ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ И РАЗДЕЛЕНИЕТО. И ЗА ЕДНА СКУЛПТУРА НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ.

 Днес откриването на един паметник, на един велик Български  цар предизвика емоции като, че ли са играли Левски срещу ЦСКА. По принцип не съм фен на паметниците. На никакви паметници. Паметникът в на нечия победа, е и паметник на нечия загуба. И паметникът на победителите не е паметник на загубилите. Тук не става дума само за паметниците на загиналите във войните. Тях трябва да ги има. За мен те са паметник на безумието. Безумието да загиват хора. За земя, идея, или нечия лудост.
 Та немам понятие, какви са художествените качества на паметника. Обаче светещите очи са гениална идея. И точно заради това, те предизвикаха най- много спорове. Според повечето хора, очите не трябва да светят. Според други, трябва да светят. Все едно Самуил ни гледа.
 А според мен светещите очи са светещи очи. Очите на Самуил светят от жал и омраза. Жал за
ослепените му  войни, и омраза към тия, где са ги ослепили. И мъка за България. И сякаш иска, всички те да виждат през неговите очи.
 В същото време светещите очи са паметник на днешното време. Сега очите Ви святкат, когато видите пари. Святкат, когато вземете подкуп. Святкат когато някой живее по добре от Вас. Святкат, когато чуете "Радка пиратка". Святкат,  когато се насвяткаме... И най- вече святкат срещу тези, които не мислят като вас.
 И след някоя и друга година, някой ще сътвори паметник. Не на министър, президент и борец за свобода...  Ще сътвори паметник днешна България... Две светещи очи.
 А бащата на Александър Хайтов също сътворяваше скулптори. Скулптури на приятелството и добротата. Такава скулптора не е "Време разделно", где е най- харесвана от българите, и где е написана по поръчка от един, где после стана академик. Защото разделя и сее омраза. Скулптора е ето това:
                     
                                                   ПРЕСЕЛЕНИЕ
                                                  Николай Хайтов

Стъргали триони, та престъргали гората до дърво. Секли хората, кастрили, белили и возили, търкаляли по стръмнината обезглавените смърчове и ели, та смазали не само тревата, но и земята. Стъпкали и сгазили я, та я припитили на пита.

От гората бяха останали само дънери престъргани, изравнени със земята, оросени със смола, сухи корени и клони натрошени, иглици, люспи от кора и… врязани в земята коловози. От гората бяха останали само ароматът и сълзите смола.

И натрошените птичи гнезда.

Слънцето жули съблеченото бърдо. Земята се процепила от яд. Пилетата отлетели. Катериците побягнали от страх и срам.

Мравките бяха само изостанали в бягството — една последна върволица мравки-бежанци, поели без пътека през треските и тревите към дерето. Малките червени животинки като че извираха от една цепнатина, където са се били скрили, докато премине гороломната буря. Излизаха на открито, „примигваха“ на светлината и поемаха — натоварени, една след друга — „диря в диря“.

Какви бяха тези товари, които мъкнеха малките мравки?

Наведох се отблизо и останах слисан: храната си пренасяха, не „децата“ и яйцата!

Те спасяваха семената на гората!

                                                       конец