АВТОБИОГРАФИЯ 2

Та одеве свърших, когато се появи Анета.

Добре, че бяха баба и дядо. Иначе никой се не сещаше за мен. Умирах от кеф, когато лелките лигавеха Анета, що знаех какво преживява. Ама иначе я обичах. Беше дебела, хубава и червенобузеста. Опитвах се даже да я радвам.

Преди нова година. На масата елха. Със стъклени топки, лампи, звезди. Сестра ми лежи в кошчето до масата и гледа у тавана. Повита и вързана. Забранено ми е да я нося, и понеже не вижда елховата красота се качвам на масата, да и я покажа. После премествам елхата в края над кошчето. Почти над нея. Ама аз малък, елхата голема. Надви ми. Падаме при сестрата. С елхата. Хем да види, хем да пипне. Играчките се чупят, врескалото писва. Наще долитат... Това бе първия бой где помня.  А по Анета нема драскотина, ама пищи на умрело.

После тръгнах на детска. Отърваха се от мен.  Само Дядо Мраз ме мислеше. Една нова година
ми донесе багерче. Червено и жълто. На следващата книжка. С картинки и букви. После познах, че не е Дедо Мраз, а един човек от селото. Казах на децата, и това явно го ядоса. Спря да ми носи подаръци. Оставяше ги вече под стълбите.

А сестрата проходи. И това ме досъсипа. Бой, бой, бой... Тя ревне, мен първо ме бият, а после питат що реве. Ама се изучих. Бия кога нема никой, нема значение дали е заслужила боя. После си го заработваше. Тръгна с приятели, тя се влачи с мен. Обикаляме чужди полози и лозя, тя с мен. И после ме предаде. И пак бой. Не дай си боже да отида да се изкъпя у Върбак. Тогава случаят бе специален. Мама имаше тояжка. Загряваща. Така ме сгреваше, че се чувах чак у циганската махала.

После ме заведоха на море. У Варна. Уж за две седмици. Там открих, че мама и тати обичат и мен, стига Анета да я няма. Един път се загубих на плажа. Мислех, че са ме зарязали, ама те ме намериха и даже не ме биха. Заведоха ме в аквариума. Още съм влюбен в морето, Варна и рибите. Обаче стояхме само седмица. На баща ми му примъчня за Анета и се прибрахме. И на мен ми беше мъчно за нея, ама ми беше мъчно и за морето. Значи съм се мъчил два пъти повече от тях. Забравих мъката за морето, когато я видях от моста пред нас. Помня как се затича с бялата рокличка и обелените колене.

- Бати си дойде!!! Бати си дойде!!!

И се сгуши в мен.

После реката, ливадите, лозята, ябълките и крушите. Чуждите, разбира се. Бяха по-вкусни...

А после дойде 15 септември.

Безкраен празник. Съучениците учат букви, аз си чета приказки. Те пишат изплезени над тетрадките ченгелчета и лулички, аз пиша за един тигър. Затова сега краснописът ми е като, че ли пиша с краката си. Ама най-важното е, че бях свободен. Скитах где си искам. С Дусчето, Бибъка, Ръбо, Пръча, Жоро ...

Дусчето се казваше така, що имаха малки гъски. На наш диалект - "гушчичи". А той им казваше "душчичи".

Бибъка е диалектно от патица. Не излизаше от водата.

Пръча си е пръч.

А Ръбо косата му над челото бе сякаш лизната от теле. И прическата му бе ръбеста. Сега е негде доцент. Може и професор да е. Не съм го виждал 2-3 години.

А Жоро се чудя, що е Жоро.

А аз имах 5-6 прякора. Затова днес немам нито един.

Германчето, що косата ми бе сламеноруса.

И друг, где ми го сложиха приятели на баща ми - Косчинката /костичката, кост/. Ето случая:

Баща ми играе бридж с приятели у нас. Пишката ми се надървила за пръв път у живота. Аз тичам при тях, държа се отпред и викам:

- Тати, тати, аз си имам косчинка!!!

Нали разбрахте, че косчинка значи кост.  Малка кост... Ама тогава и аз бях малък.

За днес стига.

П.П. Не съм бил сестрата вече 40 години.