Едно време беше живот. Безплатен. Бай Тошо беше жив, а у село немаше вода. И реши да ни докара. От реката над село. Та по тоя повод ни самообложи. Всеки селянин требваше да внесе по 25 лева, та да се купят материали. И всеки селянин требваше да копа десет дни. Кой не мое да копа, ке рине. И парите внесоме, и канал изкопаме, и вода докараме до селото. После копаме и от главната тръба до нас, ама накрая докараме водата до къщите. А най-после, почнахме да я плащаме на ВиК... Вече не беше безплатно.
И телефон си прекарах. От пощата ми дават номер. Купувам апарат. От Белоградчик. Български. Ама главната кутия далеко. Требват стълбове и жица. Питам за стълб, казват ми, че на ливадата над нас има. Дървени. Безплатни. Не им трябват. Режа два дървени стълба. Набивам ги здраво от нас до моста. После крадна 100 метра телефонен кабел. Безплатно. И след година ми пускат сигнал. Плащам за сигнала, где не съм откраднал, ама плащам и за стълбовете и жицата, где съм откраднал. Десеторно...
После на бригада ходехме... Безплатно.
После работехме... Безплатно. Ама то и пари не требваха, що немаше кво да си купим... А това где ни требваше си го краднехме... Безплатно.
После дойде демокрацията. И хората на бай Тошо откраднаха държавата... Безплатно...
И вече немаше к‘во да се крадне.
А другарите ни беха научили да работим... Безплатно.
И им работехме. Та досега... Безплатно.
А требваше и требва да плащаме... Даже безплатното.
Golata istina...
ОтговорИзтриване