ПЪТЕПИСАНИЕ. ПО СТЪПКИТЕ НА ДЕДО ВАЗОВ.

 Петрохан си е Петрохан. Невероятна вода и заскрежени дървета. Минавам го със завързани очи. Карам по южната дъга на околовръстното. Столичното. И виждам на табелата над пътя:
МЕЗДРА 48 км. Не ми се вярва, що е поне на 100, ама на връщане решавам да мина от там. Никога не съм минавал.Таман да видя, какво е видял дядо Вазов. И на връщане свивам към Мездра.
 Първото населено място е Нови Искър. Май е град, ама там живеят най - големите селяни. Сигурно не са чували за предимство, мигачи, правилник и автомобилен път. Ама за сметка но това имат клаксони, где свиркат когато те изпреварят със 100, а ти караш с 50, що е населено място.
 После почват красотите. Къщи, накацали до небесата. Стръмни баири, канари и гори. И село Владо Тричков. Нито знам кой е Владо, нито кой е Тричко. Не ме интересува. И за да не мина ей така, спирам пред едно кафе до пътя. Отвън една масичка с три стола, гледаща към гледката, где всеки човек трябва да види. Влизам. Зад бара никой. Три следобед.
-Има ли някой? - и чакам.
Явно нема, затова пак подвиквам. На третото подвикване се появява една невеста, где ако се бе усмихнала, може би щеше да е и симпатична. Поздравявам я, що съм расъл у село:
 - Добър ден.
 Тя:
 -Кажете!
 Аз.
 -Дали ви събудих?
 Тя:
 -Кажете.
 Аз:
 - Кафе в пластмасова чаша. И две сметани. Течни.
 Тя прави кафето, подава ми го и хвърля две сухи сметани:
 - Един лев.
 Взимам кафето, побутвам сметаните към нея и подавам един лев.  И тръгвам да излизам. На вратата се сещам, че е сговнила деня ми и се връщам. Тя рови нещо под бара.
 -Извинете!
 Тя се показва, а аз продължавам:
 -Забравих да си взема рестото.
Така ме погледна, че щеше да умра. После 5 минути търси 30 стотинки. После ги оставих отвън. До пепелника. Дано го изчисти, що бе претъпкан с фасове, стояли дни. Половин час седях и гледах. Прекрасен свят. Слънце и усмихнати скали. А поне десет човека минаха до мен. Нито един не се усмихваше. Нито един.
 После продължих. И се натъкнах на странен знак. Синя табела, на която върху пътя за Мездра бе нарисуван бял кръгъл знак, где казваше, че пътя за Мездра е затворен. Обаче пътя за Мездра, где уж е затворен, бе нарисуван върху белия знак, все  едно е отворен. Малко след него спрях и се замислих, дали да се връщам. И стигнах до гениалния извод. Пътят е отворен.Ама са имали само черна боя, затова не са заличили белия знак със синя. Синята им е отишла у предизборните плакати. И бояджията сигурно е бил некой юрист, по некоя програма за временна заетост. Или ядрен физик. Абе некой умен ще да е бил. И драснал човека една черна линия през билия знак. Че пътят е отворен. За умните като мен. Тъпите да бегат на Бучин Проход.
 След десетина километра стигам табела МЕЗДРА 78 км. След още пет, до табела МЕЗДРА 68 км, а след десетина - петнадесет до табела МЕЗДРА 65 км. Така и не стигам до Мездра. От време на време поглеждах към реката и скалите. Ама най - вече следях за табели. На Лакатник, след пещерата, ме чакаше същата табела за Мездра. Не смеех да рискувам, затова хванах през баира за Вършец. Разбрах, че съм си почти в къщи, когато видях табелата за начало на село Горна Бела Речка. В края на село Горна Бела Речка, имаше табела за край на Долна Бела Речка. Само при нас едно село може да почне като Горна Бела Речка, и да свърши като Долна. То и у живата тук е същото
 Та се прибрах. Своге е невероятно красив град, с невероятна природа. Над реката има въжени мостчета. По едното минаваше човек. Има и поне 10 човека и най - малко 60 коли. И едно куче. И една кофа за боклук, где ако некой не я махне, ще у я махне десният фар на некоя кола.
 Това е. Другото от дедо Вазов.
 А аз ще вечерям гъби. Видях ги, докато ползвах един дъб за писоар. До Владо Тричков. У кафето нужникът бе заключен, а не исках да притеснявам чорбаджийката.