А у училището първо бе физзарядката. Раз, два, три. Раз, два, три. В студ и пек. Здрав дух в здраво тело. Задължително. После влизахме като овце. На входа даскали. Униформа и прически. Не помня, дали ни проверяваха дали сме си изрезали ноктите, ама проверяваха дали сме си изрезали косата. А не си, а скубане до ухото и у бръснарницата. Хаха. Сега се сетих. Тогава всичко бе по план. И колкото по са закъсвали бръснарите с изпълнение на плана, толкова по къси са ставали прическите ни. Тъй де. Цивилизовани времена. Едно време когато бръснарите закъсвали, по-къси ставали хората. С една глава.
След училище слизахме до лятното кино. Седяхме по облегалките на пейките и пушехме. А седяхме по облегалките, що седалките бяха изцапани, що седяхме по облегалките и цапахме седалките.
И си говорехме. За оня ден. За днес. За утре. Понякога се разхождахме сред скалите. Понякога се целувахме. Със зеленооки момичета, где имаха слънца в очите си. Жълти слънца у зелени очи.
После хапвах у закусвалнята 4 кебапчета и черпех един зевзек една бира. У понеделник и вторник. После си купувах 4 кутии цигари и свършвах парите.
После станах богат. Взеха ме да играя волейбол при мъжете. У „Б“ група. Не че бях добър, а че беха длъжни да има и юноша. Даваха ми 30 лева на месец. Тодор Живков ми даваше 10. Наще 4х10. Купонът от волейбола бе 2.40. И тъй като на тренировки не винаги ходеха всички, Стефан ми даваше по 2-3 купона. У битовия с един купон се взимаха 3 кебапа с гарнитура и бутилка "гъмза". Друго вино немаше. Един слънчев бряг бе 90 стотинки. Имаше и мастика. Обикновено продавах купоните на некой келнер за по 2 лева.
Над битовия бе туристическата спалня. Там спяха екскурзиантките. Обикновено на последния етаж. По-близко до Бога, и по далеч от изкушенията. Оттогава имам фобия от високото. По гръмоотвода се качвах до последния етаж. Като Тарзан. Ама един път се крепих на прозореца половин час. Станчо, помниш ли?
А един път тренираме в двора на гимназията. За мен нема режим. И те ти класния. Пешев. Ремсист историк. Не е разбрал, че за мен нема режим:
- К‘во правиш тук?
- Тренирам.
- За теб режим нема ли?
- Имам разрешение.
- От кого?
- Питайте треньора!
- Мен никой ме не е питал.
И пяс, пяс. После грабва иконката с богородицата от врата ми. Оная с младенеца. Непорочната. Подарена ми от едни зелени очи. И я къса. И я хвърля в снега. Там е до днес. У снега. Бог бе забранен. Забранени бяха и абортите, ама не баш.
А у парка имаше алея. По нея бе безопасно да се разхождаш от 17:00 до 19:30. Дотогава се разхождаха даскали и следяха за дисциплината, режима и морала. После целувахме момичетата. У режим на режим. У осем се прибирах. Заключвах стаята си отвътре и излизах през прозореца навън. И ходех где си ща. А излизах през прозореца, що имаше проверки. И понеже бех любимеца на класния, често навестяваше хазаите. И те честно му казваха, че съм се заключил и спя.
А една зима у стаята ми се появи мишка. Първо се опитах да я утрепя, но после станахме приятели. Качваше се на коляното ми. Най-много обичаше орехови ядки. После хазяйката я улови и утрепа, що забравих да и кажа, че имам питомна мишка. А може да ме е било и страх да го кажа. Що ще ме помисли за див, щом имам питомна мишка. И ще ме изгони.
Тогава токът беше много евтин, затова имах печка на дърва. Пернишка. Имах и закачалка. И маса до прозореца. Да ми е светло, като чета. И кат ми притъмнее, по лесно да излизам от прозореца. На масата имаше грамофон и плочи. Отгоре бе Пърпъл. Май у Япония. Най-отгоре. Един ден я забравям не у калъфката, и слънцето я изкриви. И докато не преместех игличката, ми пееха за некакъв смок и уотър. Смок бях виждал у село, ама кой бе уотър не разбрах. По 1000 пъти ми я пееше. Не знаех английски. По руски имах 6.
После узряваха ягодите. Беряхме с песен. После сбирахме сено. И пеехме.
А некои не пееха. Беха останали на поправителен и слушаха сръбско.
Няма коментари:
Публикуване на коментар