел, който е бил там по същото време.
После влязох в казармата, после в института.
Сега бариера нема. Ама нема и кой да минава.