ГОПЕТО

Хаха. Сетих се за един студен зимен ден. Преди 30 години. Големият ми син бе на село. Петгодишен. Мама ми разказва:
Роси, това дете болест ми докара. Студ, та маче и куче спят заедно. А Гого се облекъл надве, натри и се измъкнал, без да го видим. Взел и шейната. Ние мислим, че е по двора, ама когато излизаме, го няма. И тръгвам да го търся. Няма го никъде. Обикалям, питам, ама никой не го е виждал. По едно време се сещам, че може да е у Младен. Внучката му, Ванчето и Гого са приятели. Отивам до тях. А той казва:
- Ванчето е тук. Не я пускаме да излиза в студа.
После вика:
- Ванче, ела, че баба Бона иска да те пита нещо!
Ама Ванчето не идва. А не идва, защото го няма. Тайно се облякло и излязло. Вече сме истински уплашени. Къщата им е в края на селото. Събираме съседи и тръгваме по баирите. Добре, че снегът е девствен, та откриваме следи. Детски. Духа зъл вятър, ама не ги е засипал. Тръгваме по тях. И скоро във вихъра пред нас се появяват две детски фигури. Гого натоварил Ванчето на гръб и го носи на 4 крака по снега. Страхотна картинка. Малък мъж носи малка жена. Премръзнали. А Гопето:
- Тати ми каза, че тук е най хубавата пързалка. У Валугите. Ама ти не ме водиш. Та ние затова се скрихме. И шейната остана там.
Грабваме ги и ги понасяме. Когато излизаме на пътя ги пускаме. И казвам:
-Право дом! После ще се разправяме.
Те побягват напред. Прибирам се. Не се в нас. Сигурно са в Младен. Ама не са. Защото Младен ме вика отвън, да пита дали са тук. Ужасът е пълен. Тръгваме наново в бурята. След час ни намира съсед. Гого и Ванчето са в нас. Прибираме се. И ги питаме:
- Къде бяхте? Защо не се прибрахте веднага.
А Гого:
- Нали знаеш, че слушам. Прибрахме се право в нас. Ама се скрихме под масата, та да ни не биете. Ти не каза, да се не крием, а само да се приберем.
Има и продължение, ама сега са такива времена, че фейсо може да ме блокира, ако продължа разказа на мама. За насилие върху деца. От баби. По онова време бе нещо нормално. И сгряващо. У студа.

Р. Антов