Истинският мъж, где седеше под истинското дърво и гледаше в следите, оставени в снега затвори очи и видя спомени. Видя истинската лисица, где я уби с истинската пушка. И усети, че по бузите му се стичат сълзи. Истински. Той не знаеше, че плаче, що никога не бе плакал. Нали е истински мъж. . А над дървото заваля сняг. Бял и пухкав. Заваля и над следите. Бе тихо. А той вече не беше истински мъж, а най-обикновен. Що плачеше. И бе толкова студено, че сълзите замръзваха по бузите му.
И тогава некой го близна по ръката. Отвори очи и видя. Лисица. Златно-бронзова. Усмихната.
И тогава лисицата проговори.
- Не плачи. Нали съм тук. И ти си тук. Стани и да тръгваме!
- Къде? - каза той.
- Накъдето ни видят очите.
- Откъде идва снегът? - каза той.
- Тръгни с мен! Ще скачаме от снежинка на снежинка докато се качим там. После ще видим звездите. И ще летим.
- Как? Без крила! - каза той.
- Те вече порастват...
И тръгнаха. По нататък историята я знаете.
А у селото останаха истинската жена, с истинските кокошки, с истинските кучета и истинските кокошки. А у гората истинските лисичета, где бързо разбраха, че кокошките са истински. И няма да ви кажа какво се случи с кокошките, що може некой да се разплаче. Това са истинските работи. А истинската жена, понеже огладня, си взе багажа и отиде в града. Там имаше много истински мъже, не като у селото със затихващи функции. И намери истински мъж, и се омъжи за него. И тъй като немаха кокошки, немаше и лисици. И заживяха щастливо.
А а. Забравих да ви кажа. Когато истинските мъже пораснат, стават истински деца.
Няма коментари:
Публикуване на коментар