Та тъй. Следобед хващах горите или реката. Докато един ден над нас не пуснаха пъстърва. Прибирам от училище, слизам до моста и тръгвам покрай реката към нас. Централите не работят и водата се е оттекла. В едно останало вирче виждам пъстърва. Малка. Тичам до нас, взимам кофа и слизам. Хващам я, и тичам до кладенчето. Точно до зида е. Отстрани две огромни върби. Пускам рибата и пак у реката. Тоя ден спасих три. После първо спасявах рибетата. После домашните пишех с кеф. И така, докато реката почна да замръзва. Цяла зима ги храних. Пролетта ги пуснах в реката. В кладенчето остана само една. Всеки ден я хващах, галех я и я пусках пак. И един ден се прибирам, а баща ми ме води в мазето. Там, под чешмата, в една кофа, рибока ми. Голям. Някво цигане го хванало и побегнало. Баща ми извикал и то го хвърлило в прахта. Той прибрал рибока в кофата. И ме пита:
- Искаш ли да ти я изпържим?
Не повярвах на ушите си. Той не бе разбрал нищо. Че кой изяжда приятелите си? След години разбрах, че това е нещо обичайно. Особено по наще географски ширини.
Помня и друго. Родителска среща. Майка ми се прибира и за пръв път не ми четат конско. Сяда, и казва на татко.
-На Роси класната каза:: Прости родители, а искат учени деца.
И ревна. От бяс. И двамата с баща ми са били отличници. Нейните родители са смогнали да изучат сестра ѝ. После БКП им прибрали овцете и кравите... Баща ми пък е учил занаят. По съвет на партийния секретар.
Та затова не се обиждам, когато ми кажат, че съм прос. Знаех, че такъв ще бъда още от първи клас.
Помня и друго. Училището ме отърва от Анета. Пак я биех, ама рядко. Никога не я удрях по лицето. Затова е такава хубавица. Само един път И бръкнах с една пръчка у окото, ама го не извадих. Мама извади пръчката, где сгряваше. Татко не извади никаква пръчка, ама болеше повече. А иначе съм и чупил главата няколко пъти. Веднъж ме ядоса и побегна. До мен лъжица. Голяма. Уцелих я в тила от 20 метра. После три скоби и специалната тояга. Май редът беше обратен. Първо тоягата, после скобите.
А аз бой ядях, ама не често. Имах първи братовчеди. Големи. Пазеха ме. Обичах ги. Единият е Антон. Цецко си замина много млад. Да го прости Бог! Та обичах да ходя в тях. Антоновден. На гости сме им. Имат страхотни ски. С хандахари. Цяла вечер ги молих, накрая се смилиха и ми ги дадоха, та да ги прабвам. Излизаме на пътя. Замръзнал е. Носът лепне. Слагам ските, грабвам щеките и политам по утъпкания заледен сняг. Те викат, ама кой ще спре. Натискам здраво с щеките, те ме гонят и заплашват. Накрая падам. Стигат ме, и бой. Та хем се повозих с купешки ски, хем урок научих:
Пазачите пазят докато им не вземеш ските. После бог да те пази.
После дядо ми направи ски. Страхотни. Пускаме се на Дебели Дел, и спираме точно пред кроялната на баща ми. Един ден се пускам, а на ъгъла долу се показва волска кола със сено. У сред зима. Изчислявам, че ще мине преди нея. Грешка, ама спиране няма. Забивам се под колата. Осъзнавам се в кроялната. Лежа на масата, целия в кръв. Надигам се, баща ми хваща ските и ги чупи. И изчезват в печката. Рева, ама не от болка. Ските ги нямаше вече.
След два дни имах нови ски. Пионер. Сини. С хандахари. Не е лошо като си отида на село да ги дам на някое цигане.
Та тоя ден научих няколко урока:
Математиката е сложна наука. Скоростта по времето е = пътя. Моя и на каруцата. А сгрешиш, а си се пребил.
И друго научих:
Кой чупи, купи.
После зимата свърши.
Р. Антов
Няма коментари:
Публикуване на коментар