Автобиография 10

 И ето я другата история. Лято. Лагер. Пионерски. На Фалковец. До реката. Жега, ама не ни дават да се къпем, що сме на пионерски лагер, а не у гората. И риба е пълно, ама реката е недостъпна.
Има турнири. По шах. Играя зле, ама бия. И вече съм доста напред у класацията. Давам шах и мат на едно момче. Той прави рокада, и избягва мата. После ме бие. После научавам, че когато си шах, рокади не може да правиш. Ама даскалът, где е съдия е от неговото училище. Нема и преиграване. Битият бит. Това е последна партия шах у живота ми. Вече играех бридж, а после и покер.
 Имаше турнир по борба. Боря се с Милко от Гъмзово. Още ми горят ушите. Да си добър борец не е задължително да знаеш хватки. Трябват здрави уши.
 После ни дават мляко за закуска. Не обичам, ама съм гладен. Хапвам, и почвам да се смея:
- Тия са сложили у млякото захар!?! Вместо сол!?!
 После ми се смеят всички. Захар се било слагало, не сол. По-после, на село, баба ми казва, че
като дете не съм обичал сладко. Особено у млякото. Та са слагали сол вместо захар. И сега не обичам захар, ако не е ферментирала.
 После ме открива едно къдраво русо момиче със сини очи. От Чупрене. А аз откривам, че вече не ми се лови риба... Една вечер хванах ръката ѝ. Седим на оградата до дансинга у лагера. Разбира се, хващам я зад гърбовете ни. Помня комарите. Озверяха. Хапят ме като за последно. А мен ме е страх да я пусна, що ме е страх, че после ще ме е страх, пак да я хвана.
 После лагерът свърши и се прибрахме по селата си. Ама имах колело. А Чупрене бе на 15 километра. Немаше телефони. Нали ви казах, че се строеше комунизма. Да строят телефонни централи немаха време. Стигах и пращах някой бозайник да я извика. И чудна работа. Преди тя да дойде, идваха некви юнаци. Пазеха си девойките. Един път ми спукаха гумите. Любовта е опасно занимание. И уморително. Не е лесно да караш и буташ колело по баирите. 15 километра. И да те гонят зли кучета.
 Телефони немаше, ама имаше поща. Немаше тайна на кореспонденцията. Един ден баща ми ми носи писмо. До мен. Лично. Със сърчица по плика. Не беше го отворил, ама му бе ясно, що у нас все по-рядко има риби и раци.
 После Анета почна да ме предава, а аз станах дежурен у пощата. После криех писмата. Намерих ги оня ден. До синьото гърне. Писма със сърчица. Сини. И пронизани със стрели... Пак сини.
А червената връзка свалих на следващата година. Бях вече у димитровския комунистическият союз молодьожь! . /Гутева, така ли се пише? /
А съученичките вече бяха станали малки жени.