Автобиография 1

 Бе тъмно. Бе мокро. Бе топло. И за капак се заплитах в някакво въже. Повече се не траеше. Разритах се, обърнах се, некой ме хвана за главата и почна да дърпа. Измъкна ме. И сътворението почна.
 Първо бе светлината. И досега знам, че аз я сътворих. После бе болката. Сътвориха я няколко пляскания по дупето. После дойде студът. И после целувката. Сътворих и мама. А по после ме опаковаха като какавида, вързаха ме с въже и ме понесоха нанякъде.
 Така се родих.
 На другия ден видях снега. Мама ме държеше на прозореца, а в студа стоеше някакъв човек и ръкомахаше. Така сътворих и татко.
 След няколко дни бях от другата страна на прозореца. Бе бяло. После с некакъв камион стигнахме до село. Камион ЗИС. "Лада" още не се правеше. Внесоха ме в току що довършена къща. Там сътворих още две баби и двама дядовци.
 И после почна мъката. Някакви жени ме лигавеха, щипеха, дърпаха, опаковаха, връзваха ме с въжета. После се хилеха и казваха на мама какъв съм хубавец.
 И тати сигурно се е мъчил като ме е гледал, що им се троснал:
 - Убавец, а? По-грозно дете не съм виждал! Ама сигурно ще е от Левски. Гледайте го, какво е синьо!

 Не съм сигурен дали мама го е била. Не съм сигурен дали е бил прав, ама съм сигурен, че вече половин век съм левскар.
 А иначе знам що бях син. Бях посинял от яд, що ме връзваха и не можех да сритам некоя от жените, где ме мъчеха. И зъби нямах, поне да ги хапя като ме лигавят. И тъй ден след ден. Мъка. Чаках с нетърпение тати да се прибере, да ги напсува, че са ме вързали пак и да ме освободи. И бях щастлив. Почвах да ритам на воля. Какво му трябва на човек, за да е щастлив?! Много малко. Да не е вързан.. Ама обикновено ритах тати и мама, що останалите се разбягваха. И досега май е така. Причинявам болка на тия, где обичам.
 После помня аромата на малините. Бе ми втръснало от мляко. Още не бях сътворил думите, и не ме разбираха. Или се правеха, че не ме разбират. По 5-6 пъти мляко на ден. Намразих го. Та досега.
 После помня нива в планината. Баба копае. Жега. Облаци. Гръм. И потоп. Баба ме връзва на гърба си, пищи и тича. После стои на парче земя, а около нея водна стихия. И над нея. И гласът на тати. И ръцете му. Тогава се влюбих в стихиите.
 После малко пораснах. Изправях се сам, ама не ходех. И вече не се напикавах. Ползвах цукало. Стоя в кошарата си до прозореца. Гледам как баба слиза към реката. А ми се пикае. Почвам да удрям по стъклото и да викам. Не ме чува. И се напиках. У гащите. Немаше памперси.
После си стъпих здраво на краката и тръгнах. Та досега. С малки изключения. Около празниците.
 Помня, че една вечер мама и тати излязоха. Знаех, че са някъде по двора, а никога не бях ходил сам. И тръгнах. Така ги уплаших, че мама изпищя и ме сграбчи. А аз им казвам:
 -Аз по пътечката, по пътечката, та при вас.
 От где да знам, че пътечката минава до варницата, пълна с гасена вар.
 После помня баща ми. На три години съм. Празна стая. Той кове пирончета по току що сложените дъски и ми казва, че това е лозе, а пироните са колове. Аз се качвам на колелото и газя лозето. Той пак кове.
 После мама надебеля. После отслабна пак, ама в живота ми се появи едно досадно, врякащо, плачещо, дебелобузесто, дебелогъзесто същество. Анета. Сестрата. И бях забравен. Тя врещеше, сбираше всички около нея. Абе писано яйце. Така и изглеждаше. Хубавица.
  /следва продължение/

Р. Антов.