Автобиография 8

 Вече съм купил 500 -600 банички, научил съм таблицата за умножение и съм в пети клас. На втория етаж. Там е старата служба. Анета е на първия. Научила се е да има приятели. Момчета са, що момичетата не са от нейната категория.

 Лятото е минало както винаги. Един ден ще уча баща ми как се гърми с карбид. Изкопава се дупка с диаметър колкото консервна кутия. Сипва се вода. Слага се карбид и се затваря плътно с консервната кутия, с малка дупка на нея. После слагаш хартия на една пръчка, палиш я и поднасяш огъня към дупката. И кутията отхвърча във въздуха. С гръм. Ако газът се запали над дупката, значи концентрацията е малка и никога нема да гръмне. Духаш да угасне, чакаш и пак пробваш. Та технологията е спазена, но от дупката се показва пламък. Аз се навеждам да духна и става квато става. Гръм и консервата ме бие по челото. Целият съм в кръв. На ръце, при доктора и пет скоби на веждата. И бой. Ама тоя път бият баща ми. Баба, дедо, мама, Анета...
 Така разбрах, че никога не трябва да духаш пламък там, где не знаеш какво напрежение се е натрупало.
 И колело ми купиха. Май „Юность“. Не помня. После го дадох на едно циганче. И немаше спиране.
 А Анета немаше здраво място по нея. Колелото иззе грижата ми, за синините ѝ. Другото си бе същото.
А у пети клас работата стана сериозна. Дотук бях научил, че партизаните са добри и колко е 7х7. Лично бях изчел вече доста книги. Любима ми беше за Джеймс Кук. Робинзон ми не харесваше, що си приказваше сам. После прочетох за Том и Хък Фин. Чета я и сега.
 А, забравих за връзките. Синята и червената. Синята, где бе като небето, не я свързвах с нищо. Червената бе символ. Символ на месото. В деня, когато я слагах, винаги имаше месо. Девети септември. 23 септември. Първи май. Иначе месо на село имаше само у четвъртък. През седмицата го ядяха у София. Що там строяха комунизма, а при нас бяха говедата и лайната. Да се не виждат. Месо имаше и на Гергьовден. Печено агне. След два часа у фурната, агнето се обръща. Това се помни цял живот. Тогава късах опашката му и малко кожичка. И я хапвах. Когато се опечеше, не беше толкова вкусно.
 Та у пети клас съм. Рисуваме. Глинено гърне. Кафяво. Виждах го. И сянката му. Черна. И го нарисувах. Синьо. С жълта сянка. И получих първата си четворка в живота. И поредните неколко шамара, що не поисках да го нарисувам пак. Кафяво. С черна сянка. Като истинското. Скоро рових у плевника и видях рисунката. Затова се сетих. Бе истинско синьо гърне с жълта сянка.
После се научих да пуша. После спрях да се влюбвам у даскалиците. Почнаха да ми харесват момичетата. Осмокласничките. Съученичките бяха още малки.
 Пораснах още малко.